Белащински манастир

Малък, събран, подреден. Изграден на хълм и разположен на две тераси. Алеите старателно изметени; храстите, подредени в шпалир – професионално поддържани. В дъното – растение с огромни, необичайни за нашите ширини, листа. Бананова палма – както научихме малко по-късно. На по-долната тераса са разположени  жилищни помещения и триетажна кула – камбанария.

Пусто е. Няма монахини, нито служители, няма посетители. От тези манастири,с които бързо свикваш и в които лесно постигаш самота. Липсва мащабното, но за това пък уютът е навсякъде. Историята е някак приглушена, за нея трябва да гадаеш, но затова пък ако си религиозен – молитвата и благоговението сами влизат в теб, без да ги търсиш. Външните зидове не приличат на отбранителни съоръжения – те просто отделят манастирската невъзмутимост от припряността на външния свят. Тишината е превъзходна.

На втория етаж се показа монахиня. Ръката ми, която държеше телефона, трепна в готовност и желание да снима, но веднага съобразих, че в много манастири снимането е нежелателно. На входа,в списъка на забранените неща, снимането ги нямаше, но пак не посмях без разрешение. Вече бях преживял  скандали, свързани с фотографското ми любопитство, затова реших да попитам:

         - Извинете, мога ли да Ви снимам?

Прегърбената жена, подпряла се на бастун, явно много стара, повдигна леко глава и отговори на друг въпрос:

         - Няма го ключа в мен, няма го!

Този отговор ми подейства като "Да". Добре, че побързах, защото след секунди сестрата хлътна във вратата, от която излезе.

Трябваше да намеря някого, с когото да поговоря. Имаше интересни исторически факти, свързани с манастира, а твърдението, което прочетох на идване, че черквата не е изографисана разпали въображението ми – стенописите за един православен храм бяха неговата душа. Поне аз така го чувствах. Не можех да си представя православен храм с бели варосани стени, без светии и разказани истории. Така той щеше да прилича на джамия или тюрбе.

Огледах се. На двора, освен нас, продължаваше да няма никой. Обикновено в такива случаи си намирах за събеседник жената, която продава свещи, затова се качих на втората тераса, на която се намираше черквата. И действително, от нея излезе жена, ниска, суха, над шейсетте и с любопитство ни загледа – мен и жена ми. Приближихме се към нея. В тревата на алеята до самата стена на черквата нещо изшава – костенурка.

         - Сега ще видите как ще се обърне и ще тръгне към мен! Аз не я гледам, но тя бърка гласа ми с гласа на жената, която се грижи за нея. Ела, чедо, ела! – повиши тон жената.

И действително, костенурката леко зави и тръгна бавно, бавно, по посока на гласа.

         - Гледаме си я тук! Жива душа е!

Явно бяхме попаднали на спокоен и добър човек. А и в погледа, не само в гласа, имаше приветливост и доброжелателност.

         - Това тук, долу, под нас, чешмата… това ли е аязмото? -  започнах с въпрос,чийто отговор ми се струваше очевиден.

         - И да и не. В чешмата е прекарана лековита  вода, но изворът, аязмото е ей, там! – жената посочи зидана кабинка с масивна врата и бял кръст отгоре, на която с големи букви вертикално беше изписано: "АЯЗМО". На вратата на кабинката беше сложен катинар.

         - И Самуиловите войници на това място ли са си мили очите? – направо хванах "бика за рогата" – бях нетърпелив да започна разговора, заради който главно бях дошъл.

         - Така казват. Болките веднага спрели. Тогава Василий II се разпоредил да бъде построен манастир в чест на св. Георги Победоносец, а българските войници да бъдат оставени да живеят тук и да умрат от естествена смърт.  Разчуло се, от планински села се спуснали хора и създали селото!

Бях щастлив. Пред мен стоеше добронамерена и словоохотлива жена, с която щях да разнищя историята за Самуиловите войници. Нямаше да разчитам просто на табелата на входа на манастира, която разказваше легендата. Разговорът протече гладко, сякаш бях турист, пред който екскурзовод разказва за енти път историята на създаването на светата обител.

         - Преди четири години, в 2014 г. селото е чествало своята хиляда годишнина?

         - Точно така. Белащица е създадена през 1014 г. от ослепените войници на Самуил, след една от най-ужасните и трагични битки в българската история…

         - Аз знам, че след ослепяването войниците са закарани при Самуил в столицата му Преспа…

         - Плиска ли?

         - Не, Преспа! Градът се е намирал на остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро. А езерото сега е в Гърция, на границата с Албания. Далеч от тук.

         - Може част от войниците да са закарани там. Тук са докарани пленници при Василий, който е имал резиденция в сегашната Стара Загора и при Никифор, който е разбил българската войска и който е имал резиденция в сегашния Пловдив. Така знам аз…

         - В село Добърско, до Банско - включи се и жена ми - също твърдят, че Самуиловите войници са успокоявали болките си при техен извор…

- Не знам за Добърско. Знам за Белащица…

През съзнанието ми пробяга текстът от информационната табела на входа на манастира. Василий II праща един от своите най-добри военоначалници – Никифор Скифи в гръб на българите. Той успява да ги изненада и да им нанесе съкрушителен удар. Интересното е, че самият Никифор е българин, с рождено име Николай.  Единайсет годишен е заведен от българин в Цариград като роб. Когато побеждава Самуил е на 30 години. Скифи  ослепява пленените българи, после ослепява и брат си, защото се страхувал, че той ще го издаде, че е българин. Майка му Венцислава, тогава на 76 г., когато научава, че Николай – Никифор е ослепил по-големия й син Драгомир , го проклина с думите: "Проклет да бъдеш, сине и да не живееш дълго за това, което направи!". Никифор не се разкаял. Отмъщението дошло – през 1029 г., на 22 декември, бил убит при Беласица планина. Най-отдолу на текста – "Събрал сведенията Георги Лазаров Тотев".

Сериозна информация - обстоятелства, имена, години, дата… Като я четеш, нещо те прерязва – оказва се, че не Василий е "българоубиец", а българин, наше момче. По-страшен от еничар, по-отвратителен от всички предатели на куп в българската история.

…Васил Златарски, големият български медиевист казва друго (1) . Неговият разказ се опира на трудовете на византийските хронисти  Йоан Скилица (1040 - 1101), Георгий Кедрин  (11 век), Йоан Зонара (1074 - 1159) и на византийския писател Кекавме́н ( около 1020 - след 1081). Никой от тях не споменава, че Никифор е българин, което е малко вероятно, ако е вярно.

 Ксифий (а не "Скифи") наистина е пратен от императора в гръб на българите, успява да ги изненада и да ги разбие. Битката е на 29  юли 1014 г. в планината Беласица, южно от село Ключ. Василий подарява пленените войници на Никифор.

 През август самият син на Самуил  ̶  Гавриил - Радомир  убива най-близкия на Василий военоначалник  – солунския дука Теофилакт Вотаниата. Императорът побеснява от тази загуба и заповядва българските бойци да бъдат ослепени. Оставяйки по един едноок на сто, той заповядва да бъдат закарани на Самуил, който по това време вече е в столицата си Преспа. Войниците тръгват в края на август и пристигат на острова на 4 октомври. Самуил получава сърдечен удар и след два дни умира. Историкът смята, че не е възможно войниците да се били 14 000, това е прекалено голяма численост за средновековна бойна единица. Предполага се, че и цивилни са били ослепени са били.

Други цивилни българи изваждат късмет. Например Василий се отнася великодушно към населението на Мелник. Интересна е и историята на превземането на Мелник. Крепостта била непревземаема, Василий безуспешно я обсаждал дълго време. В един момент решил да прати в крепостта своя "спалник и скопец" Сергий, който бил известен със ораторските си качества. Той влязъл в крепостта, разказал за поражението на българската войска и убедил хората да се предадат. Те така и направили. След отварянето на портите на крепостта и влизането на ромеите, никой от населението не е пострадал…

         - Вие как се казвате? – попитах нашата събеседница.

         - Светла. А вие?

Представихме се.

         - Радвам се, че се запознахме…

         - Преди да се заговорим - продължих аз - на долната тераса, на втория етаж на сградата излезе една монахиня…

         - С бастун ли беше?

         - Да!

         - Това е сестра Ирина. Тя е на 90 години. Вече има проблем със слуха и с ходенето, но се държи.

         - Тя ли е игуменка?

         - Не, игуменка е друга монахиня, тя е на 88. Тук сме пет жени. Три монахини и две, които работим в манастира.

         - Как се издържате?

         - Продаваме свещи, гледаме кокошки, получаваме дарения…

         - През 1014 г. точно на това място ли е построен манастира?

         - Не, черквата, до която стоим, е четвъртата. Ей там, на стотина метра по-нависоко са били строени три черкви и трите са  разрушени от турците. Тази тук е построена през 1838 година. Тогава манастирът е бил на подчинение на Гръцката патриаршия. Български става през 1897 г. Преди да ни го предадат, гърците унищожават всичката литература, която се е намира тук. Изгарят я…

Не ми се подхващаше темата за българските манастирски книги. Много голяма и много болна тема. Нито едно средновековно историческо произведение, писано от българин за България не е останало. Турците ли са ги унищожили, гърците ли, не знаех. А и жената едва ли знаеше. Аз бях питал  историци като Божидар Димитров, мир на праха му, без да получа задоволителен отговор, какво оставаше за жената, която продава свещи в Белащинския манастир.

Влязохме в черквата, купихме свещи, запалихме ги в притвора и влязохме в наоса – в същинската част на черквата. Тук ме чакаше изненада. Стените бяха покрити с прекрасни съвременни стенописи. В меки, свежи цветове, в преобладаващо синьо. Излязох веднага  и изстрелях въпросителна:

         - Стенописи? В специален сайт за манастирите пише, че черквата на Белащинския манастир не е изографисана…

    -  Вярно, не е била до 2002 г. Всички стари опити да бъде  изографисана са се проваляли, заради невероятната влага, която стените на черквата дърпат от земята. Това, което виждате е правено между 2002 г. и 2014 г. Специална ленена импрегнирана тъкан и маслени бои.

         - Невероятно топли са, невероятно красиви… Тук кой служи? Питам, защото монахините нямат право да изнасят служби.

         - Свещеници от близките села. Всяка неделя има служба. Всяка!

Благодарихме за любезното и търпеливо отношение и излязохме. Отидохме до чешмите с лековитата вода и си наплискахме очите. Потърсих костенурката, беше се скрила някъде.

Огледах още веднъж за довиждане тихия, спретнат и гостоприемен двор на манастира и тръгнахме с колата към вековните чинари – някъде наблизо, популярна местна забележителност.

(1) Васил Златарски, "История на българската държава през средните векове, том 1, част първа" изд. Захарий Стоянов, София 2007 г. с.с. 729 – 742.