сряда, 18 юли 2018 г.

Драгалевски манастир


                                     
Мястото около Драгалевския манастир съчетава дивото и столичното така, както го правят планини, посещавани масово и поели в склоновете си покрайнините на големи градове. В гъсти масиви от огромни дъбове се врязва асфалтово отклонение от пътя до хижа Алеко. На стотина метра от светата обител – голям пълен паркинг. Слънчев и горещ юли.

…Царският манастир! Построен по заповед на цар Иван Александър през 1345 г. Ставропигиален – т.е. подчинен пряко на патриарха. Още с раждането си освободен от данъци и намесата на средечките първенци. Дарен с "Витошката златопечатна грамота" на цар Иван Шишман, в която е записано: "…нито една власт да не смее да безпокои людете на пречистата богомайка Витошка, но всички да бъдат прогонвани при показването на този хрисовул на Царството ми. Само игуменът на пречистата богомайка Роман, единствен той и никой друг да не смее да се опитва, нито да безпокои тези люде дори на косъм. Който ли се опита и им нареди колкото и на косъм, да бъде проклет…"  Манастирът "Света Богородица Витошка" е опожарен след завладяването на София от османските турци през 1382 г. През 1476 г. софийският болярин Радослав Мавър подновява и изографисва църквата…

Около манастира – пълно с хора. Някои от тях, постлали на тревата връхни дрехи, са легнали и се препичат на слънце. Други – седнали на дървени пейки и маси, пият бира. Трети са застанали пред сергия, отрупана с мед и оживено обсъждат нещо. На десетина метра от пътя, близо до дървени маси, е изграден спортен кът – висилки, пързалка, успоредки. Висилките са с различна височина – има и за малки деца – примерно за осем-десет годишни.

Манастирският двор, ограден със солиден зид, се състои от терасовидно разположени алеи, свързани с каменни стълби. Няколко нива, които дават на посетителя съвсем различни изгледи към комплекса. В средата – две черкви с общ покрив. Ако не ти кажат, няма да разбереш, че са съединени две сгради, строени в съвършено различни епохи. Едната, старата черква, е от 1476 година, другата – новата – от 1932. Отвъд зидовете – огромни жилищни сгради на по няколко етажа с кокетни балкони и закачени на перилата малки кашпи с червени цветя. Имот, поддържан с любов и изискан вкус. Колко ли души се грижат за него?

В момента старата черква е затворена за ремонт и реставрация. Ниската, дървена, врата е заключена с катинар. Толкова ниска, че човек с нормален ръст, за да влезе в наоса, трябва да старателно да се наведе. Дали има символика в тази височина на портата? Дали турците не са наредили на ктитора не само постройката да е скромна, но и вратата да е ниска? Жалко, че в момента нямаме достъп до вътрешността на старата черква. Казват, че голяма част от стенописите в нея са добре съхранени. Съжалявам, че не мога да сведа глава пред стенописите на Радослав Мавър, жена му Вида и двамата му синове Никола и Страхил.

През 18 век църквата "Света Богородица" е украсена с нови стенописи.

Новата черква има обща стена със старата. За старата зидът  е  северна стена, а за новата - южна. Пред двете съединени сгради е построено открито преддверие - притвор. Той създава илюзията, че стенописите на западните външни стени и на двете черкви са защитени от капризите на времето.

Влизаме в новата черква.(Ако кажа на американец , че наричам "нова" -  сградата , строена преди 85 години, сигурно ще си разхлаби вратовръзката и ще си  забърше очилата.)  Дежурно се интересувам от това дали продават сериозна книга, разказваща за всичко, известно за манастира. Жената на свещите клати отрицателно глава и ми сочи две купчини с диплянки. Като видя разочарования ми поглед, каза "Момент!", излезе в притвора, набра телефонен номер и попита: "Сестра, имаме ли още от голямата книга за манастира?"  Върна се, за да затвърди разочарованието ми: "Съжалявам, свършили сме я!" Пак дежурно попитах дали мога да снимам стенописите, знаейки, че ще получа отказ, но най-изненадващо, след известно колебание, чух: "Може, но, моля ви, без светкавица!" Аз, щастлив, че няма да дебна и да се крия, защраках с телефона си.
                                                            
         - Извинете, кои стенописи от кога са? – попитах.

Жената се изправи с лице към олтара и сочейки с ръка в ляво от себе си, обясни:

         - Това е северната стена. Стенописите са от 17 век. Тези, в ляво са от 14 век – от създаването на черквата…

         - Може би от 15, когато се е заел с черквата Мавър…
Не получих повече обяснение.

Застанах пред по-старите стенописи  и започнах да ги съзерцавам. Светии в цял ръст, света Дева Мария, също в цял ръст. Добре запазени за възрастта си, вероятно сериозно реставрирани.

"Добре де, започнах да разсъждавам, стенописи от 14 - 15 век, пък се намират в черква от 20 век! Ах, да, тази стена е обща за старата и за новата черква! Ако принадлежат на старата сграда, стенописите са от външна стена… И толкова добре запазени!...

         - Има ли действащи монахини тук? – отново дежурен въпрос, основан единствено на информацията, че манастирът е девически.

         - Има, две…

         - Тук може ли да се пренощува – има огромни сгради явно с много стаи?

         - Не предлагаме, няма кой да обслужва туристи…
        
         - Жалко, тук е толкова хубаво и комплексът изглежда толкова поддържан…

Излязохме от сградата, но умът ми продължаваше да подрежда фактите около стенописите и възрастите на черквите. На двора една жена,коленичила в тревата,  явно плевеше. Загледах я, но застанах няколко метра в страни, за да не забележи любопитството ми и за да не я притеснявам. Жената се изправи. Очаквано – ведро, изпънато лице, едва забележима усмивка на вътрешна удовлетвореност, плавни движения и искрящи, спокойни очи.

         - Извинете, мога ли да Ви попитам нещо?

         - Разбира се…

         - Казаха ни, че стенописите на южната стена на новата черква, били от 14 век. Така ли е?

         - Да, те са от старите стенописи!

         - Те са направени на външна стена, толкова отдавна? А колко са запазени!

         - Да… - не съм се замисляла, - жената леко присви очи и заби за секунди поглед в земята. – Как ли са издържали на сняг и дъжд, не знам! Знам, обаче, че това са от старите стенописи! Не съм сигурна дали са от14 век. Тук има три слоя. Вторият е мисля от 17 век. Но и от тогава да са, пак е странно…

         - Не е ли възможно да са пренесени от вътре – навън?

         - Чувала съм за такава техника, но не знам! Наистина, не съм се замисляла!

         - Извинете, Вие помагате ли тук? – намеси се жена ми.

         - Да, аз съм послушница! – жената отново се усмихна любезно и леко извъртя тялото си, с което деликатно ни подсказа, че разговорът е приключил.

Благодарихме на послушницата, която плевеше тревата и направихме няколко крачки към гробовете, разположени от двете страни на алеята от южната страна на сградите. За манастирите такива гробове са обичайни – те обикновено са на монаси или монахини, служила в светата обител. На един от кръстовете пишеше: "генераль Антонь Ковачевь 1878 - 1931".

…Под ръководството на генерала, който е и инженер, завършил Николаевската инженерна академия в Санкт Петербург, Русия,  е построен пътят към Драгалевския манастир. Това обяснява защо гробът му е тук. А този генерал не е кой да е. Баща му - Михаил Ковачев е виден революционер, ръководител на Щипския революционен комитет и участвал в Илинденско-Преображенското въстание. Генералът е баща на писателя Михаил Ковачев (1905 - 1972),  по псевдоним Мишо Драгалевски -  преводач на Пушкин и църковен историк,  и дядо на пианиста Антон Диков (1938 - 2004). Антон Ковачев излиза в пенсия през 1928 г. като генерал – майор и умира през 1931 г. Генерал и пенсионер на 50 години! "Че аз вече 50 годишните ги смятам за млади хора, пред които стои професионално бъдеще!" – си помислих. Този факт ме натъжи и излязох от миниатюрното гробище на манастира. ..

На една от терасите възрастен мъж, с прибрана отзад на опашка бяла коса, продаваше малки и големи икони, рисунки и всякакви дрънкулки. Един посетител, държейки съвсем малка дървена иконка, го попита: "Тези неща осветени ли са?" Последва лаконичен отговор: "Не са, но могат да бъдат осветени!"

…В 14 – 16 век манастирът е център на Софийската книжовна школа. Тук е създаден открития от Виктор Григорович в 1854 г. в Боянската черква препис на Поменик на българските царе (Боянски поменик на българските царе). Помениците са средновековни ръкописни текстове, които се четат по време на църковните служби и с тях се припомнят имената на допринеслите за църквата и държавата владетели. Най-известни са три български поменика: Боянски, Погановски и Зографски. Прелюбопитен факт е присъствието в тези поменици на името Борис. В първия поменик то е споменато веднъж, във – втория – нито веднъж, а в третия – пет пъти. Колко царе с името Борис са имали първите две български  държави?...

Каменна правоъгълна плоча, забита направо в напуканите плочи на една от алеите, ни казва, че Васил Левски тук е провеждал заседания на революционни комитети от София и съседните села. В ляво от името му – очертани книга с пистолет и кинжал на нея, символът на революционната клетва пред род и Родина.

…Левски многократно е отсядал в манастира. Игумен тогава е бил йеромонах Генадий Скитник – четник на Ильо Войвода  и участник в Първата легия на Раковски. След ареста на Левски  Иван Ихтимански (игуменът Генадий) оставя расото и заминава в Сърбия при Панайот Хитов, за да планират изпращането на чети в България. По-късно се оттегля в манастир в Света гора…

Гледам непретенциозната плоча, забита в земята, потъвам с поглед в нея и в съзнанието ми изскачат образите на четирите лъва на Лъвов мост. И сякаш от далеч, от много далеч, като че ли извираща от плочите, тихо, много тихо, зазвучава  възрожденска мелодия.

…В центъра на София, до пл. "Света Неделя", в сутерена на Булбанк, се намират останките на средновековния храм "Свети Спас". Тук са обесени четирима книжари, съратници на Левски и членове на Софийския революционен комитет. През 1877 г. по подозрение в революционна дейност и съдействие на руските войски, турците правят обиск в няколко книжарници. Собствениците са арестувани за разпространение на сборника – песнопойка "Народни песни" с патриотични текстове, сред които е и забранената песен на  Добри Чинтулов "Вятър ечи, Балкан стене". За тази песнопойка книжарите са осъдени на смърт. Френският кореспондент Дик дьо Лонле пише за единия от книжарите - Киро Гьошев, обесен сред руините на старата църква, че "едно момче от осъдените пеело славянска патриотична песен пред бесилката." Английският репортер на вестник "Стандарт", силно впечатлен от поведението на друг  книжар  по време на екзекуцията - Стоян Табаков, откупува дрехите му и ги подарява на музея на мадам Тюсо в Лондон. След Освобождението  при днешния Лъвов мост е планиран грандиозен мемориален комплекс. От него е осъществен самият Лъвов мост, където четирите лъва символизират четиримата обесени от турците софийски книжари. Четирите лъва от Софийската революционна организация – Никола Вардев - Чолака, Стоян Табаков - Книжаря, Георги Стоичков и Киро Гьошев – Кафеджи…

Потърсих чешмата. Манастирската чешма. Винаги има такава или трябва да има. Намерих я – каменна, елегантна, с кръст над двата чучура и с метално менче между тях, вързано със синджир. До мен се беше спряла двойка възрастни посетители и също разглеждаха чешмата. Не знам защо се обърнах към тях:

         - Това аязмо ли е?

         - Май е аязмо, - отговори ми жената, - след като е поставен кръст, значи водата е лековита. Обикновено манастирите се изграждат около лечебни извори.

Пояснението беше банално за човек, който се интересува от манастири, но вметката на мъжа, беше оригинална:

         - И да е нямало лечебен извор,  след като чешмата стои дълго време в манастира, водата става лечебна.

На излизане от манастира се спряхме пред нашироко разстлани книги. Повечето бяха свързани с йога и други източни практики.

         - Случайно да имате книга за манастира?

         - Нямам. Има едно много, много, старо издание, което стои в къщи, но за продажба – нямам.
                                                               
Тръгнахме по асфалтовата пътека, която свързва манастира с основния път. Може би това е пътят на генерал Ковачев. На едно огромно дърво беше закована табела: "Планински ясен. Приблизителна възраст – 150 години. Живеят до 250 години". "Добра възраст и добри перспективи", помислих си и махнах на едно такси, което току що остави клиенти. Качихме се и шофьорът доволно отбеляза:

         - Това да качиш  на връщане  от Витоша хора, си е голям късмет! Не сте ли на туризъм?

         - На туризъм сме, но нашият е по-особен – задължително включва возене на такси!

         - Правилно! И ние деца храним! – обобщи шофьорът и потегли.




2 коментара:

Анонимен каза...

Сега на Лъвов мост има поменателна плоча, че там е обесен революционерът Георги Абаджията. Бог да ги прости всички страдалци за свободна България.
До Драгалевския манастир трябва да се осигури по-достъпен транспорт. Автобус до входа поне в неделя и празниците. Обидно и тъжно става, когато човек живее в София, а не може да се изкачи по серпентината на шосето, защото последната спирка на рейса е на 1км под входа на обителта.

Анонимен каза...

Друга паметна плоча има на Алабинска на Лидл някъде по фасадите.