За разсъдителността

                                                Стъпало 26

За различаване на помислите, страстите и добродетелите

Това стъпало обръща монаха към самия себе си. Тук той овладява разпознаването на своите духовни същности. Монахът се научава да различава доброто от злото, защото те не винаги са с ясни граници. Тук монахът разбира кои пороци са родители и кои деца и как добродетелите са разположени по трудност за постигане. Тук монахът добива знание за обстоятелствата, които пораждат един или друг порок и за обстоятелствата, които са нужни, за да бъде преодолян той.

На това стъпало се усвоява мета – добродетел. Тук се достига знанието за произхода, същността и силата на пороците и добродетелите. Това знание е само по себе си добродетел. Стъпало 26 е стъпалото на самопознанието. Тази добродетел Отецът нарича разсъдителност. И тъй като всичко е от Бога и нищо не се случва без знанието и волята Божия, разсъдителността е способността на монаха да познае и разбере Божията воля във всяко време, място и във всяко нещо.

Тук монахът разбира, че всички борби с бесовете възникват по три причини – първо, от нерадение, което е немърливост, леност, равнодушие; второ – от горделивост и трето – от завист на Дявола. И в тези борби монахът трябва да си изработи перфектен усет за волята на Бога и „като види откъде веят Божиите ветрове, по нейните указания да разпъне и платната“.

Каква е тактиката на бесовете? На тях не им е необходимо да се борят срещу всяка добродетел. Те могат с един удар да се разправят с всички добродетели – важно е в какво ще се прицелят и така правят. Те атакуват разсъдителността, която е светлина за ума и душата. Ако успеят да помрачат тази светлина, те постигат на практика всичко – защото всички добродетели в крайна сметка зависят от бодрото внимание и от способността да се прави ясна разлика между добро и зло. Ако бесовете не успеят да унищожат светлината в душата, то тези невидими крадци, бесовете, много трудно могат да я грабят и погубват.  

Най-напред монахът трябва да разбере, че едно нещо може да бъде и добродетел и порок в зависимост от това, кое го поражда, в името на какво се изявява,  срещу какво е насочено , как се употребява. Например, „скръбта“ и „гневът“ са пороци. Ако кажеш обаче само "скръб" или само "гняв", без уточнение, без пояснение, нищо определено все още не казваш. Ето думите по този повод на Отеца: " …заблуждават се ония, които казват, че някои от страстите (пороците . б.м.) са естествени за душата; те не разбират, че ние сме превърнали в страсти естествените свойства към добро… По природа в нас има и гняв, но против оная древна змия (дяволът, който изкушава Ева с ябълката на познанието – б. м.), а ние го употребяваме против ближния…По природа в душата ни има желание за слава, но само небесна. Естествено е и да се гордеем, но само над бесовете."

Едно е да имаш гняв срещу злото – "древната змия - дявола", друго да се гневиш за щяло и нещяло в своето ежедневие. Да, горделивостта е порок, но гордостта при победа над бесовете е добродетел. Да, чревоугодничеството е порок, но обикновеното, естествено желание за храна поддържа живота… Така е и със скръбта. Едно е да скърбиш, ако си загубил например власт над хора, друго е да скърбиш, ако видиш несправедливо унижен човек, когото обичаш…

В израстването на монаха, в усвояването на разсъдителността, много полезни могат да му бъдат тези, които са били в тинята на пороците и са оздравели. Тези, които са падали в ямата на страстите със сигурност могат да станат лекари за другите и монахът не трябва да изпуска случая да се учи от тях.

Възпитавайки у себе си разсъдителността, монахът започва да разбира, че при добродетелите  има различна степен на трудност за постигане. Едни добродетели са азбуката на моралния език на отдадените на Бога – тези добродетели се усвояват от начинаещите, други са за напредналите, а трети са съзвучни с най-високото ниво на развитие – там, където стоят учителите. Част от азбуката са например послушанието, изповедта, мълчанието, постенето, бдението и унижението; присъщи за напредналите са липсата на тщеславие, безгневието, несребролюбието, самата разсъдителност; а на най-високото ниво - там, при  съвършените по благочестие, са ненавистта към тленния живот, съвършената любов и желанието за съединяване с Христа чрез смъртта. На това най-високо ниво монахът е в съслужене с Ангелите, тук той се моли за целия свят и подражава на Господа с помощта на самия Господ.

Различните условия на живот са хранителна почва за различни бесове. Там, където има изобилие на земни блага най-лесно растат бесовете на преяждането и блудството; там, където монахът пребивава далеч от материални изкушения най-лесно изскачат бесовете на унинието и ропота. Върху живеещите в света във време на болест напада бесът на гнева, а понякога и хулният дух.

На 26-то стъпало монахът започва да разбира и тънкостите, нюансите в отношението на Бога към различните хора. Божията промисъл се простира върху всяка божия твар; Божията помощ се дава само на верните; Божията закрила обгръща най-верните от верните; с Божията милост се удостояват ония, които се трудят за Бога; а утеха от Бога получават онези, които го обичат.

За напредъка по пътя към Бога значение има и как естеството на един монах се отнася към различните добродетели. Някои монаси по природа са склонни към въздържаност, или към безмълвие, или към скромност, или към кротост. У други самата им природа се съпротивлява срещу тези качества и те водят битка за тях, насила принуждават себе си към тях. И дори да са побеждавани, казва Отецът, тези монаси заслужават повече похвала, те са извървели повече път към Бога. Когато човек придобие богатство с пот на чело, той усърдно пази намереното, а когато забогатее без труд – става разточителен.

За въпроса коя страст коя поражда Отецът казва, че е много труден. Той превишавал възможностите на неговия разум и за него не намерил нищо в книгите, които имал. По този въпрос „аз показах похвално незнание“, признава Отецът. Тогава Йоан се обърнал към мъже, смятани от него за по-знаещи. Те му отговорили, че майка на горделивостта е тщеславието; че майка на блудството е преяждането; че скръбта и гневът се раждат от трите най-главни страсти - сластолюбието, славолюбието и сребролюбието. Освен горделивост, тщеславието ражда и унинието. Достопочтените старци продължили с обяснение на връзките. Дългият сън може да произлезе от различни неща. Той може да произтече от преяждането, но и от унинието. Многословието произлиза от преяждането или от тщеславието. Унинието произлиза понякога от наслаждение; а понякога от това, че в човека няма страх от Бога. Хуленето е собствена дъщеря на горделивостта. Жестокостта се ражда или от пресищане или от безчувствие.  Сластолюбието и лукавството са родители на всички злини и „който е обхванат от тях, не ще види Господа“.

„Разумният се подвизава най-вече за придобиване на добродетелите — майки. На добродетелите — майки учител е Сам Бог със собствения пример; а за научаване на добродетелите дъщери има много наставници.“

Това, че  разбираме кое от кое произлиза, не трябва да ни тласка, когато видим недъзите на наш брат, просто да си обясняваме причината за неговата болест. Вместо това ние трябва да го приемем с проста и незлоблива любов и да се постараем да го лекуваме като войн, ранен в борбата.

Отецът предупреждава за следното. Често, когато извършваме делата на добродетелите, ние попадаме в плен на преплетени с тях страсти. „Когато черпим вода от кладенеца, понякога незабелязано заграбваме и жаба с водата“. Например с гостоприемството се сплита преяждане, с любовта — блудство, с разсъдителността — коварство, с мъдростта — хитрост, с кротостта — бавност и леност, с мълчанието се сплита надменност, с радостта — превъзнасянето на собствените качества, с надеждата — отпуснатост, с безмълвието — униние, с чистотата — чувство на огорчение. И към всички породени пороци прилепва тщеславието, като някакъв общо лепило, или по-вярно казано, отрова.

Монахът с упорит труд, постоянство и силна вяра може да пребори много пороци. Когато бесовете се оттеглят, те гледат до оставят един точно определен бяс, който да заеме мястото на всички останали – това е гордостта. Гордостта е толкова зловредна и силна, че може да свали от самото небе.

При сравняване на злините, казва Отецът, ние трябва да избираме по-леката. Например монахът се моли и при него идва брат с просба. Да прекъснеш молитвата си е грях. Да не обърнеш внимание на брата си също е грях, защото ще го наскърбиш. При такава ситуация е по-добре монахът да остави молитвата и да помогне на брата си. „Любовта е повече от молитвата, защото молитвата е частна добродетел, а любовта е добродетел всеобхватна.“

Усвоявайки добродетелите, монахът не трябва да се притеснява, че в едни успява, а в други – не. Търпение трябва и упорит труд. Нека монахът да не изпада в плен на горделиво усърдие да иска това, на което още не му е дошло времето. И тук е необходим тънък усет за различаване. Не бива да искаш през зимата това, което е свойствено за лятото. Нито по време на сеитба – това, което принадлежи на жътвата. „Защото, в едно време се сеят трудове и в друго време се жънат неизказаните дарове на благодатта. В противен случай, ние и в свое време не ще получим това, което е подходящо и свойствено за него.“

Монахът трябва да знае, че неговите врагове често го тласкат към дела, които са свръх силите му, та като не успее, да изпадне в униние и да остави и ония дела, които са по силите му.

Важното е трудът, който монахът полага да е заради Бога. А това може да се разбере по плодовете на труда. При начинаещите този труд увеличава смирението, при напредналите – прекратява вътрешната борба, а при съвършените – води до изобилие на Божествената светлина.

26-то стъпало на Лествицата е ключово стъпало. На него монахът вижда себе си сякаш отстрани и познавайки природата на различните пороци и добродетели, той си дава сметка къде се намира на дългия и стръмен път на морално усъвършенстване. Монахът разбира колко близо или колко далеч е от Бога.

В тази мисловна плоскост е призивът на Отеца: „Нека непрестанно да изследваме сами себе си, по отношение на всички страсти и добродетели, за да знаем, где се намираме: в началото ли, в средата ли, или в края.“

И при това стъпало има въпрос, на който Отецът признава, че не знае отговора. Той пита: защо ние, като имаме за помощници в своята борба и Всевишния Бог, и Ангелите, и светите човеци, а в греха – само лукавия бяс, по-лесно и по-скоро се скланяме към пороците, отколкото към добродетелите?