За тщеславието

 

                                          Стъпало 22

                            За многообразното тщеславие

Тщеславието е порок, който разпилява събраното духовно богатство. Така, както мравката чака да се събере пшеницата на хармана, за да започне да краде, така тщеславието чака да се натрупа богатство, за да започне да го разпилява. Тщеславието е загуба на усилия, прахосване на трудове.

Всеки човек, който обича да се изтъква, е тщеславен. Ако правиш нещо, за да се харесаш на хората, то ти си тщеславен. Тщеславието унищожава достойнството на добрите дела. Тогава тези дела запазват своята форма, но са изпразнени от съдържание. Безсъдържателните дела нямат нищо общо с това, за което претендират. Постиш ли или се молиш, за да се харесаш на другите, ти в същност не постиш и не се молиш. Затова „постът на тщеславния остава без награда и молитвата му безплодна“.

Безсмислено е да се подлагаш на лишения, ако очакваш за тях харесване и похвали. Така си нанасяш двойна вреда. Първо – изморяваш тялото си, второ – за това не получаваш никаква награда.

Човек трябва да бъде нащрек и много да се пази от ласкателите. Ласкателят е слуга на бесовете.

Великият човек понася обидите мъжествено, напредналият в духовното монах изслушва похвалите без вреда за себе си.

„Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас", казва евангелиста (Лук. 6:26). Затова, гледай на земната прослава като на нещо вредно за теб, съветва Отецът.

Не само мекушавостта пред похвалите, но дори простото желание да се харесаш на някого е рожба на тщеславието. Ако в манастирът дойдат авторитетни хора, то не добродетелността, а тщеславието може да подтикне монахът да се държи скромно, да се въздържа на трапезата; да накара ленивият да прояви енергичност, безгласният да пее добре, сънливият да е бодър. „Тщеславието прави гневливите кротки пред хората“, казва Отецът. Промениш ли си поведението, защото някой те наблюдава, ти си тщеславен.

„Виждал съм плачещи – казва Отецът -  които, бидейки похвалени, за похвалата пламваха от гняв“  Това е друга крайност, не по-малко вредна. В подобни случаи има замяна на един порок с друг, но пак си оставаш в клещите на порока.

Не само реакцията към похвалата, но и начинът на посрещане на укора също говори дали си в плен на тщеславието. Ако укорът те разгневи, подразни или натъжи, ти си тщеславен.

Победилият този порок е безразличен към упреците. Те не го впечатляват. Дори ако чуеш или разбереш, че някой те е укорил, изпитай любов към него, похвали го! И тук не става дума за безразличие към упреците на врагове или на хора, които на теб са ти безразлични. Проверката е истинска, ако упрекът идва от близък, от приятел, от човек, когото обичаш. 

Истинското смирение, което е обратното на тщеславието, си проличава тогава, когато получавайки укор от близък, това не намалява любовта ти към него.

Бесът на тщеславието е много коварен – той постоянно се опитва да внуши на монаха определени помисли. Може да му внуши желание да стане игумен или епископ, например. Монахът не трябва да му обръща внимание, защото закачиш ли се, отърване няма! „Защото трудно е да прогониш куче от месарница.“

„Монах, който е станал роб на тщеславието, води двойствен живот, външно пребивавайки в монастира, а със своя ум и мисли — в света.“

Тщеславието се проявява и в собственото отношение към себе си. Всеки е надарен с някаква дарба. Може да си добър певец или четец, може да си остроумен, може да си с бърза мисъл. Ако нещо си получил от Бога и ти сам себе си превъзнасяш, ти си в плен на порока. Тогава няма никога да получиш висши блага.

Тщеславието се проявява и в начина, по който общуваш с Бога. Ако за труда, който полагаш, ако за лишенията, които изпитваш, ти очакваш награда от Бога, то ти си тщеславен. Ако си смирен, то ти винаги ще се чувстваш длъжник на висшия духовен свят.

Истинската борба с тщеславието си има своите признаци и етапи.  „Начало за унищожаване на тщеславието е желанието да бъдем безчестени“, казва Отецът. Монахът не просто трябва абстрактно да бъде готов за укори и унижения, той трябва да се стреми към тях. Средата на битката –  „отсичане на всички мислени хитрости подбуждащи към тщеславие“. „А краят (ако изобщо има край в тази бездна) се състои в това, да се стараем да вършим пред хората това, което ни унижава, без да изпитваме при това никаква скръб“.

Битката с тщеславието е трудна и продължителна. Монахът трябва да я води с търпение, но и енергично. Когато монахът почувства, че се стреми към слава; или когато тази слава идва сама при него;или когато монахът се хване, че върши хитрости, които отварят вратите на тщеславието , тогава монахът трябва да извика в паметта си страха и трепета, които са го обхващали, когато е стоял пред Бога в истинска уединена молитва. Когато това му е трудно, монахът трябва да мисли за своя земен край. „Когато нашите хвалители, или по-добре казано, нашите прелъстители започнат да ни хвалят, тогава нека побързаме да си спомним нашите многобройни беззакония; и ще видим, че ние наистина сме недостойни за това, което говорят или вършат в наша чест.“

На монахът трябва да е ясно, че който е тщеславен, той враждува с Бога. А този, който е победил този порок и солидно е застанал на 22 стъпало, то той  е близко до спасението.