Приказка за Буда

(По "Книга за тайните" 1 - 5 т.

от Бхагван Шри Раджниш - ОШО)

         "Буда не е някаква индивидуалност: Буда е явление. Никакви индивидуални фактори не са от значение; единствено твоето същество е достатъчно, за да бъдеш един Буда."

         "Погледни Буда, няма нужда да го имитираш. Когато погледнеш Буда, възможността да постигнеш нещо отвъд това, което си, се явява пред тебе. Буда е само символ, че нещо може да се случи на този човек. И ако то може да стане с този човек, може да се случи и с ВСЕКИ човек. Така се открива възможността пред цялото човечество."

                                                                                     ОШО

         Буда е дете. Буда е обикновен възрастен. Буда е бог.

Като всяко дете Буда живее с момента. Не тъгува по своето минало и не се притеснява за своето бъдеще. Общува със света без стереотипи, без философии, без предварителни конструкции. Докосва нещата цялостно, погълнат от тяхното богатство, новост, странност и красота. Живее в един напълно небанален свят. Когато в сетивата на Буда се появи много малкото дете, още непроговорило, Буда общува със света без мисли, непосредствено, чувствено.

Като всеки обикновен възрастен, като всеки до-Буда той се сблъсква с прозата на живота, с неговата безпощадна конкретност, формулира проблеми, решава проблеми, приспособява се към претенциите на средата, в която Съдбата го е запратила.

Като бог Буда преживява своята тъждественост със Съществуването, преживява своята безкрайност. И тази безкрайност в своята дълбока същност, вън от конкретните форми, е вечна.

         Да бъдеш Буда означава да бъдеш едновременно дете, до-Буда и бог. Детето връща на до-Буда непосредствеността, невинността, жизнеността. Детето в Буда тласка до-Буда към бога. До-Буда приспособява детето към живота и приземява бога в конкретността. Защото всяка безкрайност е низ от конкретни форми и обстоятелства. Богът в Буда слива детето и до-Буда. Без него те няма как да се срещнат. Без него те живеят в различни светове, те са йерархично разположени. Благодарение на бога детето и до-Буда стават равнопоставени. В слятото, в едното, няма малко и голямо, слабо и силно, незряло и зряло.

         ***

         Буда живее с настоящето, с момента, със "сега". Той е потопен в него. Всичко е събрано, концентрирано в този момент. За Буда моментът не е граница между миналото и бъдещето. Когато моментът се схваща като граница, той не е реален. Няма го. Превръща се в просто описание на миналото и бъдещето. Границата е някъде, но без собствено битие. Това, което няма собствено битие, всъщност е никъде. През нея описваме начина, по който са разположени две неща. Тези две неща са истински. Те съществуват. Съществуват и се допират. Преливат едно в друго. Буда не се интересува от миналото и бъдещето. За него те са нереални. Едното е умряло "сега", другото е неродено "сега". Миналото и бъдещето в съзнанието на Буда се превръщат в способ за описание на "сега", на реалното. Чрез миналото описваме едно "сега", което е било. Чрез бъдещето описваме едно "сега", което ще бъде. И когато "сега" престане да служи като помощно средство за описване на други реалности, когато всичко стане средство за описване на единствено съществуващото - "сега", моментът престава да бъде момент. Той се превръща във вечност. Защото действително настоящето е вечно. Това, което го има, е винаги настояще. Буда е разтворен във вечността. И неговият проблем е не как да се придвижва от момент в момент, а как и доколко той дълбоко навлиза в момента. Движението не е хоризонтално, а вертикално. Да отваряш сетивата си все повече и повече за съществуващото, да се потапяш все повече и повече в него, да попиваш все по-голяма част от него, означава да разширяваш съзнанието си. Да ставаш все по-буден. Затова наричат Буда "пробудения". Всъщност пробуждането означава да усетиш вечността. Означава съзнанието ти да приеме момента не като момент, а като единствено реалното и затова вечното. И тогава другите изглеждат заспали. Те разказват какво е било вчера. Те говорят какво ще се случи или какво искат да се случи утре. Тяхното съзнание върти кинолентата на едно умряло "сега" и на едно неродено "сега". Те си спомнят за вечността или си представят вечността. Това, което не правят, е да усещат, че вечността е тук. Че те са в нея. И става дума не за философска конструкция за обяснение на времето. Става дума за усещане, за чувство, за непосредствено възприемане, за изживяване. Така както го прави детето.

         Отношението на Буда към момента не означава, че той никога не си спомня миналото и не мисли за бъдещето. Начинът, по който се отнася към тях; начинът, по който го прави, е различен от този на до-Буда. Потапянето в миналото и бъдещето за Буда е загубило качеството на сънуване.

         Сънят е не просто да не си тук и сега. Сънят е течение, сънят е въвличане. Ти не го контролираш, той те държи. Ти не го измисляш, той те завладява. Съзнанието се фиксира от образ на образ, прескача от представа на представа. Спомените или фантазиите текат като вода, играят, показват се, крият се, стават по-релефни или избледняват. Човек решава да мисли за нещо и без да усети, някакъв поток го отнася. Носи го свободно, по неконтролируемите закони на асоциацията. Потокът спира, връхлита го друг и човек се изгубва, престава да съществува за себе си. Той е някакъв друг и някъде другаде. След секунди може да бъде друг и другаде.

         Тази потопеност в "не-сега" притежава качествата на съня. С тази разлика, че "сънят" прекъсва на моменти, за да бъде отговорено на някакво изискване на момента. Влизаш в "сега" и "тук", защото те имат някакви претенции към теб. От тези прекъсвания се образува будността. Буда може да спре този поток, тази кинолента. Той се отнася към тях като към поток и като към кинолента. Той се съотнася с тях. Буда може да спре отъждествяването си със спомен или образ в бъдещето, да живее в два пласта, да преживява това "не-тук" и "не-сега" и в същото време да усеща, да знае "тук" и "сега". Тази будност отнема на Буда тъгата по миналото и притесненията или копнежа по бъдещето. Миналото може да бъде извикано, ако Буда прецени, че то е нужно. Бъдещето под формата на предположения, искания или опасения може да бъде извикано, ако Буда сметне, че е необходимо. Изострените сетива на Буда за "тук" и "сега", вкореняването в тях му дават възможност да ги преживява спокойно и да извлича от тях всичко, на което е способна неговата психика. Буда е отворен за всяка подробност, за всяка промяна на преживявания момент. За него този момент престава да бъде средство, освен ако не пожелае да го превърне в средство. Моментът е сцената, която истински му говори за живота. "Тук" и "сега" са смисълът. Чрез тях той се самоосъществява. Животът му по принцип се превръща в един безкраен низ от "сега". Всичко е "сега". Само "сега" е действително. В този аспект пълната противоположност на Буда е този, за който животът по принцип е постоянно спомняне и постоянно планиране или фантазиране на бъдещето. Не-Буда използва момента като дневник за спомени или бележник за утрешни задачи.

         ***

         От това дълбоко присъствие в "тук" и "сега" се раждат много неща. Почти всичко присъщо на Буда. От тях като стълбове в битието на Буда се открояват две: небаналността на света и самодостатъчността на Буда или нежелаенето като преобладаващо, принципно състояние.

         Ако си слят с момента, ако не политаш назад или напред, няма начин светът да бъде банален за теб, няма начин да не проявяваш безкраен интерес към него. Ако Буда пие вода, той пие вода. Не прави нищо друго. Ако Буда се разхожда, той се разхожда. Не прави нищо друго. Малкото, незабележимото, става безкрайно, защото друго не съществува. Безкрайността е това, което обхваща всичко. Към безкрайността, ако тя истински, цялостно е такава за теб, не можеш да се отнасяш по друг начин освен с безкраен интерес. Ако интересът е частичен, повърхностен, това означава, че си превърнал безкрайността в нещо друго, съществуващо наред с другите неща. Тя става едно от многото, защото ако не е едно от многото, вниманието ти няма къде да отиде. Ако вниманието има убежище вън от една безкрайност, то ти си я превърнал в нейната противоположност. Когато на вниманието са отрязани пътищата за бягство, то няма избор - започва да навлиза и да навлиза в безкрайността, започва да открива все повече неща. Буда прави точно това. Когато пред теб е открит простор за навлизане, нещата могат да бъдат непознати или полупознати. Не могат да бъдат познати, защото познатото е пребродено, изчерпано. Полупознатото, когато е открило за теб тунела на безкрайността, всъщност представлява непознато. Такова е свойството на безкрайността. Тя не признава „полу", защото за нея понятието „половина" е безсмислено. Затова за Буда, способен да броди, да потъва безкрайно, няма истински познати неща. Затова Буда се отнася към всяко нещо като към ново. Дори когато се е сблъсквал с него или го е правил много пъти. Новото никога не може да бъде банално. Банално е това, към което се отнасяш машинално, без интерес. Когато всъщност не присъстваш, когато си го поставил в периферията на вниманието си. Ако го поставиш в центъра, ако заживееш с него, ако то изпълва цялото ти сегашно битие, нещото не може да бъде банално. Нещото е всичко, а всичкото е единствено съществуващо, великото, божественото. Тук Буда е дете. Детето постоянно открива, навлиза, изучава, преживява и преоткрива. Тук Буда е бог. Богът живее във и чрез безкрайността, чрез безкрайното пътуване, чрез величието на Съществуването, чрез божественото. Когато Буда слее в себе си детето и бога, това не означава, че се занимава с всичко, което е възможно в момента. Защото в един и същ момент ти можеш да седиш, да дишаш, да слушаш музика и да гледаш синевата. Обект обаче на твоето внимание може да бъде едно от всичките тях. Другите, изключените, не са нито банални, нито велики. За Буда те просто не съществуват. До момента, в който Буда реши или бива тласнат да живее с тях. За да ги направи безкрайни, велики, святи.

         Когато Буда броди из своята безкрайност, без препятствия, без заключени врати, неуморен и свободен, той е цялостен, самодостатъчен. Така както е цялостно и самодостатъчно детето, погълнато от своята игра. То може да обръща безкрайно един предмет от всички страни, да повтаря неуморно свои „думи", да е изключило от всичко останало, което светът му предлага, да се е отъждествило с играта, да е заличило границата между „Аз" и „То". При самодостатъчността няма желания, защото всеки импулс се реализира светкавично. Когато си самодостатъчен, ти си в състояние на не-желаене. Желанието винаги предполага не-цялостност, раздвояване. Половината от съзнанието е тук, другата половина - другаде. Едната половина е в „сега", другата - в „после". При допира между двете се появява напрежение. Трябва усилие, действие, придобиване, за да се притежава обектът на желанието. Когато детето захвърли своята моментна безкрайност, когато загуби своята цялостност, когато се раздвои, то протяга ръце към нещо, което в момента не му принадлежи. Детето е стъпило на пътя на до-Буда. Придобие ли желаното, вглъби ли се отново в него, възвърне ли отново своята цялостност, бродеща в нова безкрайност, то се е върнало при себе си. С времето детето все по-малко пребивава в своята самодостатъчност, в своето нежелаене и се превръща в до-Буда. При до-Буда постоянно съществува някакъв стремеж към себедопълване. Искам това, защото го нямам. Искам онова, защото ми липсва. След като нещо бъде постигнато, се появява усещането за друга недостатъчност. До-Буда постоянно се допълва и след всяко допълване отново става непълен, себенедостатъчен. Постигнатото се забравя. То се разтваря в до-Буда и вече няма значение или няма особено значение. То се разтваря в натрупаното, става навик. Става невидимо така, както реката изчезва, след като се влее в морето. После все нови и нови желания, все нови и нови допълвания.

         В качеството си на до-Буда Буда също желае. Когато е гладен и жаден, той търси храна и вода. Когато друго място го привлече, той се стяга за път. Сливането обаче на детето и на до-Буда е родило ново качество. То не принадлежи нито на детето, нито на до-Буда. Буда е убеден, че усещането, че някакво конкретно допълване ще доведе до трайно удовлетворение, е измамно. За него желанието или обектът на желанието са непълноценни. Тяхната непълноценност се състои в това, че в крайна сметка те не реализират глобалния смисъл, първоначално вложен в тях. А глобалният смисъл е намерението на до-Буда да реши проблема със своята недостатъчност. В случая новото качество не е липсата на желание въобще. И при до-Буда, и при Буда се появяват желания. Във втория случай обаче една самодостатъчност действа и реализира някакъв акт. Тя може да се откаже от него без особени притеснения. Тя може лесно да го замени. Тя знае, че този акт е моментен орнамент, чието наличие или отсъствие не променя същността. Този акт е момент на реализация, начин на проявление. Самодостатъчното съществуване се реализира в един или друг момент чрез него, но не става по-богато, не се допълва чрез него. До-Буда, обратно, той винаги е „три-четвърти". Той винаги смята, че конкретният акт ще го превърне в единица.

         Да желаеш, да постигаш нещата от живота, мислейки че с една или друга конкретност ще решиш своя екзистенциален проблем; да желаеш без да осъзнаваш своята самодостатъчност, означава да си до-Буда в чист вид, откъснат и от детето, и от бога. Да забравиш света, да се потопиш в една избрана безкрайност, да бродиш из нея, да бъдеш цялостен, самодостатъчен, без да го осъзнаваш, означава да бъдеш дете, не тръгнало по пътя на до-Буда и не познало бога. Тогава когато желанията идват и си отиват, спокойно, без да създават проблеми, когато те се движат на фона на една осъзната самодостатъчност, се е родил Буда. Тогава детето е завело до-Буда до бога. И е останало там.

         Когато детето докосне бога, отново се появява ново качество. Появява се Паузата. В нея съзнанието се изчиства от конкретните си товари - представи, мисли, мечти, спомени, желания и намерения. Прониква се от себесъзерцанието, от факта, че съществува, факт банален, факт забравен от до-Буда. Усещането на това общо, абстрактно и в същото време повече от конкретно съществуване е основна характеристика на Буда. Моментът, в който се реализира това усещане, е моментът на Паузата. Откъсване от конкретното битие и „вкопчване" в битието изобщо. Тук конкретно и абстрактно, така както обичайно се разбират, си сменят местата. Абстрактното битие става абсолютно конкретно, защото е Твое, защото е Тук и защото е Сега. Конкретното битие, конкретната роля стават абстрактни, защото могат да бъдат, могат и да не бъдат. Те стават случайни, несъществени. Те могат да бъдат сменени от други. Те стават без особено значение. Това, което е без особено значение, в екзистенциален смисъл е винаги абстрактно. Така например както е абстрактна смъртта на непознати хора, за която си научил от вестника.

         ***

         Тоталната потопеност в „тук" и „сега" са корените на Буда.          Небаналността на света и самодостатъчността на Буда са стъблото на неговото дърво. От тях израства всичко останало.

         Най-напред те раждат не-усилието. За да бъде без остатък концентриран в „тук" и „сега", Буда не се нуждае от усилие. Усилието означава постоянно движение, откъсване и връщане, откъсване и връщане. Той не се връща постоянно и постоянно към „тук" и „сега", просто защото не бяга от тях. Друг е въпросът, че за постигането на тази спонтанност, на това не-усилие Буда е положил много усилия по пътя към своята трансформация. Тоталното присъствие е и тотална концентрация на енергия. Затова докосването на Буда не е обикновено докосване. То се нарича „докосване на Учителя" и представлява цялостно присъствие, пълно проникване в този, който е докоснат. Погледът на Буда трудно може да бъде издържан. Това е така, защото ако Буда те погледне, то той тотално присъства в погледа си. Всъщност Буда и погледът на Буда стават едно и също нещо. Едното не е част от другото, не е по-малко от другото. Затова погледът на Буда е жив, толкова жив, че стига до дъното на този, който е гледан.

         Един Буда може да бъде разпознат главно по докосването и по погледа. Те са нещо несравнимо. Те са цялата мощ на съществуването. Неагресивна, дълбоко вкоренена в себе си мощ, която прелива и затова може само да отдава.

         ***

         Буда никога не е „против". Той е винаги „над". Буда не се бори със себе си, не се насилва, не се побеждава. Борбата със себе си е възможна, когато си раздвоен. Още едно условие е необходимо - и двете части да са носители на конкретни оценки, които взаимно се изключват или поне си противоречат. Човек иска да прави секс, но определени норми, към които е привързан, не му разрешават да го прави. Човек пие, но не иска да пие. Той се бори с пиенето. В такива случаи, а те са безброй, човек иска и не иска нещо конкретно едновременно. Двете части се борят. Волята означава да наложиш в поведението си това, което с ума си смяташ за правилно, а с целия остатък на своето същество преживяваш като желано, необходимо. Буда няма воля. Буда е един. Той може да се раздвои, но едната част е в различно измерение от другата. Едната е конкретна, пълна с конкретности, а другата е празна, безкрайна, приемаща. Между тях не може да има конфликт, така както не може да има конфликт между една планета и пространството, в което плува.

         Буда приема всичко и всички, включително и себе си като нещо естествено, нормално. Нормалното е такова, каквото може да бъде. Ако някой по този начин се отнася към нещата, то той не може да бъде „против". Тогава той е Буда. Това не означава, че Буда само ще съзерцава и ще клати глава в знак на одобрение. Той може да реши да промени нещо, но не защото е „против", а защото това нормално може да стане нещо друго. Също по един естествен начин. Буда е „над", но има свое понятие за развитие, промяна, еволюция. Буда твърди, че всъщност ако някой е променил много трайно света, или част от него, то той е Буда.

         ***

         Този, който възприема всяка конкретна ситуация като несъществена, незначителна пред лицето на великото Битие, не може да изпита безпокойство. Този, който е самодостатъчен, който има всичко, не може да изпита безпокойство. Този, който приема искрено и тотално света такъв, какъвто е, не може да изпита безпокойство. Безпокойствието е изгубено равновесие. То е придобита непълнота. Безпокойствието е мисъл или оценка, превърнала се в чувство, за да ангажира цялостно съществото в действие, търсещо изгубеното равновесие, отстраняващо придобитата непълнота. Буда няма нужда от това чувство. Спокойствието става неговия вечен фон, вечен екран, в който се прожектира едно или друго. Спокойствието става сърцевина на Буда. Това е неговият център, в който той пребивава във всяко „сега". Вечно.

        

         ***

         Буда е щастлив. Неговото щастие има три извора. Източникът на първия извор е положителният ум на Буда. Източникът на втория - неговият играещ ум. Източникът на третия извор е специфичният поглед на Буда към смъртта. Изворите се сливат и стават реката на щастието на Буда.

         Един и същ свят, един и същ живот може да бъде и ад, и рай. Отрицателният ум конструира ада. Хубавото и доброто за него са фон, банално присъствие, навик. Те са тук, защото са длъжни да бъдат тук. Когато раят е нещо обикновено, естествено, нещо, което се полага; когато раят е навик, той изчезва. Нищо банално не може да бъде източник на щастие. И тъй като за отрицателния ум притежаваното е банално, източниците за неговото щастие са пресъхнали. И тъй като той винаги е недоволен, претенциозен и алчен, не-раят се превръща в ад.

         Положителният ум е благодарен ум. Липсата на болка за него не е просто липса. Това е благодат. Утоляването на жаждата за него не е просто преодоляване на жаждата, захвърляне на жаждата. Това е благодат. Буда е с положителен ум. Той цени всичко, което има. Той открива в света, който го заобикаля, това, което е негово. И е благодарен, защото знае че може и да не го притежава. Буда не смята, че светът му е длъжен. Буда не мисли, че нещо му се полага. Получавайки, взимайки, Буда благодари. Притежавайки, Буда е благодарен. И от тази благодарност, от факта на своето съществуване до водата, до лъчите, до музиката, до своите приятели, Буда конструира своя рай. Своето щастие.

         Буда не мисли за щастието. Той не строи планове как да го постигне. За него удоволствието, насладата не са цели, за които трябва да се полагат усилия. Щастието е отношение към живота, а не съвкупност от определени условия. Щастието е другото име на играта. Освен да се потопиш изцяло, да забравиш миналото и бъдещето, да живееш с това, което е, да играеш означава още нещо. Това, което правиш, да не е средство за постигане на нещо друго. Ако е средство, ти не можеш да живееш истински с него. Ти ще живееш с другото. С това, което трябва да постигнеш. Когато Буда прави нещо, той не се пита и не си отговаря „какъв е смисълът", „каква е целта". Всяко действие притежава своя собствен смисъл, собствена красота и достойнство. Дадено действие е спонтанно красиво, непосредствено ценно и поради това безсмислено. То няма смисъл. Няма, защото не е средство, при него отсъства „със", отсъства това, което добавяме към думата „мисъл". То е смислено само по себе си. Поради факта на своето съществуване. И ако човек може да играе истински, без остатък, той може да бъде истински щастлив. В пълноценната игра щастието не само не е цел. То не е и следствие. Ако си забравил за времето с неговите „преди", „сега" и „после", ти не можеш да преживееш нещо дори като следствие. Защото следствието е след причината, а „след" винаги предполага времева ос. Тогава щастието просто „Е". Битието става щастие и щастието става сегашният модус на битието.

         Ето и третият извор за щастието на Буда. Неговият корен е в знанието на Буда за смъртта. Буда обаче не просто знае това, което знае до-Буда - че смъртта рано или късно ще се случи, че смъртта е неизбежна. Той съвършено ясно осъзнава смъртта. Той преживява факта на смъртта така тотално, както цялостно преживява и величието на своето съществуване.

         Всяко „сега", посланикът на вечността, е стъпка към смъртта. При този психологичен допир между вечност и смърт се извършва експлозия, така както във физичния мир при допира между частица и античастица се извършва анихилация. Повърхността, конкретното, ограниченото, случайното, стават незначителни, за да изживее Буда фундамента на Съществуването. До-Буда с неговото съзнание за смъртта е доближил детето, видял е играта му и е разбрал нейната божественост. При докосване на божественото ясното осъзнаване на смъртта не е мисъл за смъртта. То е несравнимо открояване на живота, насищане на живота със смисъл, насищане на живота с живот. Това насищане, което за Буда е спонтанно и естествено, му дава основание да твърди, че човек може да живее като мъртвец. И в това е парадоксът. Когато човек не осъзнава живота на фона на неизбежната смърт, когато той преживява някаква своя смътна, абстрактна вечност, той не живее живота, защото той за него е станал банален. Величието на живота е в неговия сблъсък със смъртта. Тогава Буда се връща към повърхността, към незначителното, към случайното и ги поглежда с други очи. С живи очи. Защото зад всичко случайно и дребно той преживява величието на Съществуването.

         * * *

         По пътя от детето до бога се ражда Свидетелят, Наблюдателят. Би могло да се каже и по друг начин. Когато до-Буда с неговата способност да се раздвоява, да се бори вътрешно, да бъде в два „Аз-а" едновременно, доведе бога до детето, Наблюдателят е роден.

         Ако Буда си спомня нещо от миналото, то той го разглежда спокойно, неутрално, така както може да се разглежда един чужд живот. Буда не се отъждествява с миналите си образи. Така както не се отъждествява и с мислимите си бъдещи образи. Те са случайни, защото зависят от обстоятелствата. Ако обстоятелствата бяха или ще бъдат други, и образите биха били или ще бъдат други. По същия начин Буда се отнася и към настоящето. Всеки негов конкретен елемент е случаен. Буда усеща своята истинска, дълбока, трайна същност, недокосната и недостижима за което и да било външно явление. Затова Буда не може нито да бъде обиден, оскърбен, наранен, нито може да бъде поласкан или да се възгордее. Той е тихият, празен Наблюдател.

         Наблюдателят е господарят на Средния път. Следването на Средния път не се изразява в някакво външно, конкретно и измеримо действие. Например да ядеш еди-колко си, да спиш еди-колко си, да говориш еди-колко си. При конкретните действия всеки може да има свое разбиране за среда. Това разбиране произтича от разбирането за крайностите. В този смисъл за Буда Средния път не е просто умереност. За него Средния път е необвързване. Ако си щастлив, не се вкопчвай в щастието си, не се отъждествявай с него. Всяко конкретно щастие е временно и самото вкопчване подготвя почвата на страданието. Защото страданието по принцип е силна тъга по загубата. Ако се чувстваш нещастен, не се отъждествявай с нещастието, не се вкопчвай в него. То ще отмине така, както е дошло. Няма конкретно изживяване, включително и страдание, което да е достойно да представлява в даден момент цялата личност, да окупира без остатък цялата духовност.

         Буда наблюдава своето щастие, така както наблюдава своето страдание. Той е нещо различно от тях. Той е между тях. Той е над тях. Това е средата. И всяко силно желание при Буда има същата съдба. То е обект. То може да бъде последвано, може да бъде и оставено да се рее в неговата духовност, така както облакът се рее в небето, докато отмине или се разтвори в бездънното. Дълбокият пласт, последната инстанция е празен откъм конкретни желания и импулси. Той наблюдава. Опирайки се на него, Буда може да тръгне в определена посока, може и да остави цялата конкретност на конкретния свят без последствия. Наблюдателят на Буда е унищожил навиците на до-Буда. Няма действия, извикани на живот от периодично избухване на непреодолимо желание. За Буда просто няма непреодолимости. Той е по средата. Това състояние на необвързаност, на екзистенциална неконкретност, на способност във всеки момент да бъдеш напълно свободен, за Буда е блаженство. Не щастие, а блаженство.

         ***

         За Буда всяка емоция е конкретна форма на неговата енергия. Във всяка своя емоция той търси корена й, основата, субстанцията. Буда нито потиска своите емоции, нито ги „стоварва" върху нещото или този, който ги е отключил. Буда е по средата. Буда знае, че източникът на конкретната емоция е самият той. Всичко останало може да бъде само пусков механизъм. След като е така, след като той е източникът и след като енергията е негова, той може да прави с емоцията това, което поиска. Той я наблюдава. Той я използва за път към себе си, към своя център. Чрез нея той се връща при себе си, вкоренява се в своята същност. Буда освобождава емоцията от нейната конкретна форма, за да я преживее като енергия. При тази трансформация е еднакво вярно да се каже, че Буда изпитва и не изпитва емоции. Той изпитва емоция дотолкова, доколкото като всеки човек чрез нея той реагира на света. Той не изпитва емоция дотолкова, доколкото като неин наблюдател я превръща в обект. Във владеенето на тази двойственост, в способността да бъде господар на всяка своя конкретна реакция, се крие тайната на неговата магнетичност. Този, който го наблюдава, усеща една надчовешка устойчивост, вкорененост, господарстване. Буда е тук, в конкретните неща, и в същото време над тях. А когато Буда снеме своята двойственост, когато се отъждестви с определена емоция, то тя винаги е положителна - любов или състрадание. Когато се раздвои, за да наблюдава и трансформира, „Аз"-ът му, Наблюдателят е потопен в положителна енергия. За това се казва, че Буда винаги, каквото и да се случва, е потопен в любов, в състрадание. Тази любов обаче не е онова, което е противоположно на омразата. Тази любов не може да се превърне в омраза и не може да почерпи сили от трансформацията на съществуваща омраза. Тази любов не е лъч в тъмнината, който осветява нещо отделно или някого. Тя е светлина, разпръсквана навсякъде. Тя е състояние. Тя е ликуване на едно съзнание, което е безразлично към обратите на живота и необратимостта на смъртта. Тя е рожба на осъзнаването на безкрайността на света, на неговото единство, на своята собствена безкрайност и на своето тъждество със Съществуването. Това осъзнаване е тържество на съзнанието.

         Величието на Наблюдателя може да бъде релефно почувствано, когато той работи със силните чувства, с непреодолимостите на до-Буда, с душевните урагани. Например с гнева. Когато се появи гняв, Буда го наблюдава. Не се бори с него. Оставя гнева да съществува толкова, колкото му е необходимо. Не осъжда гнева, приема го като факт, като нещо естествено, просто като нещо, което е. Буда изтегля „Аз"-а от гнева. Превръща гнева в обект. По този начин гневът вече не му принадлежи. Той е нещо различно от „Аз"-а. „Аз"-ът не е гневен. „Аз"-ът наблюдава, възприема, осъзнава. Осъзнава напълно. Всяко движение, всяка фибра, всяка подробност.

         За гнева отделянето от „Аз"-а е смърт. Няма кой да го подхранва, да го подклажда, да му вдъхва сили. Това е така, защото по принцип гневът може да бъде състояние на „Аз"-а. Камъкът не може да бъде гневен. Да се отдръпнеш от гнева, да го превърнеш в обект, т.е. в нещо противоположно на „Аз"-а, да започнеш да го изследваш, да го осъзнаваш така, както се изследва и осъзнава всеки обект, означава да му отрежеш корените. Той може да съществува още, да кипи и ври, но не може да не изсъхне, така както едно дърво без корени не може да не изсъхне. Тогава гневът изчезва, но не просто от полезрението на съзнанието, а изобщо. Той не е натикан някъде в психиката, не е прибран като навита пружина, той е оставен да умре.

         Когато се появява нов гняв, зароден в „Аз"-а, „Аз"-ът отново се отдръпва и се случва същата смърт. И този процес на отдръпване, на отрязване на корените става постепенно толкова бърз, че гневът умира, при своето раждане. Нещо като новородено, което не успява да си поеме първия дъх и умира преди да е живяло. В един момент мъртвороденият гняв вече не се ражда - той няма качествата на гняв. Нищо мъртвородено всъщност не е родено. Да си роден, да „СИ", означава да бъдеш жив.

         И това се случва с много други неща - с омразата, със страха, със завистта, с чувството за вина, с разкаянието. Това се случва дори с желанието да се постигне едно или друго в бъдещето. Това се случва дори с желаенето като духовно състояние. И когато до-Буда с помощта на детето и бога става Буда, в негова власт е да отстрани желание или да се потопи в него. Да извика Наблюдателя или да му затвори очите. Да отстрани желанието не чрез потискане, не чрез скриване, а чрез отрязване на корените. Да се потопи в него, така както човек може да се потопи във водата, да се слее с хладината на водата, да забрави себе си, но и да излезе от нея, когато реши. Това, което Буда, създал Наблюдателя, вече не може, е да се потопи в гнева, завистта, страха или нещо друго, наречено отрицателна емоция. И това е едно от малкото неща, които Буда не може. Това не означава, че Буда не може да изглежда гневен. Ако изглежда, то той го играе, прави представление, за да постигне нещо, което е преценил, че си струва да бъде постигнато. Ако се е потопил, то то е по свое суверенно господарско решение.

         По целия този път към своята същност Буда постепенно е изпепелявал своето подсъзнание, разглеждано като склад за недовършени преживявания. Буда просто е престанал да има недовършени преживявания. Нуждата от убежище за отхвърлени енергии ставала все по-малка по пътя на до-Буда. Докато при Буда от нея вече няма нужда. С нея изчезнало и сънуването. И от него нямало нужда. Нямало какво да се трансформира, обработва, пренагласява, защото всичко това ставало при ясно съзнание. Нещо повече. Този наблюдател, този вечен наблюдател постепенно прониквал в спането. Прониквал толкова дълбоко, толкова трайно, че тогава, когато Буда станал Буда, Наблюдателят бил постоянно там. Всъщност той унищожил спането в обичайния за обичайния човек смисъл. В будно състояние Наблюдателят отрязал корените на това, което трябвало да живее в сънищата. В състояние на спане Наблюдателят не позволявал на съзнанието да угасне. В този смисъл се твърди, че Буда е в съзнание дори когато спи.

         * * *

         Самоотъждествяване, наблюдаване. Самоотъждествяване, наблюдаване. Това е постоянната игра на Буда.

         Буда може, когато поиска, да потъне в себе си, в своята безкрайност и да забрави за съществуването на конкретния свят. Тогава самият той е безкрайност, едно със съществуването. Конкретните форми се загубват, изчезва „преди", изчезва „после", изчезва и „сега". Изчезването на „сега" е възможно, защото то се превръща във вечност. Вечността и безкрайността нямат форма.

         Буда може, когато поиска, да се отъждестви с всяка конкретност, която се е появила. Тогава няма наблюдател и наблюдаван. Няма субект и обект. Има само едно. Двете са се превърнали в едно. Конкретната мисъл, представа или усещане се превръща във всичко, което съществува, просто защото няма други. Това е пак безкрайност, защото едно нещо, колкото и да е конкретно, ако няма граници, ако не е заобиколено от други, различни неща, е безкрайно. Буда може да се превърне в пиене на вода, в опитване на храна, в мирисане на цвете, в слушане на друг.

         Буда може, когато поиска, да се раздвои, да наблюдава всяка своя конкретна мисъл, представа или усещане. Тогава той е наблюдател, тих и празен, който просто присъства. Всичко останало остава обект, нещо различно, нещо противоположно на „Аз"-а. Едното се е превърнало в две. Противоположното на „Аз"-а идва и си отива. То не е нито викано, нито гонено. Всяка конкретна мисъл, представа или усещане са част от битието, дошла при наблюдателя, за да бъде наблюдавана.

         Буда може да превърне двете в три. Това се случва, когато той е в съприкосновение с нещо и оттегля своята субективност като наблюдател на това съприкосновение. Тогава има обект, субект, превърнал се в обект, и наблюдател, който стои между двете. Това е едновременно обхващане на себе си и на нещата, с които това „себе си" се занимава. Това е наблюдаване на моста, хвърлен от субективността към обективния свят. Наблюдаване на двата бряга.

         Петото състояние на Буда може да бъде назовано „неограничено възприемане". Ти му говориш и той те слуша. Появява се шум и той го регистрира. Вятърът го докосва и той го възприема. И това не е прескачане на вниманието от един субект на друг. Когато вниманието прескача, то винаги напуска един от обектите. После може да се върне, после може отново да отиде някъде другаде. Това се нарича разпределение на вниманието. Ако процесът е много бърз, човек възприема няколко неща едновременно дотолкова, доколкото съзнанието конструира обектите от многобройните парчета. Тогава кратките отсъствия са компенсирани от наличието на реконструиращо цяло. При това свое състояние Буда не преразпределя вниманието си. Не го мести от една точка в друга. Не реконструира, за да компенсира отсъствие. Буда просто не отсъства от нито едно от въздействията. Той ги възприема едновременно, той ги отразява паралелно. В този смисъл може да се каже, че Буда е способен да не притежава внимание. Той е способен да възприема заобикалящия го свят без да внимава, без да се фокусира, без да изпуска едно нещо заради друго нещо.

         При до-Буда на такова поведение е способно подсъзнанието. То регистрира всяко докосване на света до психиката. Регистрира ги неизбирателно, едновременно и с еднаква интензивност, с еднаква пълноценност. При Буда тази работа на подсъзнанието, на психичното не-преживяване може да бъде режим на работа на съзнанието, на преживяването. Това е още една територия на психиката, която Буда е способен да сложи „над черта", „на светло". Така както при до-Буда подсъзнанието може да възприема света във всички негови едновременни въздействия, така при Буда съзнанието може да прави същото. В това свое състояние Буда е абсолютно пасивен. И едновременно с това нащрек, възприемчив, осъзнат. При „неограниченото възприемане" Буда не коментира вътрешното, не противопоставя своето „Аз", не се съпротивлява, не се намесва. Затова е пасивен. Пасивен като повърхността на езеро, която отразява всичко: и небето, и падащите листа, и противоположните, борещи се повеи на въздуха, и своите дълбини. Той е нащрек, той е буден, защото нищо не му убягва. От нищо не бяга, нищо не напуска, нищо не пренебрегва, нищо не степенува. Будност без концентрация, без център и периферия, будност без внимание. В това състояние Буда се превръща в поле, през което може да премине всеки вятър, звук или светлина.

         И нито едно от тези пет състояние не е Буда. Буда е способността, когато поискаш, да бъдеш в едно от петте. Буда е способността да бъдеш тотален, неразчленен, монолитен, във всяко едно от петте.

         Буда е тотален, когато се откъсва от света и пребивава в своята вътрешна безкрайност. Буда е цялостен, когато превръща всяка конкретност в обект и става наблюдател. Буда е монолитен, когато забрави себе си, напусне безкрайността на безформеното си съществуване, затвори очите на Наблюдателя и се отъждестви с някоя конкретност. Буда е цялостен, когато превръща в обект на своя „Аз" своето собствено взаимодействие със света. Накрая Буда е неразчленен, когато попива света със своето неограничено възприемане. Това, което Буда не може, и това е едно от малкото неща, които Буда не може, е да бъде влачен след нещо въпреки себе си. Това е така, защото той не е способен на вътрешно противоречие, не е способен да притежава в един и същ момент два „Аз"-а.

         Буда е Буда, защото става това, което иска. Той е господар. Винаги и във всяка ситуация. Да бъдеш господар означава да бъдеш Буда. Способността да бъдеш господар, без никога и при никакви обстоятелства да бъдеш роб, на нещо или на някого, дори на себе си, се нарича божественост. Затова се казва, че Буда е божествен.

         ***

         За Буда тъй нареченото обичайно мислене не е обичайно. За него естествени са размишлението, концентрацията и медитацията. При обичайното мислене умът скача от мисъл на мисъл, от образ на образ. Той живее свой живот, основан на законите на асоциацията. Човек е въвлечен, носен. Той не контролира процеса. Буда може да бъде въвлечен само ако го допусне. Ако Буда не желае да мисли за нещо, то той не мисли за него. Не може да бъде принуден. Не може да бъде победен от хаотичния поток. Не може да стане жертва на всичко това, което се събира в подсъзнанието и иска да изскочи на светло. Буда употребява ума си като инструмент. Умът е предназначен да решава проблеми. Ако прецени, че има проблем за решаване, Буда включва размишлението. Той е движение в една посока, събиращо отстрани, това което му е нужно. Концентрацията е спиране на „кинолентата" на един кадър. Той може да бъде дума, образ или усещане. Когато Буда не е нито в размишление, нито в концентрация, той медитира. Едно безкрайно потъване в „сега", едно безкрайно сливане с битието, един безкраен празник, за който разсъдъкът е безсилен да даде точно описание.

         * * *

         Буда приема обществото, в което живее. Той е убеден, че всяко общество ражда и добро и зло, и красиво и грозно, и щастие и нещастие. Те не могат едно без друго. Така както няма върхове без долини. Едното съществува чрез другото.

         Буда приема обществото. Той обаче прави разлика между приемане и примиряване. Примиряването е психология на слабия. Приемането е психология на силния. Да се примиряваш това означава да смяташ, че светът не може да бъде променен. Примиряването означава неприемане на света и в същото време себеподчинение на света. Ти го отхвърляш, за да му станеш роб.

         Да приемеш света означава със спокойствие, с хладен разум да посрещнеш неговия поток, неговото съществуване. Това е отправната точка да бъдеш в света, да въздействаш на света по най-точния, най-ефективния начин.

         Приемайки обществото, Буда изхвърля обществото от себе си. Това означава, че той нито се вдъхновява от неговите похвали, нито се страхува от неговите упреци. Буда не си поставя за цел да стане господар в обществото, но и не позволява на обществото да го превърне в свой роб. Буда се чувства свободен да действа така, както прецени, независимо от това, как обществото ще реагира. Обществото с неговите норми, постулати и аксиоми не задава на Буда критерия за поведение. Той няма да приеме нещо за аксиома просто защото всички около него твърдят, че това, което тя съдържа, е очевидно. Буда изследва света. Той се стреми да погледне на света с чисти, с детски очи. Всяко нещо е ново, необикновено, уникално. Всяко нещо е спорно просто защото то би могло да бъде и друго. В този смисъл за Буда няма отъпкани пътища. Пътят е този, по който той върви, който той създава.

         В съприкосновението си с хората Буда може да ги шокира. Той може да им каже, че очевидното е абсурдно и абсурдното - естествено. Той може да им каже, че отъпканият път е дълбоко погрешен и че трябва да се върви натам, накъдето няма път. И ако човек е силно пристрастен към своите аксиоми, той лесно може да види в Буда богохулник, светохулник. Буда лесно посяга към свещеното, защото за него всичко обявено за свещено е в реда на нещата и много неща, сочени за обикновени, могат да бъдат свещени.

         Всичко това Буда прави спокойно, с една вътрешна сила. Буда не е агресивен, защото не изпитва страх. Придобитата агресивност и страхът у човека са страните на една и съща монета. Страхът се трансформира в агресивност, за да скрие себе си, за да преодолее себе си. Буда е толкова вкоренен в себе си, че нито може да изпитва страх, нито има нужда от агресивност. От тази монолитност се ражда външна сила, към която само слепци могат да останат безразлични. И тук има две реакции - ти или му ставаш ученик, или му ставаш враг. Или му се предаваш, или си готов да го разпънеш на кръст.

         Изхвърляйки обществото от себе си, Буда може да изглежда много приспособен към него. Участието си в конкретното битие на конкретното общество Буда превръща в психодрама. И така както актьорът на сцената страда, без да страда, ликува, без да ликува, така Буда прави много неща в живота, без да е докосната неговата сърцевина.

         В тази психодрама основният партньор на Буда не е обществото изобщо, а отделната личност. Ако той говори с твоя език, с твоите мисли, с твоите постулати и аксиоми, той го прави заради Теб. Той иска да Те спечели. Не защото Ти си му необходим, а защото, ако общува с Теб, той ще иска да Те промени. По-точно казано, да ти даде средствата, оръжията, които могат да Те променят. За да стане това, за да успее, Ти трябва да му повярваш. Буда се нуждае от Твоето доверие, за да го допуснеш до себе си, за да Те докосне. Ако изведнъж ти се покаже такъв, какъвто е, с цялата си вътрешна невъзмутимост, с приемането на конкретния свят на несериозно, с цялото си отхвърляне на авторитетите и безспорните мисли, той може да Те отблъсне. Тогава каквото и да прави, каквото и да каже, Ти няма да му повярваш. Ако не му вярваш, ако не го приемаш за близък, ако не го допуснеш като Учител, той няма смисъл изобщо да разговаря с Теб.

         Да бъдеш необходим на Буда не означава, че без Теб той е непълноценен; че, ако го напуснеш, той ще страда. Буда обаче иска да има и други на неговия път. Той прави така, че да Те вземе със себе си. Тогава той изписва Тебе с голяма буква, а себе си с малка.

         Кодираният му призив е рожба на неговата убеденост, че той истински е потопен в Съществуването, че той е познал единството, че неговото щастие е истинско. Убеденост, че негов дълг е, когато се докосва до някого, да му даде възможност да тръгне с него.

         Буда е убеден, че всеки дълбоко в себе си е Буда. Нужно е, възможно е той да бъде открит. Не постигнат, а открит. Защото постигането означава натрупване, а откриването означава разтоварване, изхвърляне на ненужното, стигане до сърцевината на човека. Впрочем Буда търси в теб себе си. И търсейки, той може да играе, да се преструва. Когато го прави, Буда е почти като другите. Ти си готов да му повярваш. Повярваш ли му, наполовина си стъпил на неговия път.

         Ако тръгнеш с него, Буда започва да те тласка към своето познание. Не да ти дава, да ти сервира, а да те тласка. И първото нещо, което Буда ще прави, е това да ти внуши, че познанието може да бъде плод само на личен опит. Другото е съвкупност от мнения.

         Да знаеш какво представлява свободата, означава да си я преживял. Да си преживял, означава да си познал. Теориите за свободата са само мнения, интерпретации. Не е нужно да ги отхвърляш, да ги осъждаш, да ги омаловажаваш, но не трябва да ги приемаш за познание. Да знаеш какво представлява безкрайността, означава да си преживял безкрайността. Тя не е логически извод, не е силогизъм, не е разсъдъчна обработка на физични факти. Ако си имал усещане за безкрайност, ти знаеш какво представлява. Ако не си я усетил, всички теории на света, цялата логика на човечеството, могат да ти предложат само някаква неустойчива, временна конструкция. Вън от личния опит няма познание. Мисловната констатация е несигурна, преживяването е сигурно. Това не означава, че човек трябва да се лиши от рационалното възприемане и постигане на света. Това означава, че познание трябва да се нарича само онова, което има значение за развитието на човешката психика, за осъществяване на нейния потенциал, за разцъфтяване на нейното богатство.

         Затова се твърди, че за Буда е истина това, което работи. Което е способно да тласне психиката по нейните възможни пътища.

         Тези понятия на Буда за познание и истина са фундаментът, на който той стъпва, когато общува с другите. Той ще ти каже това, което според него е способно да те дръпне по неговия път. А това не може да бъде едно и също за различните хора. Всеки има своя стартова позиция, всеки има своя специфичен ум, своя специфична чувствителност. За всеки има специфичен ключ. Ето защо на един и същ въпрос Буда може да даде различни, дори взаимно изключващи се отговори. Попитай го: „Има ли бог?", той ще ти отговори или че има, или че няма, или че не знае, или че това няма значение. Зависи от това, какво по негова преценка ти е нужно. Отговорът не е споделяне на знания, не е съобщаване на факт. Отговорът е отсечката от пътя, който Буда е преценил, че е за теб или към теб. И истина ще бъде това, което може да проработи, докосвайки твоята душевност. Това, което може след докосването да влезе в теб и да те тласне към Посланието на Буда, неизменно в същността си и безкрайно във формите си на изразяване:

         „Почувствай света като сън, за да разбереш преходността, случайността, незначителността на всеки негов елемент. За да преживееш „Аз"-а като истински, като трайно съществуващото. После разтвори „Аз"-а, забрави го, за да почувстваш света, неговата енергия, неговата сегашност, неговата вечност. Сменяй двата опита, двете истини. Играй! Тяхното единство дава красотата на света.

         Подчертай „Аз"-а, за да преодолееш лъжата, че Ти си това, което моментът иска от теб, или това, с което Те е натоварил със значение. Ти си много повече. Потенциалът е огромен, а моментното определение - незначително. Да се отъждествиш с конкретните измерения на момента означава да забравиш по-голямата част от Себе си. Да се осакатиш. Да се обезобразиш. Напъхването в конкретен образ е обезобразяване. Защото Ти си битие. Ти си животът. Ти си техен представител, техен посланик. Животът и Ти сте едно и също. Знай, че „Аз"-ът е потопен в река от събития, че водите текат и се сменят, но Ти си едно и също в тези води. Да го разбереш означава да познаеш устойчивостта на битието, неговата същност. Само тогава може да научиш, че „СИ". И че тази възможност да „СИ" е щастието.

         Познал факта на своето съществуване, обърни посоката. И двата пътя водят към едно и също нещо. Към живота. И двата пътя имат една и съща цел - пълноценно да почувстваш, да разбереш, да познаеш Съществуването. Разтвори се в своето правене. Ако обичаш, стани любов. Ако слушаш музика, стани слушане. Те са истински. „Аз"-ът е илюзия, лъжа. Днес го има, утре го няма. Той произлиза от битието и се връща в него. Той е негов представител, негов посланик. Няма нищо по-естествено от това, да се върнеш съзнателно в източника на това, на което си знак. При това движение няма мъката на конкретния свят, който винаги те кара да се чувстваш непълноценен, „три четвърти", винаги те кара да желаеш и да измисляш нови желания, когато постигнеш нещо.

         При това движение има радостно себеотдаване, саморазтваряне. Това е съзнателно преживяване на своето единство със света, на своята тъждественост с него. И любовта, и песента на птиците, и ромонът на потока, и утоляването на жаждата са безкрайни. Те предлагат безкрайно пътуване. Те съдържат вселената в себе си. Да се слееш с някое от тях означава Ти и Вселената да станете едно и също.

         Ти си до-Буда. Хвани детето у себе си за ръка, това потиснато, забравено, приспано дете и го заведи при бога. Бога в тебе - неоткрития, непробудилия се. Заведи чистата непосредственост при самосъзнаващата се безкрайност. Те отдавна си подават ръка. Помогни им да бъдат заедно. Да бъдат едно. Ако успееш, тогава ще се случи чудото.

         Единственото събитие в човешкия живот, което заслужава да се нарече чудо."