За кротостта

                                             Стъпало 24

За кротостта, простотата и незлобието, които не произлизат от естеството, но се придобиват с усърдие и труд; и за лукавството

Кротостта е основно качество на Христос. „Поучете се от Мене, казва Той, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:29).

Ако умът на монаха остава еднакво спокоен и при почести и при поругаване, то той е кротък.

Кротостта се състои в това, да се молиш искрено и без смущение за ближния, който те е наскърбил. Не просто да се молиш насила и да си повтаряш, че прощаваш – тогава кротостта е фалшива. Тя е истинска, когато прощаваш без вътрешни бури, спокойно и от сърце. Кротостта е скала, казва Отецът, която се издига над морето на  раздразнителността и в която се разбиват всички вълни, докато тя остава непоклатима. Кротостта е вместилище на Св. Дух. Тя е майка на любовта – на тази, всеобхватната, вселенската. В кротката душа почива Господ, а  размирната е седалище на дявола.

„Кротостта е помощница на послушанието, пътеводител на братството, юзда на буйството, пресичане на гнева, подателка на радостта, подражание на Христа, ангелско свойство, здрави окови за бесовете и шит против огорчението.“

Кротостта е противоположна не само на гневливостта. Тя е противоположна и на лицемерието. Кротостта е простота, а простотата е несъвместима с лукавството.

Кротостта ражда правдивост, а правдивостта е искрен нрав, откровено и непреднамерено слово.

Кротостта може да е природна, но може и да е спечелена с много пот и с много труд. И двете са ценни, но наградата за втората е много по-голяма. Първата предпазва от лицемерие, но само втората води до върховно смирение.

И ако монахът иска да привлече Господа към себе си, той трябва да пристъпи към него без двуличие, без лукавство. Господ е прост и незлоблив, иска и душите, които пристъпват към него да бъдат прости и незлобливи, защото който няма простота, той никога не може да добие смирение.

Монахът трябва да внимава, защото дори да има по природа кротост и простодушие, те могат да бъдат разрушени. Ако монахът дълго общува с лукави хора, то той е силно застрашен да започне също да хитрува. Простодушният  да стане лукав е по-лесно, отколкото лукавият да придобие простосърдечност.

Ако монахът почувства, че се разболява от лукавство, защото лукавството е болест на душата, то той трябва да започне да се лекува с истинско  отдалечаване от света, с послушание и с опазване на устата.

Монахът трябва да внимава и със силата на своя ум. Умът прави мнозина надменни, а надменността унищожава простотата. Мъдростта е добродетел, но мъдростта, обхваната от надменност е безумна. Монахът трябва да може да се присмива над своята премъдрост.

„Който е спечелил победа на това стъпало — нека дерзае“ Той е станал истински подражател на Христос.