Кладнишки манастир

          

                                         "Църквата прилича на извор

                                           с чиста кристална вода.

                                           Ако някой пътник мине

                                           покрай този извор

                                           и е жаден – нека пие,

                                          ако пък не е жаден да не пие,

                                          но да не мъти водата му."

Пред черквата ни посрещна  този текст, изписан на черен мраморен камък, поставен на бяла мраморна колона, увенчан с бял мраморен гълъб.

Бях и жаден и любопитен. Очакваха ни  интересни стенописи.

Черквата е  построена през 1841 г. – малка, еднокорабна, без купол, така както е приличало да се строи по време на турското робство – скромно, за да не дразни мюсюлманите.

 В момента се правеше ремонт. Работници влизаха и излизаха, а вътре бяха разхвърляни инструменти.

Още на входа, над вратата от вътрешна страна, ни погледна рядко срещан стенопис  – Света Богородица Оранта. "Оранта" значи "молеща се" – божията майка, вдигнала молитвено ръце нагоре. В нея, в утробата й, в кръг – младият Исус Христос, също вдигнал ръце за молитва.

Много, много, стенописи. От двете страни на входа явно времето ги беше изтрило, но на доста места бяха ярки, четливи, разбираеми.  Черквата е изографисвана на два пъти – през 1855 г. – олтара, а през 1885 г.- наоса.

Ако искаш внимателно да разгледаш изписаните сцени, ще ти трябва много време. Сцени с митарствата, светци в цял ръст и светци в "медальони"; сцени от Стария  и от Новия завет. Приплъзващият ми поглед се спря на една светица в цял ръст, която държеше в дясната си ръка глава с нимб – така, както обикновено се изписва свети Йоан Предтеча – в ръце със собствената си отсечена глава. Името – света Петка. Първа изненада! Света Петка не беше мъченица, не й е отсичана главата, починала е в дълбока старост в родния си град и е била погребана извън очертанията на града като чужденка – жителите не я разпознавали като съгражданка в Епиват (днес град Селимпаша). По-късно тялото й е изровено, за да бъде обект на многобройни пренасяния, за да се установят мощите й в гр. Яш, Румъния, където се намират и в момента. Споделих с жена ми. Тя допусна, че има и друга Петка, не само тази, за която й разказах набързо. Не знаех за друга света Петка. Виж, до нея, пак в цял ръст, беше вече изрисувана мъченица – света Екатерина. На нея по й подхождаше да носи глава – обезглавена е на 18 годишна възраст, след като отказва да предаде христовата вяра. Казват, че главата й и едната й ръка са изровени и занесени в Синайския манастир, който носи нейното име. И сега мощите й се намирали там. Света Екатерина беше нарисувана с корона на главата. Първоначално се  опитах да се сетя за канонизирана царица или императрица с това име, но не успях. Така или иначе девойката света Екатерина е от княжески род и короната ней  стоеше толкова необичайно.

Вдигнах глава нагоре, към свода. Истинската изненада беше тук! Даже две!

"Всевиждащото око", изрисувано в триъгълник и разпръскващо лъчи. Масоните казват, че това е масонски символ, с който зидарите отбелязвали своята принадлежност към задруга на строители. Задруга, в която ползвали редица привилегии за средновековната си епоха. Не били закрепостени, тоест пътували свободно, за да участват в строежи, където ги канят, били освободени и от редица данъци. Затова се наричали "свободни" зидари, "свободни масони". Действително, триъгълникът с окото днес е известен главно като масонски символ, който украсявал всички масонски храмове и еднодоларовата американска банкнота. Всъщност този символ може да бъде открит и в древни религии. Двата факта не си противоречат, доколкото масонството "колекционира" символи от различни епохи и различни географски ширини. Срещал съм израза, че той представлява "Ноевият ковчег за световната символика".

До "всевиждащото око" беше изрисуван образ, който срещах за пръв път. Три лица в една глава! Имаше нарисувани четири очи, като вътрешните две участваха в по две лица. Това ставаше ясно от веждите и от загатнатите три  носа. Исус Христос ли беше? Ангел ли беше? Художникът явно ни казваше с този образ нещо за триединството, за троичността на християнския ни бог. Странно изобразяване на триединството… Свикнали сме да го възприемаме като единство на три различни образа -  Бог Отец, Бог Син и Светия дух. Тук не бяха различни. Тук бяха еднакви, бяха "близначни". Все едно ти се разтроява лице което виждаш – поради умора или дефект  на твоите очите или поради някакъв оптичен феномен. Какво ли е било в душата на художника, когато го е рисувал? Дали е подражавал на видян стенопис? Дали е оригиналничел? Или е бил философ на високо ниво – трите ипостаса на Бога в дълбоките си същности са идентични. Ако ги възприемаме като различни, то е поради нашата човешка ограниченост. Историческите обстоятелства на техните прояви, на техните роли, са различни, но те са едно и също. Абсолютно едно и също. Абсолютно заменими. Искаше ми се тук да е играла философска ръка… Не е невероятно – гилдиите на строителите са се славели с широката си култура и дълбоки познания. Не случайно именно в тези гилдии след 15 век започват да приемат незидари, като членовете започват да се разграничават на "оперативни зидари" и "спекулативни зидари". Тоест на хора от занаята и хора, които са зидари "чрез мисълта" си – философски строители. Нищо чудно над главата ми да беше рисунък, създаден от човек, който е обединявал в себе си и двете качества.

На северната страна на олтара имаше изрисувана сцена, която ме тласкаше да продължа още разсъжденията си за трите ипостаса на Бога. Исус Христос, гол до кръста беше обърнат с лице към друг човек, светия. Да си призная, нямаше да разпозная сцената, ако не бях срещал нейно описание. Тук беше представено "Съновидението на свети Петър Александрийски". Този Петър е живял през III и началото на IV век. Жертва на големите и жестоки гонения на християните, обезглавен през 311 г., две години преди император Константин I с декрет да прекрати гоненията. Малко преди да бъде убит, Александрийският епископ Петър сънува Христос като дете, който разкъсва ризата си. Пита го: "Господи, защо си късаш ризата?" "Заради Арий" е отговорът. Арий, арианството… Една от най жилавите ереси в историята на Църквата. Главното в нея – Христос е Бог, но е създаден от Отеца. Христос има начало, макар и да няма край. Той действително е Син, сътворен е. Синът е първото нещо, което Отецът създава – преди всички други неща във Вселената.  Битката на  християнската Църква с арианството е продължителна и много трудна. Тази ерес и днес има последователи. Просто постановката, че Христос е вторичен спрямо Отца, е по-разбираема, по-лесно смилаема, по-близка до човешката логика. Което не я прави вярна, както опонира Църквата в безбройните дебати в дългата история на този спор.

Само че, конкретно в тази сцена Христос изобщо не прилича на дете, а свети Петър Александрийски изобщо не прилича на старец, какъвто е бил в действителност.

Вече взех да свиквам със свободната интерпретация на възрастите от сценописците. Често срещах свети Мина като старец, докато той е убит като младеж – бил е 24 годинен. Често срещах свети Йоан Богослов като младеж, който държи свитък - Евангелието, на което е автор, след като всички знаят, че той създава този текст когато е над деветдесет годишен. Или пък е изобразен като старец до младата жена света Богородица, като се знае, че той е по-млад от Христос с шест години…

Доближих се максимално до стената със сцената. Исках да се уверя, че текстът, който излиза от устата на свети Петър е написан на обратно, сякаш е гледано в огледало. Успях, с повече въображение.

В наоса също имаше интересно изрисувани сцени. Например в сцената "Успение Богородично" на преден план беше нарисувано малко човече, изглеждаше като дете, с отрязани ръце – ръцете, от които капеше кръв, бяха пред него. В страни от детето стоеше фигура с меч в ръка. Този детайл от сюжета рядко се среща. Осакатеният не е дете, а юдейският духовник Антоний, който се нахвърля към одъра на Пресветата Майка с ругатни, наричайки я майка на "лъстивеца", опитва се да преобърне одъра, но в момента, в който слага ръцете си на него, ръцете са му отсечени от невидима сила. Той започва да плаче в разкаяние за постъпката си и след малко чудото става – ръцете му се връщат на тялото.

Тъкмо снимах сцената с нещастния Антоний и суров и силен глас зад гърба ми ме стресна.

         ‒ Какво правите тук?

Обърнах се и се усмихнах виновно. Мъж на около петдесет, с прошарени коса и брада, в цивилно облекло, ме гледаше унищожително. Опитах се да направя най-извиняващата се физиономия, предполагайки, че светкавицата вреди на стенописите.

         ‒ Нищо не правим… Просто снимаме…

         ‒ Вие какви сте? Миряни? Богомолци?

         ‒ И миряни, и богомолци! – опитах се да обобщя.

         ‒ Да не сте от някоя институция?

         ‒ Институция ли? – през главата ми мина, че явно за човека снимането само по себе си  не е проблем, - От никаква институция не сме! Обичаме манастирите, обичаме черквите и често ги посещаваме…

Изведнъж лицето на мъжа се отпусна. Агресивността и враждебността изчезнаха.

         ‒ А Вие кой сте? – въпросът на Дора ми прозвуча доста смело.

         ‒ Аз съм игуменът.

         ‒ Страхотни стенописи, отче! – много ми се искаше да поведем разговор за тях.

         ‒ Тези тук са реставрирани, нали? – Дора посочи северната стена близо до входа на черквата, на която стояха сравнително ясни стенописи с относително ярки цветове.

         ‒ Не са! Аз като видя реставратор тук, ей от там ще го изгоня! – гласът на игуменът отново се втвърди, а ръката му сочеше неопределено някъде извън сградата.

         ‒ Защо? – в такива случаи журналистическият рефлекс на жена ми се включваше – трябваше да разбере всичко – от мотивите до предполагаемите последици на събитието.

         ‒ Защото слагат скеле, което стои с месеци, а те изчезват! Черквата трябва да е готова за Цветница! Има, няма, разполагаме с две седмици, за да приключим ремонта! Заповядайте! Ще ми бъде приятно!

Мъжът излезе на двора, а ние тръгнахме след него. Нямаше да се отърве с толкова малко въпроси.

         ‒ Дарители има ли? – в разговора се включи и Милен.

         ‒ А без тях, как? Само последното дарение е от 50 хиляди лева и то от един човек!

         ‒ Как се казва? – с този въпрос Милен подсказа, че е "на ти" с материята.

         ‒ Е, хайде сега! Не е важно! – въпреки, че от време на време отговаряше троснато, игуменът показа, че е общителен и приятен човек, - Елате да ви покажа нещо! Недалеч от тук е "Плачѝ камък".  А, ето там, онзи огромен камък се казва "Шишманов камък".

         ‒ "Плачѝ" ли? Защо "плачѝ"?

       ‒ Защото когато турците за завземали тукашните земи населението от село Кладница се укрило в крепостта! Тук е имало крепост, манастирът е създаден през 1241 година! Хората са се отбранявали и то успешно! Една жена от село Студена, омъжена за кладничанин, заплашена, че ще й посекат детето, е издала къде се намира изворът. Турците отбили водата и след няколко дни българите се предали. Тогава ги извели недалеч от тук и един по един ги посекли… Камъкът, на който са им секли главите, се нарича " Плачѝ камък ". Името "Кладница" също идва от това посичане, от "коля", от "клали". "Жертвено" име.

         ‒ За това пък "Студена" е "победно" име. – реших да споделя малко мои знания.

         ‒ В смисъл?

         ‒ Там, където е село "Студена" е имало крепост, на която Кракра Пернишки е удържал византийците сто дни, след което те превзели София. Името идва от "сто дена", по-късно става "Студена".

         ‒ Ха, откъде  знаете това?  

     

         ‒ Аз съм от този край. От "Бéла вòда" Пернишко съм… И какви са били отношенията между кладничани и студенчани след това предателство?

         - От тогава кладничанин не се жени за мома от "Студена".

        ‒ Къде е била тукашната крепостна стена? – Дора пое щафетата с въпросите.

      ‒ Ето там, на баира! Виждате ли една сграда горе? Там е била стената, на най-високото! А сега сградата е на някакъв нотариус, купил я е от съдия – изпълнител, когато разпродавали имотите на фалиралите "Мини - Перник". Невремето е било почивна станция, после пионерски лагер – "Колонията" се е казвал…

         ‒ А онзи огромен камък защо се казва "Шишманов"? – реших да включа нова тема.

         ‒ Тук, на този камък, цар Иван Шишман е чакал разбитите си в Косовската битка войски, които бил пратил на помощ на Крали Марко… И тук е плакал със сълзи, разказва легендата.

         ‒ Моля? В помощ на Крали Марко ли? – дойдохме на тема, която отдавна не ми даваше мира, - Крали Марко се е биел на страната на турците… бил е васал на султана… Убит е през 1395 година в днешна Румъния в битка с християнските войски на Мирчо Стария…

Игуменът се обърна и заби поглед в мен, все едно бях ученик в час по история, който току що е казал голяма глупост.

         ‒ Поне така казват историците… - опитах се да прехвърля на други обвинението срещу Крали Марко.

         ‒ А, да! Казвали били! Те казват и че и  турско робство не е имало! – човекът започна пак да се гневи, - много интересно като как този "предател" е един от най-големите и най-обичани герои на народния епос. Аз вярвам на паметта на поколенията повече, отколкото на историците! Освен това, като ходите  по манастирите, били ли сте в "Марковия манастир"?

         ‒ Дори не съм го чувал! – нещо ентусиазмът  от историческите ми познания взе да се изпарява.

         ‒ Той е в Македония! Отидете там, за да видите икона на "Свети Крали Марко", християнският светия, за когото се казвало, че се е биел срещу християнски войски!

"Ето, след този разговор вече -си помислих – явно трябва да се заема със случая! Това противоречие взе да става непоносимо!"

         ‒ Извинете, продавате ли книга за манастира? – отново смених темата.

         ‒ В момента се подготвя.

         ‒ Бихте ли ни дали телефон? – журналистката я подкара без заобикалки – Да ви звъннем, за да ви питаме нещо… Разказахте за интересни неща…

         ‒ Например да ви питаме след време дали книгата е излязла! – и аз подкрепих искането.

Игуменът наведе глава, явно се колебаеше, после погледна мен, погледна Дора, погледна Милен и каза:

         ‒ Пишете!