Самохвалството

„Самохвалството“ е фундаментално действие в нашия човешки живот. А е толкова пренебрегвано и подритвано от науката! Толкова незаслужено заобикаляно и неизследвано! А на други неща, които започват със „само“, са посветени хиляди страници, а за някои хиляди години изследване!

Психологията е изчовъркала до микроскопични детайли „самочувствието“, „самомнението“, „самообладанието“ и „самовнушението“. Социологията, етнографията и антропологията – „самобитността“, финансовите науки – „самооблагането“. Хиляди години безброй школи са работили върху „самозащитата“, педагогиката – върху „самообразованието“, икономическите науки и сексологията – върху „самозадоволяването“. Науката „партийно строителство“ издига за свое ключово понятие „самокритиката“. А колко труд, време и човешка пот са употребили инженерните науки, за да усъвършенстват „самобръсначката“!

А „самохвалството“, какво? Не е важно ли? Не е значимо ли? Напротив! Цялата човешка психика, от най-ранни години до дълбока старост, се конструира около самохвалството. Като магнит, като лупа, това състояние и действие събират в себе си цененето на самия себе си, потребността от общуване и признание, преживяването на собствената значимост и значимостта на отношението на другите към себе си. Човешките успехи някак остават недовършени, неразбрани и осакатени, ако не се увенчаят със самохвалство. В момента на самохвалство човек дава оценка на себе си, на хората пред себе си, на своето място във света и на мястото на света в собствения си универсум. Моментът на самохвалство компресира цялата същност на социализираната психика, на културната определеност, на обществените взаимоотношения. И когато този момент бъде посрещнат от средата с ирония, ако има наблюдателни психолози, те ще открият невероятното поле на цялата човешка душевност – стремеж, очакване, надежда, изненада, неадекватност, разочарование, отхвърляне на средата и прочие. Забележете, всяко от тези състояния в цялото това поле са изследвани, чегъртани до най-малкия детайл, а с това, което ги събира в едно, с този ластик на психологичния букет – самохвалството – никой не се занимава. Една школа не е създадена!

Както и да е! Все някой трябва да върви по неутъпкани научни пътеки.

Аз от днес стъпвам на това поле. Днес се изправям пред този невероятен хоризонт. И тръгвам стъпка по стъпка. И започвам с един фундаментален въпрос. Защо човек, този хомо сапиенс, този интелектуален връх на вселената, винаги влага в самохвалството надежди, които се сриват? Защо човек тръгва със самохвалство, за да постига нещо, а в 90% от случаите постига точно обратното? Защо човек си мисли, че ще се издигне в очите на другите, че ще постигне нова степен на уважение, а на практика им пада в очите като дребнав самохвалко? Колко пъти човек трябва да настъпи социалнопсихологичната мотика, за да разбере, че самохвалството вместо да му носи, му отнема; вместо да го издига на пиедестал, го срива в локвата на чуждата насмешка?

Това не е упрек! Това е научен въпрос, научно изумление, това е загадка пред психолога, така както физикът на времето е очаквал електронът да се държи като частица, а той най-неочаквано се държал като вълна.

Всеки средно интелигентен човек знае за обратния ефект на самохвалството и всички са безкрайно силно привлечени, омагьосани, когато почувстват отвътре, когато ги напъне самохвалството. По-силно е от нашия интелект, то извира някъде от дълбините на нашата душа, която иска, моли и се надява на чуждото възхищение.

Всяка истинска наука залага на експеримента. Благодарение на него спокойно може да се изследва природата на явлението. „Спокойно“, защото конструираш средата, условията, параметрите. И после можеш да ги повториш, за да видиш отново поведението на явлението.

Ето, залагам на експеримента. Ще опростя ситуацията. Ще се самохваля пред себе си. Така ще избегна неизвестните на чуждата психика. Избирам нещо, което смятам за добро, за успех, за предимство, за достойнство и си го изтъквам. Разделям се на две. Единият съм „Аз“ – действащото лице, другият съм „Аз“ - наблюдаващия, реагиращия на първия. Казвам нещо, от което трябва да ми стане ясно колко съм добър, колко съм над другите, колко съм велик. И ще чакам оценката на „Аз“-а наблюдател. После ще повторя. Ще запиша хвалбата, след това ще запиша „реакцията“, „оценката“. Ще постигна ли очакваното и търсено възхищение? Защото самохвалството това цели – възхищението като реакция. Или ще постигне нещо друго? Или ще се нахендря на точно обратното?

Ща записвам, ще сравнявам, ще обобщавам. Ще фиксирам изводи.  После ще докладвам резултатите в някой бъдещ текст. Така, както прави всеки учен.

Искаш ли да се включиш? Искаш ли да бъдем заедно? Ще изследваме не просто явлението „самохвалство“, а „самохвалствосамството“. Има „сам“ и отпред и отзад. Сам си се хваля и сам си се оценявам. Разбирането на „самохвалствосамството“  е ключ към разбирането на по-сложното явление - „самохвалство“.

Опитай!

Нека бъдем заедно!