Късмет

Мила среща.  Трийсет години от завършване на гимназия. Професор Колев не беше виждал от тогава поне десетина от съучениците си. Част от тях разпозна веднага. Като се  изключат белите коси или пълната плешивост, бръчките и коремчетата, те бяха същите. Същите движения, същият поглед, същите емоционални реакции. Няколко лица обаче му бяха абсолютно непознати. Голямо неудобство. Гледат го присмехулно, малко обидено, питат: „Позна ли ме?“ и чакат. А той се гърчи, усмихва се  криво и пелтечи нещо от рода на: „А бе, по физиономия – да, ама името нещо ми бяга!“ „Сотир, Чавдар, Ненко…“ Като чуеше името, плескаше се по челото и се хвърляше да ги прегръща: „Да бе, Сотире, как не се сетих, на езика ми беше!“

Мима, абсолютен организатор, му каза, че трябва да седне до Ненко. Защо? „Защото съм създала ред… и в този ред твоето място е до Ненко!“

Преди да гръмне музиката, проф. Колев разбра, че Ненко се занимава с търговия на гъши дроб. Изнасял главно за Франция. Самият той живял десетина години някъде около Дижон. Преди това се оженил за французойка, живели няколко години в България, после – във Франция и отново се върнали в България. Мрънкала, мрънкала, ама както каза Ненко „мъжът избира поляната, жената подрежда шатрата“.

Музиката гръмна. Бяха понаправили главите. Ненко обаче продължаваше да бърбори. Гледа професора, бута го от време на време и бърбори. В началото Колев схващаше част от изреченията и се опитваше да ги конструира целите. Не стига, че музиката ги оглушаваше, ами и на Ненко му липсваха два долни предни зъба, скоро били паднали, та леко фъфлеше и много трудно му се разбираше. Като добавим и ефекта на уискито, да следиш приказките му беше задача с повишена трудност.  В един момент професорът спря да се мъчи. Ненко говори, той го гледа и кима. Ненко се усмихва и Колев се усмихва. Оня спре за малко, за да види реакцията му, Колев поглежда в страни, свива устни и започва да клати глава, нещо от рода на  „Да, да…“ или „Брей!“, или „Ле-ле, колко интересно…“ и още куп такива неща. На няколко пъти Ненко ставаше сериозен, гледаше професора, но устата му продължаваше да мели със същата скорост и със същото фъфлене. Колев отвръщаше с вид на умислен, уж анализира чутото. Един два пъти Ненко го потупа по рамото. За да не изглежда като папагал, Колев отвръщаше или с хващане под лакътя или с тупане по бедрото. На два пъти Ненко му подаде ръка да се ръкуват. На третия път Колев помисли – „А бе, тоя май съвсем се напи!“, но в отговор също си подаваше ръката. Случваше се Ненко да спре да приказва и да загледа втренчено професора. В тези моменти Колев поемаше инициативата. Веднъж го прегърна през рамо, втори път на свой ред му подаде ръка за ръкуване, трети път скри в длани лицето си, все едно, че трябва да смели страшно сложна мисъл.

В никакъв случай не искаше да покаже отегчение или незаинтересованост. Не му беше приятно другият да разбере, че  нищо не разбира. Тази среща щеше да  остави впечатления за години напред. Я се видеха в бъдеще, я – не.

Мъката и циркаджилъкът на Колев траяха, с няколко прекъсвания, някъде час и половина. В един момент професорът реши, че си е изчерпал арсенала от мимики и  жестове и почти в ухото извика на Ненко, че трябва да види някои от другите съученици. Ненко поклати глава и отново подаде ръка за ръкуване. Колев се премести в другия край на дългата маса. Там четирима си крещяха по двойки, размени с тях няколко любезности и после всъщност остана сам, без това да се забелязва от другите. От време на време някой от четиримата му намигаше, вдигаше чаша за наздраве, но продължаваха да общуват помежду си, без да го притесняват.

Така минаха още два часа. Повечето бяха на дансинга. Учудващо, никой не направи забележка на диджея, че музиката е непоносимо силна. По-скоро всички се приспособиха. Едни се кълчеха, други стояха с чаши в ръка, малцина се опитваха да разговарят.

На тръгване към хотелските стаи, Мима спря професора, погледна го дяволито и го попита:

-      Е, доволен ли си?

-      Ама, Миме, страшна си! Такъв ред сложи, така подходящо ни подреди, все едно си професор по психология! Благодаря ти!

На сутринта Колев стана по-рано и отпраши за София.

След три дни по имейл получи следното писмо от Мима:

„Здравей, Коле! Надявам се, че си останал доволен от срещата! За мен беше прекрасна. Не мога обаче да те разбера. Ненко ми каза, че цял час сте разговаряли. Не исках да ти казвам защо ви сложих заедно. Исках изненадата да е пълна. Той останал с впечатление, че си приел. Даже сте си стиснали ръцете. Не знам, бях сигурна, че работата щеше да те изкефи. Какъв проблем е за теб да следиш развитието на млади историци и етнолози, да отсяваш най-доброто и Ненко да им издава книги? Гледай го, какъв е пич! Продава гъши дроб. Натрупал е цяло състояние. Изнася за целия Европейски съюз. Цял куп хора работят за него  у нас, в Македония, в Сърбия и Хърватия. Крал на гъшия дроб бил станал!  Решил да направи фондация за таланти, които ще съхраняват българския дух. Виждаш ли какво благородство, какъв патриотизъм? Ненко те е следил. Много е бил впечатлен от твоята книга „Есета за средновековния българин“.  Колебаел се между  теб и един преподавател от Търново, с десетина години по-млад от нас. Говорихме с Ненко, няколко пъти  обсъждахме, знаеш че се имаме, а и не сме прекъсвали връзките си. Реши най-напред на теб да предложи. Трябвало е на следващия ден да потвърдиш по телефона. Все пак, на трезва глава. Ти не си се обадил. Да откажеш такова нещо, не ми го побира главата! Пари ли имаш много, надул ли си се, не те интересуват младите ли, не знам! Не го разбирам. Вчера Ненко ми се обади и ми каза, че е много разочарован. Предложил на оня преподавател и той веднага приел. Преди седмици е водил разговори с него, но опипом, по принцип, без конкретна оферта. Ненко не е злопаметен. Малко е странен обаче. Импулсивен, обича да импровизира, екстравагантен. Но е много докачлив! „Поне си поприказвахме мъжката!“ -  ми каза. Бил си много приятен събеседник. Ами, това е. Жалко. Мен лично ме е яд. За теб – не знам. Какво ти е в главата – също не знам. Ще ти се обадя някой път като идвам в София да ми обясниш. Бъди здрав!

П.П. Не ми обяснявай в писмо. Искам да ти гледам физиономията, когато ми разказваш как си отказал 1500 евро месечно възнаграждение за работа, която според мен щеше да ти е на сърце!  Даже имам конкретна идея. На 12-ти другият месец идвам в София. През деня имам срещи. Вечерта обаче съм свободна. Искаш ли да отидем във „Феята“, любимата ми дискотека,  там да си побъбрим? Само не ми казвай, че сме стари за дискотека!“