събота, 8 май 2021 г.

За смирението

                                                 Стъпало 25

За изкоренителя на страстите, за най-високото смире-номъдрие, което е в невидимото чувство

Смирението е една по-висока степен на кротостта. Както утринната светлина предшества слънцето, така и кротостта е предтеча на смирението. И след като знаем вече какво е кротостта, по-лесно ще разберем какво представлява и смирението.

За да разберем обаче думи, които описват смирението, ние трябва  в някаква степен да сме го преживели. Ако не сме се докоснали до смирението и мислим, че го разбираме като слушаме разказ за него, е все едно да си мислим, че разбираме какъв е вкуса на меда от нечие обяснението, без да сме опитвали някога мед. Смирението е божия благодат, която може да бъде разбрана само, ако е преживяна в собствения опит.

И все пак, и все пак. Ето какво можем да кажем за смирението. Смирението е постоянно забравяне на своите успехи. Смирението се състои в това, да считаш себе си за най-грешен от всички. Смирен си тогава, когато ако някой те оскърби, ти не позволиш в душата ти да се появи вражда.

Когато в монаха „започне да цъфти свещеният грозд на смирението“, той започва да ненавижда похвалите и човешката слава и да прогонва от себе си раздразнителността и гнева. Когато още напредне в тази добродетел, монахът започва да смята своите добри дела за нищо, размишлявайки върху това, че ежедневно прибавя към бремето на своите грехове. При това състояние на духа, монахът не може да бъде ограбен от никакви духовни крадци; смирението става пазител на всички негови съкровища.

Искреното покаяние, религиозният плач и святото смирение на начинаещите се отнасят един към друг така, както брашното, тестото и печения хляб. Искреното покаяние е в началото – чрез него душата на монаха става чувствителна за всеки грях и добродетел. Следват сълзите на духовния плач – чрез тях монахът се приближава силно до Бога. Накрая, когато в монаха „се разпали Господния огън, тогава се изпича и утвърждава блаженото смирение, без кваса на надменността.“

Тази прекрасна троица, това трисплетено духовно въже, тази трицветна дъга, има превъзходни свойства. Най-напред тя прави монахът устойчив на всякакви унижения – те дори се превръщат в лекарство, което гори недъзите и греховете. Второ, тя унищожава всякакъв гняв. И трето, монахът добива подтик постоянно да се учи и напредва, като своите добри дела дотук той смята за нищо.

„Покаянието изправя падналия; плачът удря в небесната врата; а светото смирение ги отваря“, казва Отецът.

Когато постигне смирението, монахът слага край на всяко тщеславие и горделивост, унищожава отровата на лицемерието и клеветата, прави невъзможна омразата. Когато монахът е направил   смирението своя същност, той е станал приветлив, милосърден, тих, безскръбен, бодър и усърден.

Монахът, който иска да достигне добродетелта смирение, трябва постоянно да изследва себе си и когато започне да мисли, че всеки от неговите ближни е по-добър от него, тогава той не е далеч от Божията милост.

Самопознанието е път към смирението. Самопознанието е „вярно понятие за своята духовна възраст и неразсейвано спомняне за най-малките свои съгрешения.“

Бесовете се приближили до един от най-разсъдливите монаси и започнали да го хвалят.  Той им казал: „Ако вие престанете да ме хвалите  и се махнете от мен, аз ще считам себе си за велик. Ако вие продължавате да ме хвалите, аз ще виждам в себе си нечистота. Продължавайте с похвалите си и смирението у мен ще укрепва“. Бесовете били поразени от това разсъждение и тутакси изчезнали.

Ако някой казва, че чувства благоуханието на това миро (смирението), но когато го хвалят, сърцето му трепва, то той се лъже.

Смирението е като светлината. Там, където няма светлина, всичко е тъмно; там, където няма смирение, всичко е суета.

Смиреният човек изглежда беззащитен, това обаче е твърде измамно. Смирението е крепка защита срещу всякакви врагове. Смиреният сломява своите врагове и побеждава тези, които го мразят.

Има видими знаци за духовното съкровище смирение, но има и такива свойства, които само притежателят на това богатство може да забележи. Когато монахът постигне смирение, той забелязва в себе си „ неизказана светлина и неизразима любов към молитвата“. Той престава да вижда чуждите съгрешения и започва да изпитва омраза към тщеславието. Смиреният монах достига до вратата на любовта. А любовта и смирението са свещена двойка – „любовта издига, а смирението поддържа издигнатите и не им позволява да падат.“

Смиреният винаги иска от Бога по-малко от това, на което е достоен и винаги получава повече отколкото иска. Разбойникът на кръста е искал от Господ само да го спомене в Своето царство, но пръв е получил в наследство целия Рай  (Лук. 23:43).

Има добродетели, които са път към смирението, но само по себе си не са негови признаци. Такива са нестяжателност, отстраняване от света, укриване на своята мъдрост, простота в словото, просене на  милостиня, скриване на благородството си, прогонване на дързостта, отдалечаване на многословието. Монахът трябва да се стреми към тези добродетели, но трябва да знае, че и всички на куп да постигне, няма гаранции, че ще завоюва смирение. Смирението е нещо повече от тях. Постигането на смирението е несравним подвиг, но пък и отплатата е божествена. Затова се казва, че „щом гордостта у някои от ангелите ги е превърнала в бесове, без съмнение смирението може от бесове да направи ангели… Смирението е вихър, който може да издигне душата от бездните на греховете до небето.“

Ако монахът види в сърцето си красотата на тази добродетел и бъде обхванат от удивление и я попита да му каже името на своя родител, смирението ще се усмихне радостно и кротко и ще каже:  „Как ти се стараеш да узнаеш името на Оногова, който ме е родил, когато Той е неименуем? И тъй, аз не ще ти кажа Неговото име, докато не придобиеш в себе си Бога.“

Няма коментари: