Щастлив насила

Мога ли вечер, след като се върна от работа, да поработя насила? Мога. Ще работя и ще мърморя. Да, ще мърморя. Но ще работя.  

Мога ли да се усмихна насила? Мога. Ще отида пред огледалото -  гримаса ли е, усмивка ли е? Ще коригирам малко разтягането на устните, ще отстраня несъответствията и готово! Насила, насила, ама усмивка!

 Мога ли да бъда любезен насила? Малко е по – сложно, ама може. Трябва усмивка насила, интонация насила, еди какъв си поглед насила и прочие. Няколко едновременни и последователни насилия, ансамбъл някакъв, но любезността ще се получи. Мога го.

Може ли да ми се стъжни насила? И това може. Достатъчно е да си представя пъпчивата домоуправителка, която квичи, че съм стъпкал цветята в една алея до блока, когато съм внасял в мазето дърва. Или, че ме плаши с Наказателния кодекс, защото съм забивал пирон в събота между 14 и 16 часа. И това, с мрачното настроение насила, го мога!

Като съм такъв майстор в самонасилването, мога ли да бъда щастлив насила? Как?

Първото, което ми идва наум е да прескоча до кабинета и да взема бутилката с уиски. След четвъртата чаша щастието е гарантирано. За „силовата“ задача обаче има проблем. Това щастие ще бъде абсолютно естествено, няма да е насила. Друго трябва да опитам.

… Ще натиря хаотичните тревоги, които ми шетат из главата. Каква е ползата от тях? Решават ли проблем? Или са паразитни? Ще ги изхвърля за час, за два! Утре ще се върна към тях. Хайде, бягайте оттук! Това го мога. Или поне мога да опитам.

Толкова ли е невъзможна вътрешна усмивка? Лека, плаха, едва родена… Като при медитация. Вътрешна усмивка, но без медитация.  Ще потопя душата в тялото и ще се насиля да чувствам  неговата енергия. Ще гледам много да не мърдам душевно. Как да я проверя тази усмивка, след като е вътрешна? Отивам пред огледалото. Отвън – някаква измъчена усмивка. Сигурно е отражение на вътрешната… Значи я има.

Другите… Хайде, ще им кажа насила, с любезен тон, няколко добри думи. Това с любезността насила го мога. Отсреща – усмивка? Ха – усмихват ми се! Та то е толкова приятно! Дори приятното идва по един естествен начин.

Щях да гледам някакъв филм, какъв да е. Времето да минава. Не, няма да гледам филм! Ей така, насилвам се, няма да пусна телевизора. Избирам си музика. Имам си любима музика. Пускам я. Започвам насила да я слушам. Това „насила“ постепенно отслабва, изчезва. Все пак, музиката ми е любима.

Още няколко ведри изречения към хората около мен. Да, малко насила. В отговор – закачка или топъл поглед или просто спокойни лица. А дали и  при тях не е малко насила? Няма значение. Отговорът ме пълни с радост.

Пак насила връщам вниманието си към тялото, към сърцето… Вътрешната усмивка… В съзнанието изскача някаква тревога.

Бягай! С теб след малко! Марш! Арестувам те и насила те извеждам!

Вътрешна усмивка, усет за енергия на тялото, любима музика. Всички извикани със сила. И добър поглед на близкия, естествен ли е, насила ли е, не знам. Но е гот.  

 Насила щастлив! Получи се! Стана!

Сега ще отида в кабинета, ще взема бутилката с уиски и ще полея успеха!