Тишина за двама

Нека слеем тишините си. Аз ще те потопя в моята. Ти ме потопи в твоята.

Всеки има своя тишина и тя е различна от тишината на другия. Не само говоренето е различно. И тишините са различни.

Нека ги смесим. И да си направим обща. И да потънем двамата в нея. В тишина за двама.

Така ще бъдем заедно. Повече заедно, отколкото когато обсъждаме каквото и да е било. Повече заедно, отколкото когато всеки е в своята тишина. Когато всеки е в своята тишина, дори физически да сме един до друг, ние сме разделени. Индивидуалните тишини са като пашкули, като стъклени похлупаци. За да те докосне някой друг, за да бъде някой друг с теб, той трябва да разруши и своята и твоята тишина. Да обяснява, да пита, да отговаря…

За да бъдем заедно, ако тишината е обща, никой няма нужда от думи. Думите винаги са заместител. Океанът на доброто чувство един към друг ще ни свързва. И цялата тази доброта ще бъде пропита с любов.

Любовта на общата тишина е много особена. Тя не е активна. Тя не се бори. Тя не драпа за взаимност. Тя не е търсене и доказване, тя е само даване. И няма никакво отношение към възрастта. Нея бялото в косите и браздите по лицето не я смущават, не я променят.  Всъщност любовта на общата тишина не знае нищо за възрастите. Тя не знае дори какво е материално. Тя е като облак от неутрино, за който и най-твърдият предмет е празно пространство.

Не е ясно кое кое поражда. Без тиха, пасивна любов не е възможно смесването на тишините и превръщането им в обща. Без обща тишина не е възможна тази любов, която не се бори, не се доказва, не изисква и не се налага. Всъщност общата тишина и точно тази особена любов са едно и също. Две различни имена на една и съща субстанция, на един и същ въздух, на едно и също излъчване. В общата тишина всичко се смесва. Не само индивидуалните тишини. В нея ти ставаш част от мен и аз ставам част от теб. Така се сливаме, че ако един от двамата стане и си тръгне, другият ще почувства как самия той излиза от една приказка, как става непълноценен и раним. Сякаш нещо от самия него, нещо дълбоко лично, е станало и си е тръгнало.

Успеем ли да слеем тишините си така, че всяка от тях да изчезне, да стане неразличима в новата, общата, тогава обилна и невидима светлина ще се спусне над нас, душите ни незабелязано ще оставят телата, без да прекъсват милионите си нишки с тях, ще тръгнат една към друга, ще се слеят и ще станат една. А телата ще притихнат в блаженство и ще се молят тази слятост да се нарича вечност.