За безстрастието

                                                  Стъпало 29

За земното небе, или за богоподражателното безстрастие и съвършенство, и за възкръсването на душата преди общото възкресение

Изкачвайки се на предпоследното стъпало на Лествицата, доближавайки се до Бога, ние вече не говорим за отделен порок или за отделна добродетел. Тук пороците са победени и всички коварства на бесовете изглеждат като детски игри. Тук душата е  придобила такъв навик в добродетелите, какъвто навик има страстната душа в насладите. Тук душата е постигнала земното небе.

Безстрастният е подчинил всички свои чувства на разума, а душата си е представил пред Господнето лице чиста и спокойна.

Безстрастието е възкресение на душата преди възкресението на тялото. То освобождава ума от земното. Безстрастието е съвършено познаване на Бога, каквото ние можем да имаме след Ангелите. Да постигнеш безстрастие означава да вкусиш от „неосъществимото съвършенство“, както го нарича Отеца.

Както кралската корона е наниз от скъпоценни камъни, така и безстрастието е наниз от върховите прояви на добродетелите. А върховите прояви на добродетелите се схващат най-ясно в съпоставка с върховите прояви на съответните пороци. Например, ако връх на лакомията е да посягаш към храната дори тогава, когато изобщо не си гладен, то върхът на въздържанието е това – без усилие да се въздържаш от храна дори тогава, когато изпитваш остра потребност от нея. Ако връх на похотливостта е когато някой проявява похот и към животни, и дори към неодушевени предмети, то връх на чистотата е това – към всички около нас да имаме такова чувство, каквото имаме към неодушевени предмети. Ако горна граница на сребролюбието е когато не можеш да се наситиш на това, което имаш, колкото и много да е то, то висотата на нестяжанието е да посрещаш с абсолютно спокойствие всякакви неудобства дори на собственото си тяло. Ако крайна граница на унинието е когато при пълен покой и външно благоденствие се чувстваш сразен, то връх на търпението е това – „намирайки се в скръб и притеснение да се чувстваш радостен“. Ако бездна на гнева е когато се гневиш и когато си сам, то дълбочината на дълготърпението се показва тогава, когато човек остава еднакво спокоен и в присъствието и в отсъствието на онези, които злословят по негов адрес. Ако крайно тщеславие има тогава, когато човек проявява суета и ако е абсолютно сам, то пълната липса на тщеславие е това – човек е безразличен и тогава, когато всички край него го възхваляват. Връх на гордостта е когато човек сам себе си превъзнася и в най-незначителните дела, то връх на смирението е това – да мислим за себе си смирено дори при големи начинания и съвършенства.

Ако  пълно поробване от страстите има тогава, когато човек безропотно се подчинява на всичко, което посяват в него бесовете, то при светото безстрастие човек е недосегаем за всякакви изкушения. В лоното на такава всеобемаща добродетелност, безстрастният е „напълно съединен с Бога,  надявайки се винаги да бъда с Него“, казва Отецът.

 

Който притежава този наниз от върхови добродетели, той още приживе, бидейки в плът, има в себе си Бога. И Бог го ръководи във всичко – думи, дела и помисли.

И Отецът ни съветва: „Представяй си, че безстрастието е небесен дворец на Небесния Цар… Нека побързаме, братя, нека побързаме да влезем в чертога на онзи дворец… нека оставим грижите; защото ние сме се записали в числото на свободните от грижи!“