Горноводенски манастир

Едни манастири ме привличат с историята си, други с легендите си, трети с изкуството си – архитектура, стенописи и икони. Горноводенският манастир събуди любопитството ми с информацията, че в него има хотел три звезди и ресторант.

Представих си как сядам в ресторанта, поръчвам си една сунгурларска ракия със шопска салата и започвам да обмислям  пътеписа си. Тези мисли ми създадоха неудобство, дори конфуз. После реших, че няма за какво да се притеснявам. Ресторант – какво толкова? Като че ли в други манастири не съм обядвал… В Кремиковския например ядох най-вкусния боб на света. Там обаче на помещението му казват мàгерница, не ресторант. И имаше кутия, в която пускаш толкова пари, колкото ти се откъснат от сърцето.

Щом има хотел, решихме да преспим в него. За разлика от Бачковския, за този манастир пишеше, че стаите са със собствен санитарен възел. Чувал съм, че трябва да си носим брачните свидетелства. Щеше да бъде необичайно и интересно. Присъствие – не за час, два, а за цяла нощ. На сутринта се събуждаш – чуваш птиците, разтъркваш очи и разбираш, че се намираш в манастир…

До манастира пристигнахме по стръмен път с остри завои – напълно обичайно за планинските свети обители. Когато слязохме от колата и  се изправих на стотина метра от лицевия зид на манастира ме обхвана някакво тържествено чувство. Красиво, възрожденско, солидно. От тези манастири, които първото нещо, за което ти говорят, е самочувствието. Явно строителите сериозно са се старали да направят  нещо впечатляващо. Правено е и с любов.

Заговорихме мъж с униформа на охранител, приветлив, усмихнат, от пръв поглед – готов да отговаря на въпроси. Потвърди, че тук може да се пренощува. Попитахме  кога е построен манастира. Обясни, че това, което виждаме е ново, от трийсетина години. Преди 10-ти ноември 1989 г. е било на Съюза на архитектите, после отдадено на частно лице за хотел и дискотеки. През 2014 г. обаче Пловдивската митрополия чрез съда  си взела комплекса и от тогава е манастир.

 Влязохме в двора – типична подредба – в центъра на двора голяма църква, обградена с манастирския зид и помещения на два етажа. Деца щъкаха насам – натам, а пред нас стоеше монахиня, която разговаряше с цивилна жена.

         - Извинете, нали можем да пренощуваме тук?

Монахинята светкавично ни огледа, бяхме трима души и кимна утвърдително. Лицето й не издаваше никакво отношение – нито приветливост, нито досада. Просто служебен претеглящ поглед.

         - Не мога да ви настаня веднага. След час, може би. Сега почва прожекция в киносалона. Тук са ученици на лагер. Ако желаете, влезте и погледайте. Може и вие да научите нещо! Последното изречение беше придружено от усмивка, чийто подтекст не можах да разшифровам. Може би лека ирония. А може би и израз на необичайно гостоприемство – едва ли в много манастири още с влизането те канят на кино.

"Ресторант, хотел, сега пък кино…" – изброих си аз екстрите и влязохме в киносалона. Двадесетина деца беше бяха насядали. Една жена, вероятно тяхна учителка, се изправи пред тях и им обясни. Щели да гледат ученически драматизации по Библията. Изброи ги: "Благовещение",, "Въведение Богородично", "Рождество Христово", "Възкресение", "Моисей извежда евреите от Египет"…

… Горноводенският манастир "Свети Кирик и Юлита" е средновековен  манастир, многократно разрушаван и опожаряван. С точност се знае, че  е разрушен през 1657 г. по време на помохамеданчването на чепинските българи. Възстановен е, но  през 1810г. е бил опожарен от кърджалии. Отново е възстановен през 1835 г. От средата на 19 в. манастирът става гръцки и едва през 1930г. става отново български.

През август 1943 г. манастирът е превърнат в концентрационен лагер.

От 1938 г. до 1944 г. българската държава интернира в  т. нар.  "Селища за Държавна сигурност" опасни за обществения ред лица  – главно комунисти, земеделци и звенари. Тези “селища” са два вида. Първият са затънтени населени места, в които въдворените живеят свободно, но се разписват в полицията сутрин и вечер. В един момент властта започва по-ограничено да използва тези селища, защото те дават противоречив резултати -  комунисти и други врагове на режима създават групи от нови врагове на властта. Вторият вид "селища" са концентрационни лагери. В тях въдворените работят принудително, главно в пътното строителство.

В Горноводенския манастир, станал концлагер на име "Свети Кирик",  затварят по-образованите комунисти от лагерите "Еникьой" и "Кръстова гора", тъй като те водели просветна работа сред другите интернирани и затова били смятани за по-опасни. В "Свети Кирик" са били интернирани 125 души.  През есента на 1943 лагерът е закрит, но е подновен през март 1944 като женски концлагер. През юли 1944 вече се използва за задържане на съветски военопленници, избягали при конвоирането им към германския тил. Лагерът е ликвидиран след 9 септември 1944 г. След това комплексът запустява.

През 1981г. Съюзът на архитектите в България получава разрешение да реставрира Горноводенския манастир. Изготвен е проект за превръщането му в международна архитектурна академия. След 1985 г. комплексът е използван като почивна и творческа база на съюза на архитектите, а впоследствие се трансформира в 3-звезден хотел отворен за посетители…

Драматизациите вървяха. Нещо твърде необичайно, но симпатично. Децата се стараеха, но като че ли актьорското майсторство  изобщо не е било грижа на режисьорите – сцените бяха съвкупност от механични декламации и твърде изкуствени движения. Трудно ми беше да повярвам, че участието в тези сценки сериозно е вкарвало нови емоции и размисли в душите на невръстните актьори.  

С гръб към камерата, с лице към сцената, на столове седяха трима монаси – вероятно архиереи.  В центъра може би беше пловдивският владика. Вероятно Църквата е финансирала начинанието и децата и техните ръководители сега се отчитаха какво са научили.

…Манастирът  "Свети Кирик и Юлита". Свети Кирик е най-малкият великомъченик в християнството, за когото знам. Най-малкият със собствено житие – тук не броя избити младенци, например в състава на Баташките светци.

Когато при Диоклетиан настанало гонение на християните, овдовялата Юлита, жена от царски род, взела три годишния си син и избягала в Килийския град Тарс. Но и тук не могла да се скрие – била изправена на съд. Отказала да се отрече от християнската вяра. Тогава Управителят отнел детето от ръцете й и  заповядал да я бият с волски жили. Детето започнало да дере с ръчички управителя и да вика "Аз съм християнин, пусни ме при мама!" Управителят се озлобил и блъснал детето от своето седалище. Кирик паднал надолу и удряйки главичката си по каменни стъпала  предал Богу дух. "Виждайки как Кирик пострадал преди нея, св. Юлита се изпълнила с радост и поблагодарила на Бога, загдето нейният син се удостоил с мъченически венец. След много мъки и Юлита била посечена с меч. Това станало в 304 година" (1)…

След около 40 минути прожекцията свърши. Попитах едно момче на предния ред от къде са. Вместо него отговори възрастна жена, седнала до него – "От Белмекен сме.  Тук децата са на лагер."

Пред аудиторията отново се изправи ръководителката, която произнесе  уводните думи. Обясни на учениците колко трудно е създаден този спектакъл – децата са събирани от неделни училища от цялата Пловдивска епархия. Произнесе много ласкави думи за неделното училище в Кърджали, най-голямото в страната – то било посещавано от 100 ученици, които в същност били обучавани в храма "Свети Йоан Предтеча". Завърши с обяснение колко учениците от неделните училища се отличавали от другите деца – те били много по-кротки и по-послушни. Така твърдели техните учители.

Станахме, за да излезем. Изведнъж зад мен, на два – три метра, светкавично се разрази разправия, от която се вцепених.

         - Вие сте пили! Безобразие!

         - Как ще съм пил! Това е бутилка от Кока – кола! – моят приятел Петьо, който шофираше, за да дойдем тук, показваше почти празна пластмасова половин литрова бутилка от кола и гледаше толкова стреснато, колкото не съм го виждал през цялото време на поне десетгодишното ни познанство.

  

         - Как да не сте пили! Та вие миришете на алкохол! Не знам, не знам, как ще ви настанявам! Тук е абсолютно забранена употребата на алкохол! Ако мислите да пиете, направо си заминавайте! – тирадата вече беше насочена и към нас, към мен и жена ми, защото  съвсем се бяхме доближихме.

         - Извинете, - намесих се аз - това е невероятно! Никой не е пил! Та ние идваме от път!

         - Как да не сте! Тук ми мирише на алкохол! Да знаете, сега като ви настаня, ще пратя човек да ви проверява!

Идеше ми да й кажа: "А бе, сестро, а бе, госпожо! Вие знаете ли, че през 19 век в Преображенския манастир са поднасяли на новодошлите послушници кафе и ракия, а Вие тук крещите като на престъпление!". Тя щеше още да се възмути и да попита: "Глупости! В манастир ракия ще поднасят! И то на послушници! Откъде знаете такива небивалици!" Аз щях да я погледна гордо и да кажа: "Вие книгата на Архимандрит Серафим "Схимонах Павел Рилски" чела ли сте? Послушник Павел в 1898 г. с ракия са посрещнали!" Ей този диалог за три секунди мина през главата ми.

         - Алкохол! Безобразие! – с това възклицание монахинята ме върна в реалността.

Бях като ударен с боздуган по главата. Не знаех нито какво да говоря, нито как да се държа. Бях готов да вдигам скандал, ама за какво? Монахинята твърдеше, че й мирише на алкохол и гледаше с презрение Петьо, който нещо се гънеше като средношколец пред побеснял директор. Тъй като се бяхме присъединили към Петьо, вече бяхме заформили група от алкохолици, които щяха по милост да бъдат пуснати да спят в манастира; които щяха да обещаят тържествено, че няма да пият и които по някое време, но непременно съвсем изненадващо, щяха да бъдат проверени и евентуално изловени с пластмасови чаши в ръце и бутилка ритната под някое легло.

         - Не ви ща нито спането, нито манастира! – почти изсъсках и обърнах гръб на монахинята.

Направихме няколко крачки в неизвестна посока, когато до нас се доближи същият мъж от входа.  Беше привлечен от разправията и явно в задълженията му влизаше да бди над реда. Тъй като монахинята се беше отдалечила, нямаше на кого да си изливам гнева, освен на него:

         - Тази луда ли е? Щяла да ме проверява! Та аз съм шейсетгодишен човек! Нормална ли е? Дошли сме тук с добро сърце да видим манастира ви, да останем за една нощ, а какво посрещане! Ле-ле-е-е!

Мъжът гледаше строго, но ми се стори и леко притеснено. В погледа и в стойката му нямаше нито агресия, нито демонстрация на служебно превъзходство. Човекът беше длъжен да дойде и да провери за какво е разправията, поне това излъчваше като внушение.

          - Разбира се, че няма да оставаме! Щяла да ни проверява! Представяте ли си? Ние с жена ми сме журналисти… - това пък как го изтърсих… Почувствах се неловко, защото звучеше като жалка заплаха – А аз пиша книга за манастирите –  с това пояснение сякаш исках да неутрализирам неудачното предупреждение от предходното изречение.

Тръгнахме към изхода. Човекът вървеше с нас и мълчеше.

         - Не се дразнете! Така й се е сторило! – опита се да внесе някакво омекотяване на ситуацията.

Излязохме от манастира и се спряхме  на няколко метра от входната врата.

         - Много особен манастир, - продължавах аз, вече по-тихо и по-внимателно, но с раздразнение, което не беше утихнало напълно. – Бил е концлагер, после резиденция на архитектите, после някакъв бардак!

         - Не бардак! – Дора се опита да ме предпази от началото на нов скандал – Било е хотел и увеселително заведение…

         - Не само това. Било е и дом за психично болни. – изненадващо човекът продължи с биографията на светата обител – имам близка, която е работела тук…

         - Ах, така значи! Не само концлагер, но и лудница е било! – гневът ми  си въртеше вече на свои собствени обороти. Време беше обаче да се успокоя, човекът с нищо не беше виновен.

Извинихме се, ако сме създали неприятности, човекът махна с ръка дружелюбно, качихме са в колата и заслизахме по острите завои към Горни Воден – квартал на Асеновград.

         - Сега ще си вземем хотел. Тук било пълно. А утре, искате ли да дойдем, щяло да има служба с владиката, чух го в манастира, да поразгледаме малко? – попитах аз.

Компанията мълчеше. Почувствах, че съм формулирал някакъв мазохистичен проект.

         - Е, чак на служба… - жена ми наруши мълчанието – можем да се върнем до Аязмото. Видяхте ли колите спрели на стотина метра под манастира на нещо като поляна? Сигурно това е било Аязмото.

Почувствах предложението като деликатен и щадящ отказ.

         - Петьо, ти?

         - Не знам… Само си представям как сме се настанили в манастирския хотел, някой чука, легитимира се като охрана, влиза и ме кара да вървя по права линия или да си пипам носа при затворени очи…

Въздъхнах:

         - Ясно. Няма да има пътепис…

(1) http://www.pravoslavieto.com/life/07.15_sv_Kirik_Lolita.htm