Куфарът

Попов отвори багажника и свали куфара. Можеше и да не го сваля. Можеше да изчака шведът сам да си го свали. Куфарът си е негов. Ама не е чак толкова голямо унижение и той да го свали. Все пак е част от домакините. Един домакин може да свали куфара на свой гост просто от учтивост, от възпитание.

Бьоргсон продължаваше да седи на предната седалка и нещо записваше в някакъв бележник. Попов стоеше до куфара и го гледаше. Куфара.

Бьоргсон беше собственик на IT фирмата, на която приятелят му Пенев беше станал шеф на борда на директорите. Приятел и шеф в предприятието, коeто заедно напуснаха. Сега Попов се надяваше на назначение в новата фирма. На добра позиция. Пенев му обеща да го вземе. Поне каза, че ще направи всичко възможно. Трябваше да убеди собственика.

Май на Попов годините му бяха много. Много, много, петдесет. Може би затова Бьоргсон го гледаше недоверчиво, макар че се усмихваше любезно. Попов знаеше, че за IT фирма тази възраст е твърде старческа.

Пенев го помоли да изпрати собственика на аерогарата и ако може, да му направи добро впечатление. Важно било. Елементарна психология, ама било важно.

И как да му прави добро впечатление? Докато пътуваха, Попов се опита на дървения си английски да каже няколко умни приказки. Умни приказки, ама на дървен английски. Усмихваше се, когато Бьоргсон го поглеждаше в огледалото за обратно виждане. Какво друго можеше да направи?

Попов продължаваше да гледа куфара, Бьоргсон продължаваше да си пише в бележника. Сваляне на чужд куфар от багажник... Това е добро възпитание и уважение. Сигурно прави добро впечатление. Още какво да направи? Ще слезе шведът от колата, ще посегне към куфара, а Попов ще го изпревари. Ще му каже: “Нека да Ви помогна, г-н Бьоргсон! Аз съм домакин...”  После ще му носи куфара до гишето за чекиране. На шведа ще му стане приятно. Всеки обича някой да му носи куфара. Да, ама Бьоргсон е тежкар. Хем богат, хем тежкар. Може би е тежкар, защото е богат. Може и никакво впечатление да не му направи, че Попов му носи куфара. Виж, ако грабне да носи куфара на някой бедняк, на някоя стара или бременна жена, на някой незначителен човечец, това сигурно ще направи силно впечатление на човечеца. Не е свикнал, така да се каже, на такова уважение. Направо ще бъде стъписан. Тъпото обаче е, че няма никакъв смисъл да се носи куфара на някого, от когото нищо не зависи.

Попов сериозно се замисли. Това е голямото разминаване. Носиш куфара на някого, който е важен и затова  е свикнал да му носят куфара, и не му правиш никакво особено впечатление, въпреки че смисълът да му носиш куфара се състои точно в това, да му направиш впечатление. И обратно, хващаш куфара на някой селянин и мижитурка, произвеждаш много силно впечатление, но няма никакъв смисъл, защото собственикът на куфара е селянин и мижитурка.

Попов направо се беше сблъскал с философски въпрос за доброто впечатление, куфара и значимостта на собственика. Парадокс някакъв. Парадокс от рода на този, който бе чел в една книга по логика. Ако някой винаги лъже и каже “Аз винаги лъжа!”, можем ли твърдим, че той винаги лъже? Ако този, който винаги лъже, каже, че лъже, значи казва истината, което не е възможно, защото той по определение винаги лъже.

И тука така – ти решаваш да му носиш куфара, за да му направиш силно впечатление, защото нещата зависят от него, а той ако се впечатли, значи нещата не зависят от него, защото ако по принцип беше човек, от когото нещата зависят, би трябвало да е свикнал да му носят куфара и следователно няма как да се впечатли.

Взе да го заболява главата. Бьоргсон продължаваше да пише, ама щеше да свърши, да слезе от колата и тогава Попов какво прави? Взима му куфара, носи го, а шведът не се впечатлява. Защо тогава му носи куфара, при положение че смисълът на носенето всъщност е да го впечатли? Защото задачата беше да направи наистина добро впечатление.

Май ще го впечатли, ако стои като дърво и изобщо не посегне към куфара. Ако Бьоргсон е свикнал да му носят куфара, а Попов не го направи, със сигурност ще го впечатли. Така ще е изпълнил половината задача. Обаче впечатлението няма как да е добро. А задачата не е просто да го впечатли, а до го впечатли положително. Ако задачата е да го впечатли как да е, може да направи куп неща. Например, да му се изплези или да си поръча такси и да го остави да си пише, да си мъкне куфара и никой да не го изпраща. Да, но такова впечатляване не върши никаква работа. Тъкмо обратното. В смисъл на полезна работа.

Шведът слезе от колата, погледна Попов и му се усмихна. Попов ускори мисленето си до светкавичност. Оставаха му части от секундата да вземе решение как да му направи добро впечатление. С тази усмивка шведът подиграваше ли му се? Или му беше направило впечатление, че му е свалил куфара? Ако му е направило впечатление, то нямаше как впечатлението да не е добро! Или можеше? Например, впечатлението, че Попов е някакъв слагач, някакъв жалък подмазвач. “Не, не, няма да е така...” Сега, ако той се беше впечатлил положително от простото сваляне на куфара, логично беше това впечатление да се задълбочи, ако вземе куфара и го понесе. Ако се усмихваше обаче, защото го беше преценил като жалък подмазвач, и ако грабне куфара, това лошо впечатление щеше да се задълбочи. И какво като се задълбочи? Да не би в неговите очи, в очите на собственика, качеството “жалък слагач” непременно да е лошо? А може би напротив – да е добро? Възможно е даже “жалък слагач” да е “дървено желязо” за баровеца. Щом си слагач, по определение не може да си жалък. И обратно – ако си жалък, по определение не може да си слагач...

Шведът, през усмивката си, на превъзходен английски, му каза:

-         Благодаря Ви... извинете... името Ви...

-         Казвам се Попов, г-н Бьоргсон!

 -         Благодаря Ви, г-н Попов, че ме придружихте до летището. Впрочем, шофьорът беше достатъчен...

Шведът енергично се наведе и хвана дръжката на куфара.

На Попов му призля. Пропусна ли момента? “Лениво животно, такова!”, помисли си Попов. Пропусна ли момента? Момента, от който зависеше доброто впечатление? Момента, от който може би зависеше неговото назначение...

Бьоргсон се обърна и тръгна. Попов се обърка. Направи няколко крачки след него. Шведът изви назад глава, погледна го и го попита:

-         Нещо искате да ми кажете?

-         Приятен полет, г-н Бьоргсон... Приятен полет...

-         Благодаря Ви, г-н Попов!

Попов се спря. Горчеше му. И го хвана яд, че се сети за книгата по логика, което го разсея, обърка и забави реакциите му. Това са книгите. Понякога помагат, друг път те провалят.