Ходом, марш!

В „Пирогов“ – за денонощие и половина.

Карам подред.

Връщам се от някаква командировка и тъкмо се нагласям срещу запалената камина с лула в ръка и с чаша червено вино на масата – получавам силно сърцебиене и аритмия. Сърцето си подскача неравномерно във всякакви посоки. И друг път се е случвало за пет – десет секунди. Сега – не спира. Опитвам се близките около мен да не разберат притеснението. Сядам на фотьойла, оставям лулата на масата, започвам да дишам дълбоко и равномерно. Никакъв ефект.

Сърцето се е побъркало. Лягам на дивана, продължавам с дишането. Няма ефект. През главата ми започва да минава… Обзема ме страх. До входната врата виждам Тази, с косата. Хили ми се. За секунди в съзнанието избухва целият ми живот. Смислен ли беше? „И като си натрупал толкова знания и вещи, какво? Като си натрупал толкова болка и страхове, какво? Колко радост натрупа? Защото количеството радост е мерило за качеството на живота…“

Отново погледнах към вратата. Тази беше изчезнала.

Моля жена ми да повика спешно лекар от частна клиника. Не вярвам на „Бърза помощ“ - веднъж отказаха да дойдат.

След половин час идва лекар, прави ЕКГ, научно установява аритмията. Кара ме да задържам въздуха след вдишване. Не минава.

-         Ако не мине до десет минути, викаме „Бърза помощ“ за специална инжекция и вероятно за хоспитализация. Някой път минава за десет минути, друг път за час, трети – за пет часа. Не мога да чакам пет часа!

-         Ако не извикам никого и не взема лекарства, какво следва? – търся потвърждение за страховете си.

-         На повечето им минава, други си живеят с него, а трети…

-         А трети?

-         А бе, лекар не трябва да ги казва тези неща на пациент… Понякога от предсърдието, което мъжди, се откъсва тромб. Изглеждате интелигентен. Знаете какво следва.

-         Инфаркт…

Минават десет минути. Лекарят набира „Бърза помощ“.  Представя се.

-         Моля Ви за ваш лекар и линейка. – обяснява случая – Трябва да се постави инжекция. Ако няма подобрение, да си го вземете в болница.

След още 20 минути идва втори лекар. Разговаря с първия. Бие ми инжекция.

-         Сега ще мине. Не вярвам да се наложи хоспитализация.

Първият лекар си получава 60-те лева и си тръгва. Чакаме 15 минути. Не минава.

-         Трябва да Ви отведа.

-         Възможно ли е да ми мине в колата?

-         Възможно е. Тогава слизате и се връщате обратно.

Качваме се в линейката. Спираме пред „Пирогов“.

-         Мисля, че ми мина! – опитах се да дам заден.

Действително пулсът се беше успокоил, сърцето не думкаше, но прескачания имаше. Бяха кротки и сякаш не ме притесняваха толкова.

-         Ще проверим с ЕКГ. Има и такива случаи. Докараме ги и им няма нищо. И ги пускаме.

Трети лекар в Приемен кабинет ми прави ЕКГ.

-         Не е минало. Не сте влезли в ритъм. Трябва да Ви оставим…

След 4 часа влизам в ритъм. Науката също го установява. Четвърти лекар:

-         Ще Ви оставим поне за денонощие за наблюдение. Някой път повтаря. Няма само да лашкаме линейката.

Нова инжекция.

На следващия ден – изследване на ехограф. Доста внимателно и продължително. 40 минути или повече. Двама лекари обсъждат:

-         Виждаш ли този калций? По-ясно е изразен при трикубидалната клапа… По-малко при митралната… Проблем…

Започвам да си мисля: „Боже мой, какъв калций по сърдечните клапи? Промених си храненето. Захвърлих любимото сирене. Захвърлих любимия айрян. Смених фреша – портокал с други фрешове. „И какво от това?“

Двамата продължават да обсъждат:

-         Не е добре. Виж, виж, тази клапа направо е опакована… Това може да доведе до сърдечна недостатъчност. Или вече е довело…

-         Господине, задъхвате ли се като изкачвате стълби? – пита водещото лекарско лице.

Направо ми кипва. Ще полудея… Говори ми за някакви стълби… Опитвам се да отговоря спокойно:

-         Да, като плувам или въртя педали един час, уморявам се…

Явно не бях овладял интонацията.

-         Ама, не ми се карайте!

-         Извинете, не Ви се карам.

Признавам, въпросът ме подразни. Стълби… Та аз отделям по два часа на ден за фитнес! От пет години почти няма изключения.

-         А, фитнес! Това е добра новина! И какъв фитнес?

-         Разтягане, плуване, йога – дишане, кардио – крос-тренажьор или велоергометър, сауна – в различни пропорции, в зависимост от настроението.

-         Някакво хронично заболяване?

-         „Бехтерев“. С фитнеса боря „Бехтерев“.

-         Кой Ви е ревматологът?

-         Нямам ревматолог.

-         Моля?

-         Нямам такъв. Правя това, което ми препоръча един лекар преди повече от 20 години. Д-р Троев се казва.

Пускат звука от ехографа. Все едно чувам някакъв огромен, далечен локомотив или огромна помпа. Чувствам се миниатюрен. Застанал до огромната машина, която си върши работата. „А знае ли тази машина за мен? Знае ли на кого служи? Ама, чакай, тя е част от мен. Тя е „мен“…“

-         Г-жо лекар, знам какво значи „опакована клапа с калций“. Уплътняването ще почне да дава дефекти. Ако не е и започнало.

Продължих да разсъждавам наум. „Кръв ще се връща от камерата в предсърдието. Едно време много обичах да чета книги за сърцето. Всякакви книги.“

-         За съжаление, прав сте!

-         Какво да направя? Диети? Какви специални храни? Още спорт?

Лекарката ме погледна с крайчеца на окото си, усмихна се, стори ми се иронично, махна с ръка и каза:

-         Ами, „Бехтерев“… Диети – не… Просто „Бехтерев“…

Взех да побеснявам. Значи докато се боря като Сизиф с обездвижването на ставите и калцирането на сухожилията, тя, болестта – прас! – опакова сърдечните клапи с калций! Знаех, бях чел, че „Бехтерев“ атакува всички тъкани и органи – кости, стави, сухожилия, мускули, съединителна… Сърцето е мускул… „И какво да правя? На теория, знаех, ето ти и практиката… На това как да се противопоставя?“

След едно денонощие се прибрах.

„И сега, какво? Трябва да хвърля лулата… С това плитко дишане и с този тютюн, много важно, че ходиш на фитнес. Е, чак пък да я хвърля! Само вечер… И сутрин – половин лула с чая! Друго? Ще увелича дихателните упражнения. Повече кислород! Много кислород! Май това е единственото, което мога да предложа на сърцето.“

На другата сутрин станах половин час по-рано от обичайното. Облякох се добре, излязох на балкона и засякох – половин час пълно йогистко дишане – от 6.30 до 7.

„А друго? Какво мога да направя? Не се сещам… Ще питам…“

Май нищо не може да се направи. Сбъркан метаболизъм. Болестта взима калция от там, където трябва да е, от костите, и го разхвърля там, където не му е мястото. „Мамка му и прасе!“ По мускулите, по клапите на сърцето. А и покварява сърцето като цяло. Нали е просто мускул.

„Следващият път може да е фатално! А да си предупреден за проблем, от който не се умира и да умреш преди да навършиш 60 години, именно заради него, си е направо грозно. Грозно! А „грозното“ е категория на естетиката. Да умреш след усложнения, причинени от „Бехтерев“, си е направо фундаментален естетически проблем!“

„И сега?“ Когато преди 22 години ми поставиха диагнозата, първия, при когото изтърчах беше Венцислав Евтимов, най-известния йога в България. Питам го: „Решим ли е проблемът чрез йога?“ Той ми отговаря: „Йога решава трудните проблеми с години. Нерешимите проблеми – решава ги за много години!“ Шокиран бях от този отговор. Добре, ще се върна към тази идея. Фитнесът си е фитнес. Към него ще добавя задължително и ежедневно йога – половин час сутрин и половин час – вечер.

Сигурно е възможно сбърканият метаболизъм да се поправи. Ще видим!

Вечерта отворих секцията с философска литература. Търсех книгите си по естетика. „Боже, къде са се дянали?“ Само „Смешното“ от проф. Исак Паси. Смешното, смешното… Каквото има, това… Взех я.

С Бог и естетиката, напред, ходом, марш!