неделя, 29 юли 2018 г.

Кукленски манастир


Пътят от Асеновград през Куклен до манастира е, както се шегувахме, "еднолентов двупосочен с падащи камъни". Тесен, стръмен и с остри завои. Беше твърде рано сутринта и се молехме манастирът да е отворен за посетители.

Пред светата обител работеше кафене. Оказа се, че всъщност е ресторант, който след 11 ч. предлагал и обичайната скара. Пихме по кафе и някакви вафли за закуска. Човекът, който ни обслужи, седна на съседна маса. Загледах внимателно лицето му в опит на отгатна дали ще е склонен да отговаря на въпроси.

         - Извинете, чувал съм, че тук имало вода, която лекува психически болести…

         - Вярно е, - в отговора на човека нямаше досада, което ме обнадежди – Ето, там е аязмото! – и мъжът посочи с ръка висок зид – ограда на двайсетина метра от нас.

         - И как лекува? Пие се от нея?

         - Не, хората се поливат. До чешмите има помещения за жени и мъже. Събличат се и се поливат. Идват много хора.
         - Ами, при тази здравна система, какво ни остава освен да се поливаме! – опитах шегичка, но човекът остана безразличен към чувството ми за хумор - Вие знаете ли за случаи, в които водата е помогнала?

- Преди време бяха довели две момчета, близнаци – подхвана мъжът – Ей тука, бягаха наоколо като пощурели, не можеха да се спрат. Идваха всеки ден. Бяха отседнали някъде в Куклен. След десетина дни се успокоиха. Седяха  си, както ние си седим с вас и си приказвахме. Не знам какво е станало с  тях, повече не съм ги виждал.

… За манастира "Св. Св. Козма и Дамян" се говори още през 11 век в документи на Бачковския манастир. Според някои изследователи той е построен от самите грузински братя Григорий и Абасий Бакуриани, основавали Бачковския манастир през 1083 г. А аязмото, с което днес е известен манастирът, е било познато още древните траки. През 14 век манастирът става прочут с книжовната си школа. В края на 17 в. тук се оформя знаменитата Кукленска художествено-калиграфска школа.

Твърди се, че  това е един от малкото манастири, които не са разрушавани. Духовната обител оцелява дори през 17 век, когато по време на помохамеданчването на Чепинския край, озверелите турци сриват със земята 33 манастира и 218 черкви от Станимака (Асеновград) до Ихтиман. Легендата твърди, че високопоставени турци са пазели манастира от посегателства, защото водата на неговото аязмо е излекувала членове на техните семейства…

         - Това е първата психиатрична клиника на Балканите - продължи новият ни познат.

         - Тук може ли да се пренощува? – смених темата.

         - Може, до три нощи. Повече не дават. Освен това след 10 часа вечерта не настаняват. Имаше един… мъжът спря, погледна ме, сякаш се колебаеше дали да каже това, което беше на езика му, - един грозен случай. Жена с дете беше дошла много късно. Върнаха я. Как ли не се молеше, била дошла пеша от долу. Върнаха я… Не знам как се е прибрала. Ето, аз съм турчин, не съм християнин, но не разбрах това отношение на манастира.

         - Странно... Вчера бяхме в едно тюрбе. Преди истинския двор имаше стая с две легла. Да не би това да се легла за случайни и закъсали пътници?

         - Със сигурност. А може и да не са случайни. В една света обител трябва да може да се пренощува, независимо в колко идваш.

         - Колко монахини живеят тук?

         - Две.

Станахме, благодарихме за любезното отношение и отидохме да видим аязмото. Над чешмите – в цял ръст светците – патрони на манастира. На лявата стена на каменното каре – голям стенопис на св. Дева Мария с младенеца, седнали в огромна ваза, от която изтича вода. Пихме от студената вода, а моят приятел, който  шофираше, отиде да си полее главата.

…Манастирът носи името "Св. Св. Козма и Дамян" – братя лечители и безсребърници, т.е. лечители, които не са взимали никакво възнаграждение.

Интересното е, че православната църква чества две двойки братя с тези имена. Едните свети Козма и Дамян са живели в Рим и техният празник е на 1 юли. Другите свети Козма и Дамян са живели в провинцията Асия на Мала Азия и са чествани на 1 ноември. Тук за храмов празник се считат и двата дни. Това просто е уникално. Към тази уникалност се прибавя и фактът, че манастирът чества като свой празник и Петровден на 29 юни. Дори в този ден се провежда голям събор, който продължава и през следващите два дни. За него се стичат хора от цяла България. На празника пък на 1 юли се изнася чудотворната лечебна икона на св. Козма и Дамян и с нея се прави литийно шествие.

Има още два любопитни факта от житията на тези безсребърници. Братята – римляни са били измъчвани, но по време на мъченията царят  се разболява, те го излекуват и той ги освобождава. По-късно са убити с камъни от свой бивш учител – лекар, който много им завидял на лечебните успехи.  Това са единствените християнски светци - мъченици, които са убити не защото са отстоявали вярата си, а от завист. Вторият факт е свързан с другите двама братя – малоазиатците. Свети Дамян веднъж взел от пациентка като награда три яйца. Тя толкова настоявала и се молела, че той  не могъл да откаже. Брат му обаче, Козма, като разбрал, че Дамян нарушил обета на безсребърник, поръчал на християните, когато умрат да не ги погребват в един гроб. Пръв умрял св. Козма. Когато умрял и св. Дамян, приближените решили, че заръката е много строга и не я изпълнили – погребали св. Дамян при брат му…

Още с прекрачването на прага на голямата дървена порта на манастира попаднахме в един респектиращ свят на внушителни постройки, разположени на три нивà. Обичайните чисти, добре поддържани, каменни пътеки. Манастирското пространство беше оградено с високи и дебели крепостни стени. Оставяха впечатление, че са строени с мисълта за сериозна и продължителна въоръжена защита. В една дървена беседка – гигантски камбани. Насреща, на долното ниво – огромно помещение, приличащо на склад, върху което беше построена черква. В ляво – на по-горното ниво – по цялото протежение на двора – жилищни помещения. Всичко - варосано, белосано, чисто – с обичайната за повечето манастири педантичност.

…Манастирите, за които имах наблюдения, бяха три вида.

Първият – малки, запуснати, потънали в трева и плевели. Личеше им, че пребивават в някакъв втори, задгробен живот, без жива вътрешна религиозност и без външно любопитство. Свидетелство за бивши молитви и бивш исторически смисъл. Те твърде условно можеха да се нарекат манастири – по-скоро бяха черкви, загубили съпридружни сгради, глъч и устрем. В тях нямаше монашески живот. Тук идвал от време на време някой поп, да попее, прекръсти и прикади, като с това сякаш предотвратявал манастирът магически да изчезне. В тях обаче имаше особена атмосфера – сходна с тази на  мрачните и потънали в паяжини замъци. Имаше скрити, притихнали духове. Имаше втъкана, просмукала всеки сантиметър история. Нещо хайдушко се усещаше. На такова място сам нощем не се стои. Чувстваш някакво  богатство и сила, които не искат да се покажат, защото ти си чуждо тяло, недостоен дух и лековата съвременност, която не заслужава разказите за вълшебното минало.

Вторият – скромни, но добре поддържани. С цветенца, окосена трева,преметени пътеки и варосани камъчета. Тук чувстваш, че блика живот, който не се стреми към показност. Затворен и вглъбен живот, за който материалното е само начин да се обозначи. Между теб и духа на манастира стои някаква фина преграда – той те кани, приласкава, но ти казва, че ти си нещо съвършено случайно за него. В тези манастири има по един двама монаси или монахини, но повече и не са необходими. Тук можеш да бъдеш и денем и нощем, защото чувстваш как патронът на светата обител е прострял ръце над теб и те пази. Пази те и от мрачната мощ на миналото и от суетата на настоящето, с която си влязъл и уж си оставил с  прекръстването си на прага.

Третият вид манастири. Още с влизането те грабва нещо тържествено. Големи пространства и солидни сгради. Обикновено има строг ред, за който те предупреждават с табела преди самото влизане. Първият рефлекс е да снимаш, но обикновено е забранено. Като постоиш малко чувството за тържественост се смесва с усещането за помпозност, показност и свръхсамочувствие. Знаеш, че хилядолетната религия заслужава такива мащаби, но се чудиш от къде може да дойде това достолепие в страна, в която манастирите са повече от монасите. Тук могъщ "ктитор"  присъства във всеки камък, стена и купол. Тук някой е наливал пари и е изкупвал грехове. Хващаш се в подозрения, които гониш от главата си, защото връзката богатство – църковност не е от вчера, в нея по принцип няма нищо порочно или неестествено. Въпреки това те притиска нещо, което те кара да си нащрек, защото светското се е втъкало в духовно – религиозното - прикрито, без да си признава…

На двора бяха само двама работника, както разбрах, водопроводчици. Влязох в помещението, чийто таван беше подова основа за черквата. Огромно, пусто, с разхвърляни строителни материали и с шевна машина, някъде по средата. Изкачих стълбите, които свързваха първото и второто ниво, за да вляза в черквата. Отворих вратата и в първия момент се поколебах, защото имаше служба - за мен обаче странна служба.  Монахиня четеше от голяма книга, а свещеник нямаше. Според моите консервативни и повърхностни представи служба можеше да се води само от мъж. Втора монахиня, която беше седнала на стол до една от стените се обърна  и с ръка ме покани да вляза. И аз седнах. В черквата имаше още една жена. "Целият монашески състав явно е тук", помислих си и първата мисъл която ми дойде след тази беше: "Излизам да снимам, защото навън няма кой да ми направи забележка!"  Огледах се. Пресни, ярки, пищни стенописи. Педя нямаше неизрисувана. Богатството на този манастир просто биеше на очи. По-късно разбрах   от работниците, че манастирът отдава под аренда 700 декара земя. Пресметнах евентуалните приходи, като за мярка взех моите 7 наследствени декара. Получаваше се една нелоша сума от 40 – 50 хиляди на година. В този момент ме хвана срам, че пресмятам пари в свещеното място. Добре, че го нямаше Христос, за да изгони "търговеца" от божия храм.  Сам си тръгнах.

Имаше още една черква – на първо ниво. Заключена. Обясниха ми, че като свърши службата горе, може би долу ще отключат. На недоумяващия ми поглед отговориха, че не оставяли храм без надзор.

Хвана ме яд, защото в притвора на тази черква от 15 век има железни окови, с които душевно болните били приковавани на пода  и са ги оставяли там така през цялата нощ. На другия ден над тях са пеели молитви и после са ги карали до аязмения извор, за да ги поливат. Лечението продължавало обикновено много дни, но казват, че завършвало успешно… И сега – заключено! И няма да мога да видя оковите, за да си развинтя фантазията как стоя тук цяла нощ прикован на пода?

Трябваше да се задоволя с интересното отвън – високи и дебели крепостни стени, готови за люта отбрана; невероятно красива гледка към планината и уникалността на трите нива, всяко от които със своя архитектурна завършеност.

Затворих очи и се запитах дали мога да открия четвърти вид манастир. Нещо като магическото четвърто измерение.

На излизане минахме през магазинчето до изхода. Потърсихме сериозна книга за манастира, но ни казаха нещо, което бях чувал и на други места – че сега нямат, но че се готви такава. Взехме скромна дипляна.      


Няма коментари: