понеделник, 22 април 2019 г.

Дивотински манастир


Банкя, квартал Михайлово и след няколко минути тесен асфалтов път – табела в ляво – "2 км Дивотински манастир".

Ето го и самият "Царски манастир"! Така са го наричали местните хора. Тук често е отсядал княз Фердинанд, любим манастир му е бил, дори е подарил на игуменката две каляски. За какво ли са й били каляските на монахинята в планината? Както и да е, подаръкът наистина е царски.

Поех дълбоко въздух. Знаех добре сутрешния  Витошки въздух над кв. Княжево, но сега бях удивен. В мен влизаше река от кислород, ефирен мехлем, искряща сила. "Тук човек трябва да идва, за да се лекува!", помислих си и прекрачих прага на дворната порта.

Първото впечатление – грижовност, въплътена в светнали от чистота каменни пътеки, красиви лехи с различни цветя, много чимшир, и грейнали в бяла вар няколко сгради. Две черкви – едната до самия вход на двора, другата – в дъното. Аз знаех за една – коя ли беше носещата историческата памет на манастира?

От вратата на двуетажна сграда излезе млад мъж и заслиза към нас по стълбите. В черна жилетка и черен панталон, без расо обаче, с дълга черна брада и грижливо прибрана назад къдрава черна коса. Гледаше ни така, сякаш очакваше първите ни въпроси. Лицето му беше ведро и гостоприемно.

         – Добър ден! Приемате ли гости?

         – Дал ви Бог добро! Разбира се, заповядайте!

         – Старата черква е тази, в дъното на двора, нали? – зададох първия си въпрос.

         – Да, тя е строена през 1902 г., за съжаление обаче сега е в ремонт, няма да можете да я видите! Тази, до нас, е нова – осветена е през 2016 г., нея можете да посетите!

         – Жалко, исках да видя двете чудотворни икони, а те сигурно са в старата!

         – Не са. Преди десетина години са ги откраднали. "Света Богородица" и "Света Троица". Тогава тук не е имало СОТ. Разбили са вратата и са ги отнесли…

… Манастирът е построен през 1046 г. Имало писмено свидетелство за това. Легендата разказва, че Света Троица се явила на сън на едно семейство, Бог – отец ги накарал да дойдат на определено място в планината и им казал: "Утре елате тук с инструменти!  Ще копаете на това място и ще намерите много злато. Ще натоварите златото на магаре и ще го пуснете да върви. Където спре, там ще построите манастир, наречен на Света Троица". Така и направили. Изкопали голяма делва със злато. Подкарали магарето, на едно място то спряло и легнало. Мъжът и жената започнали да го бутат – мястото било много усойно, в падина, между два стръмни склона – сторило им се неподходящо за манастир. Магарето обаче не помръдвало. Хората решили, че все пак за това място е Божията воля…

         – Казват, че римската делва, която изровили и в която намерили много злато, била днес в Пернишкия исторически музей! – попитах, като се готвех да разбера повече подробности за нея.

         – Била е… Допреди няколко години. И нея са я откраднали. През всичките векове е съхранявана на различни места. Дълго време е била тук, в манастира. Обзавеждат се хората, какво да направим…

         – А Ходжиният гроб къде е?

         – Бил е някъде наблизо. Не е в очертанията на манастира. Аз съм отскоро тук. Ще попитаме един от монасите, който пише история на манастира!

… През 1806 г. някакъв Хасан ходжа напада с двама сеймени  манастира и подбира целия добитък. Манастирът тогава е бил сравнително богат. Старият игумен се втурнал в черквата, започнал да удря с бастунчето си по иконата на "Света Троица" и да нарежда: "Всичките животни ти откраднаха! Аз нищо не мога да направя! Моля те, отмъсти им ти!". Тези думи, изречени – неизречени, и разбойникът паднал покосен мъртъв от коня. Неговите спътници го заровили на място и хукнали да бягат. Този гроб просъществувал през вековете – казвали му "Ходжин гроб"…

         – Турците хич не са обичали този манастир. На няколко пъти са го ограбвали и опожарявали. – в гласът на мъжа в черно почувствах  тъга.

В почти всеки манастир го слушам това. Опожаряван, изграждан наново, опожаряван, изграждан наново. Някои по някакви причини не са били пипани – като Кукленския до Асеновград или Кремиковския до София. Тези, последните обаче, са изключения. Повечето са били изгаряни и разрушавани. През вековете е имало и кампании за масово унищожаване на свети обители. Например през 1600 г. по време на ислямизирането на Чепинския край са били разрушени 33 манастира и 218 черкви.

Мисълта ми отлетя към унищожителния пожар, който преди шест дни, на 15 април, обхвана Парижката "Нотр Дам", един от символите на френската и на европейската култура. "Не горя сграда, горя история!" – такива вопли се носеха във Франция. Беше изгорял  покривът – дървена конструкция от 13 000 дъбови греди, като всяка от тях е била изработена от отделно дърво. На земята са ги подреждали като в лего, номерирали са ги и след това са ги сглобявали по номера "горе". Греди на 800 години!

Тук, в България, не сме имали щастието да строим света обител век или векове, после да й се любуваме, да я доокрасяваме, да я реновираме. Историята не ни е дала тази тишина, този мир. Строените преди хиляда години манастири са изравнявани с земята по няколко пъти и след това по няколко пъти са издигани отново. И Западна Европа е имала щастието да бъде пазена от живия щит на Балканите, за да строи спокойно и да се любува на построеното векове наред. Нейната съдба, тази на Западна Европа, е била да трупа и да помъдрява. Нашата съдба – да възкръсваме и постоянно да копаем основи.

Тръснах леко глава, за да изгоня пожара на "Нотр Дам", и зададох следващия си въпрос:

         – Нещо не разбирам. Как така старата черква е строена през 1902 г., а в нея са съхранени три стенописа от средните векове?

         – Не е била разрушена напълно. Била е опожарена, но не са я сринали до земята. Понякога турците са се страхували от пълното унищожение на православните храмове. Тук е имало пощадени стени. И селяните са замазали стенописите с вар, за да не се виждат, за да не дразнят друговерците. Така са оцелели до наши дни!

         – Вие монах ли сте? – попитах.

         – Не, все още не съм. Послушник съм.

         – Има ли други послушници?

         – Има още един.

         – А колко са монасите в манастира?

         – Общо са шест. Четирима обаче са в Семинарията в София, преподават. А игуменът на манастира е ректор на Семинарията, архимандрит Пахомий. Тук са двама монаси. Те са вътре, в параклиса, като излязат, питайте и тях, ако имате още въпроси. 

… Параклисът, "Свети Иван Рилски", се намираше в двуетажната сграда, до която бяхме застанали. Днес службата е била там, а не в черквата. Започнала е в 5 часа сутринта. А през зимата служенето било предимно в параклиса, защото в черквите ставало много студено.

Историята на тази сграда също беше интересна. Пернишки миньори били блокирани в мината под земята от някакво срутване. В момент, в който вече били загубили надежда, че ще се спасят, пред тях се появил старец и им казал: "Следвайте ме! Аз ще ви изведа!"
Прекарал ги през някакъв почти непроходим лабиринт, от който се оказало, че има излаз на земята. В момента, в който миньорите видели светлина, старецът изчезнал. След няколко дни един от спасените мъже разпознал образа на стареца в пернишка черква в лика на икона на свети Иван Рилски. Разказал да другарите си и те решили да се отблагодарят, като построили двуетажната сграда на Дивотинския манастир. Строежът е от 1928 г….

Благодарихме на послушника за любезността и влязохме в новата черква – "Свети Седемдесет Апостоли". Минута след нас в черквата влязоха и монасите – не можеше да ги сбъркаме – бяха в раса и с черни шапки на главите.

На черквата й личеше, че е нова. Стенописите бяха свежи, дори във въздуха  се носеше мирис на пресни бои. На третия регистър имаше неизброима поредица с образи на светци в медальони.  Любо (Бояджиев) предположи, че са изографисани всичките седемдесет апостола, които бяха патрон на храма. Не ги знаех по име. Ако ги знаех, сигурно щях да се заема да ги разпознавам един по един. Мина ми през ума, че незнанието винаги пести време.

Застанах пред олтара. До иконата на Света Богородица, както е по канон, си беше храмовата икона със седемдесетте апостола. По навик погледнах иконата до Христос, която във всеки православен храм беше "Свети Йоан Предтеча". Е, във всеки, не – имаше и изключения… Преди да дойдем тук разгледах в  специализиран сайт снимки от черквата "Света Троица" на Дивотинския манастир. Бях изненадан, че на снимката на иконостаса ясно се виждаше – до Исус беше икона с трима светии, нямаше го Йоан. Реших да попитам, до мен тъкмо беше застанал един от монасите.

         – Извинете, на иконостаса на старата черква, която сега е в ремонт, коя е иконата до тази на Христос? Не е на Предтеча…

         – Прав сте. Не е. По канон е Предтеча, но има изключения, когато храмовият патрон е самият Бог. Иконата "Света Троица" е божия икона, тя е поставена до тази на Спасителя.

Благодарих му, защото това беше ново за мен.

         – Още един "стенописен" въпрос? В Кладнишкия манастир видях икона на света Петка, която си държи в ръка главата. Тя обаче не е мъченица!  Какво означава това?

         – Има три Петки…

           Аз ти казах, че са много Петките! – жена ми Дора направо се зарадва, че точно това мое упорство в единствената Петка беше ударено с чук.

         – Най-известната е Петка Епиватска, - продължи монахът – вие сигурно знаете за нея. Тя е преподобна. Като свети Иван Рилски е. Живяла е като монахиня по светите земи и накрая се връща в родното си място, където е починала и е погребана. Към нея днес  има най-голяма почит. Има още света Петка Римска от II век и  света Петка Иконийска от IV-ти. Те са мъченици. Тази, която сте видели в Кладнишкия е била от мъчениците. Една от двете пък я рисуват как държи в  блюдо очите си – когато са я изтезавали са й изболи очите. Ако имате ֦Жития на светиите", погледнете там!

         – Гледал съм! – продължих да упорствам, - направих справка, след като видях Петка с глава в ръка. В съдържанието на ֦Житията" има само една Петка.

         – Погледнете тогава на  името "Параскева". Там ще ги намерите.

         – Нали се казват "Петка"? Каква "Параскева"?

         – Едно и също е. "Параскеви" на гръцки означава "петък". И трите светици са родени в ден петък, в деня на животворните страдания на нашия Бог Исус Христос.

Монахът рязко смени темата и започна да ни разказва за светите седемдесет апостоли – кой е нарисуван в едър план, кои от евангелистите са от дванайсетте апостоли и кои от седемдесетте. После отиде до масата, на която бяха изложени свещите и иконките за продажба и ни донесе на тримата по една малка ламинирана иконка с размерите на календарче. В тях бяха поставени парченца плат – били от ризата на владиката, която носел, когато освещавал черквата.  На монаха очите му сияеха.

Аз също отидох при масата, до която имаше стелаж с православни книги. Главно жития и проповеди. Купих си „Петър Дънов и Ванга – пророци и предтечи на антихриста. Част 2. Ванга – портрет на една съвременна магьосница". Винаги съм проявявал интерес към аргументите, с които православието рисуваше "героите",  смятани от него за вредни и пагубни. Често ми беше трудно да ги споделя, а понякога и невъзможно – например анатемосването на йога – "пътя към мрака". В борбата за идейна и канонична чистота обаче, когато тя не беше съпроводена от агресивност, повишен тон и отказ от диалог,  намирах нещо много симпатично – всяко учение с плам трябва да отстоява себе си, като остава отворено за изследване на чужди доводи.

В такива моменти винаги се сещах за дядо си поп, когото описах в новелата "Дядовата къща" (1)  – фанатично верен на своите истини, но винаги слушащ внимателно събеседника си, търсещ силни аргументи, перфектно жонглиращ с исторически и научни факти, цар на логиката и майстор на  майевтиката. Почти не използваше Тертулиановото "Вярвам, защото е абсурдно", но понякога, притиснат до стената от своя внук – ученик, който се стремеше бързо да напредва във владеенето на сократическите методи, повдигаше леко рамене и казваше: "Ограниченият човешки ум не всичко може да си обясни. Или ще оспориш това?" Не го оспорвах, защото знаех, че това твърдение е едно от великите достижения на гносеологията. В такъв момент просто разбирах, че точно този спор е приключил. За момента…

         – Много добра книга, много добър избор!  - монахът, с когото  разговаряхме, беше застанал до мен и ме гледаше в ръцете.

         – Аз не познавам добре религията, - Любо се намеси – но четох, че учението на Дънов противоречи на официалното православно учение…

         – "Противоречи" е меко казано, - по лицето на монаха се изписа готовност за сериозен разговор. – Тази книга е анализ на това какъв е проблемът от църковна гледна точка с учението на Дънов и практиките на Ванга. Не всичко духовно, тайнствено, е от добрия източник. За съжаление в духовния свят Сатаната все още съществува. След Второто пришествие Господ ще отмахне злото, но сега то съществува. И когато се срещаме със свръхестествени явления, а почти всеки човек, да не кажа всеки, се сблъсква в живота си с такива, трябва много да сме внимателни и да изпитваме нещата, да не бързаме да бъдем лековерни. Не всичко свръхестествено е от Бога. Има врачки, баячки и всякакви знахарки, които познават; които често казват удивителни неща. Има бесовски сили. Сатаната е бил най-прекрасен,  първият след Бог. Той по собствена воля, възгордявайки се, си казва: "А аз защо да не съм като Бог?", озлобява се, не се покайва и пропада, като увлича една трета от ангелското войнство. Това са били ангели, които сега са демони. Те предизвикват свръхестествени неща. Има такива хора, да речем в Индия, които си спират сърцето, режат си езика и после го лепят, престояват много дни в земята…

         – Обикновеният човек може ли да разграничи кое е от Бога и кое от Дявола? – искаше ми се да чуя подробна аргументация.

         – Обикновен човек, ако не е научен, ако не е достатъчно помъдрен, по-добре да не бърза да се доверява. Със сигурност Божиите неща са в църквата. Ако видиш някоя баба,  завъртяна от някоя буря, да започне да ти казва къде си си загубил ключовете, а не разбира нищо църковно, да знаете, че е далеч от святост. Ако едно чудо не сочи към Христа, то е празно, самоцелно и прославя вършителя на това чудо. Шаманът се заравя осем дена в земята, спира си сърцето и после го пуска и кого прославя с това? Себе си, колко е велик, какъв шаман е…

         – Тук става дума за възможностите на човешкия дух! – Любо включи своя интерпретация.

         – Тези неща не са човешко дело. Чудесата не са възможни със силите на човека. Те се правят с бесовските сили, които са надестествени.

         - Според мен, - продължи Любо -  в човешкото тяло и дух има много неща, които ние не  владеем, но с работа върху себе си можем да развием и да контролираме. Ние не ползваме голяма част от мозъка си…

Разговорът за човека, за неговите скрити възможности, за чудесата, за естественото,  свръхестественото и за неговите източници продължи поне още десетина минути.

В един момент Любо прехвърли разговора в съвсем нова посока.

         – Искате ли рози? Имам в колата. Колко да ви дам?

В градинарския разговор се включи и втория монах. Цветя, зеленчуци, лози,плодови дървета, болести по тях, торове, защити…Монасите разказаха и за дърветата – кипарис, сребрист бор, класически бял бор, смърч – на който му казвали "попски ръкав", чимширово  дърво…

         – Наистина е много красиво, - приключи разказа си за тукашната природа Доситей, така се казваше монахът, с който основно беседвахме, - през всеки сезон "Тапетът" е съвършено различен. Така му казваме на онзи почти отвесен склон, в основата на който е сгушен манастира – "Тапета".

Благодарихме за сърдечното отношение и се качихме в колата.

Любо:

         – Към София, нали?

Попитах:

         – Може ли да минем през Дивотино?

Дора:

През Дивотино ли? Че то е в посока, обратна на София! За какво ти е Дивотино? Манастирът не ти ли стига?

         – Искам да видя селото, чието освобождение от турско робство е траяло половин час.

         – Как така?

         – В Дивотино не е живеел нито един турчин! Нито един! Всички жители на селото са били православни. По време на войната петнайсетина руснаци слизат от Люлин в селото и виждат, че в същност няма кого от кого да освобождават. Черпят ги по едно сладко с кафе и са тръгнали към Радомир.

Дора се умълча. Реших да подходя пан – географски:

         – Приемете това предложение, докато не съм ви дал идея за едно друго Дивотино.

         – ???

         – Искате ли да отидем на нос Дивотино, кръстен е на селото? Намира се на Южните Шетландски острови. Те пък са на границата между Тихия  и Атлантическия океан. На север е Южна Америка, а на юг Антарктида…. Освен това ще отскочим до параклиса "Свети Иван Рилски" – на о. Ливингстън, построен е през 2003 г.. Това е първият православен параклис в Антартида, а може би е и единствения…

Дора пое шегата:

         – Може ли другата събота, че днес имам работа?
……………………..

(1) Школата на сферата, изд. Захарий Стоянов, София, 2018 г.

Няма коментари: