Свещта

Поднесоха фитила й към огъня на горяща свещ. Запалиха я. Поставиха я в едно от свободните гнезда на свещника.

Свещта се огледа. Беше най – висока от всички. Повечето бяха преполовили живота си, други догаряха.

Свещта се заслуша. Един свещеник и цял хор й пееха някаква много спокойна и красива мелодия. В звуците - радост, че вече е запалена.

Пред нея смирено заставаха хора и се кръстеха. С тези жестове те я поздравяваха и почитаха. Хората не разговаряха – мълчанието също беше знак на уважение. В погледите искреше благодарност, че свети.

От време на време една стара жена се доближаваше до свещника, взимаше някоя догаряща свещ и я хвърляше в кофа с вода. Нормално. Тези стари и немощни свещи някак разстройваха хармонията. Хвърляха сянка върху свежестта на младите. Старите пламъчета мигаха нервно и уплашено, навяваха тъга, а разтопеният восък на почти изгорелите свещи загрозяваше свещника.

Когато свещта стана наполовина, започна да се заглежда в току що запалените й сестри. Те стърчаха някак надуто, с лековато чувство за превъзходство.

Свещта беше научила много, и за храма, и за песнопението, и за кръстенето, и за мълчанието. Ако младите поискаха, тя можеше  много неща да им разкаже. И от много заблуди да ги предпази. Те си мислеха, че хорът пее специално за тях. Че хората, които се кръстят, го правят в тяхна в чест.

Нямаше смисъл. Новите свещи гледаха от високо и май нямаха никакво намерение да попият мъдрост.

Когато от свещта остана само една трета, някаква смътна тревога я обхвана. Какво щеше да се случи? Накъде вървяха нещата? Уж всичко беше както в началото – и попа и хора и богомолците, но някаква тъга просмукваше във въздуха…

Свещта погледна стопения от нея восък, който се разливаше по свещника. Когато стигнеше до края, когато угаснеше, някой щеше да събере този восък, да го разтопи до край, да го сложи в калъп и да създаде нова свещ. И тази нова свещ е логично да бъде пак тя! Нали това беше нейният восък? Нали беше плът от нейната плът? Възможно ли е от нея да бъде създадено нещо друго? Разбира се, че свещта я чакаше втори живот. После трети… Този восък беше тя – Свещта – и днес и утре. Беше родена - нямаше как да не съществува. И други свещи го говореха. Никой не го отричаше. Значи беше вярно…

Свещта почти се беше стопила. Пламъкът й гореше нервно и уплашено. Ръката на една стара жена се насочи към нея.

„Какво ще направи?“ – свещта потрепери. „Възможно ли е да я изтръгне от гнездото? Има ли представа тази жена колко много неща знае тя? Колко може да бъде полезна на младите? Знае ли тази стара жена, че свещта беше станала енциклопедия? Беше научила всичко – и за храма, и за свещника, и за химните, и за свещениците, и за хората, които идваха да се молят?“

Ръката се доближи.

“Ще се боря! От сърцето си ще извадя най – горещия пламък! Ще опаря пръстите! Ще ги прогоня!”

Три пръста се надвесиха над нея.

“Боже помилуй! Боже спаси ме! Цял живот ти служих! Цял живот светех в молитва!”

Пръстите се събраха в примка.

“Не-е-е! Та аз още светя!”

Ръката я хвана, отлепи я от гнездото и я хвърли в кофата с вода.

„С – с – с – с! “

Светът потъна в мрак.