Лопушански манастир

 Манастирът  е разположен в полите на Стара планина, в близост до село Георги Дамяново (до 1958 г. с. Лопушна), област Монтана,  отстои на 21 км от Монтана и на 117км от София.

 Изненадата беше пълна. И очарователна.

Прибирахме се от Китариадата на гр. Зайчар, Сърбия. Нашият водач избра пътя през Белоградчик, покрай Чипровци. Минахме през селата Извос, Превала, Бели Мел и Георги Дамяново. Тесен, добре асфалтиран път, виещ се като змия и почти пуст. Мълчахме и се възхищавахме на българската природа – всичко беше сякаш изваяно от великански ръце – и прочутите Белоградчишки скали, и многобройните планини, които следваха в някакъв съзнателен геометричен порядък. Харесвах много места в България, но тук, също като по пътя през Искърското дефиле, изпитвах чувството, че съм попаднал в приказка.

Не познавах района и не знаех Венци на къде кара колата.

          - Сега приготви се за изненада!

След няколко минути колата спря пред входа на манастир.

Предния ден казах на Венци, че имам намерение специално да дойда в този край, за да видя Лопушанския манастир. Разказах му историята, която ме беше впечатлила – историята на „Зазиданата икона“.

През 2013 г. някаква жена се обажда в Лопушанския манастир и иска да разговаря с игумена. След като се свързва с него му съобщава следното: „Сънувах чудотворна икона. Ангел ми каза, че в черквата на Вашия манастир е зазидана икона, която трябва да се откопае и да се изложи за поклонение“. Ангелът описал точно мястото, където е зазидана – до прозореца в ляво на западната стена на еди колко си сантиметра височина. Жената никога не била ходила в този манастир и не е имала никаква представа какви точно инструкции препредава. Игуменът Сионий почукал на посоченото място – звучало на кухо. Разкопали стената и наистина в нея открили ниша, а в  нея - икона, увита в  ръчно тъкана кърпа. Това се случило на 10 януари 2014 г..

Иконата била  невредима. Само по гърба й личели следи от пожар. Иконата била със сребърен обков – вероятно  е била смятана за чудотворна  – според традицията се обковавали изображения, смятани за чудотворни.

Проучването показало, че иконата е зазидана при построяване на черквата през 1853 година и съответно е престояла там 160 години. А самата икона е била открита в пепелищата на опожарения от турците стар манастир след потушаването на Чипровското въстание през 1688 г..

Жената, която съобщила на игумена за зазиданата икона отказала да разкрие самоличността си. Казала само, че се казва Мария. Откритата икона е на св. Дева Мария с Младенеца.

Тази история разказах на Венци вчера. И споделих, че искам специално да дойда, за да видя иконата, за която знаех, че е изложена в черквата.

Наистина, изненадата беше чудесна! А времето – слънчево, кристално и горещо.

В храма свещеник отслужваше кръщене.

…Лопушанският манастир "Св. Йоан Предтеча" е построен през Второто българско царство. През 1688 г., след потушаването на Чипровското въстание е напълно разрушен. Манастирът останал задълго време в запустение и населението започнало да го нарича „пустия манастир". В периода 1850 -1853 г.  със съдействието на архимандрит Дионисий, дошъл от Чипровския манастир, се започнало възстановяването на манастира. През 1853 г. майстор Лило, основоположник на една от най-значимите Възрожденски строителни школи – Славинската, завършва днешната внушителна манастирска черква, която по архитектурно  решение, твърде много прилича на черквата на Рилския манастир.

В манастира са отсядали воеводите Панайот Хитов и Филип Тотьо. Тук Иван Вазов е  създал част от романа си “Под Игото”.

Манастирът съхранява един от най-красивите иконостаси в Северна България, изработен в най-добрите традиции на Самоковската школа. Иконите са дело на братята Николай и Станислав Доспевски…

Един мъж, който стоеше зад щанда със свещите, ми показа къде точно е поставена „зазиданата икона“. Беше под стъкло и не личеше да е реставрирана – цветовете бяха избелели и с усилие се разбираше какво е иконописано на нея. Очаквах да бъде поставена в специален иконостас, който отдалеч да показва тържественост. В много черкви с такива икони местата бяха демонстративно специални.

Разбира се, трябваше да видя и мястото на откопаване. В лявата страна на нишата на левия западен прозорец се виждаше дупка с формата на квадрат, а на основата на нишата стоеше квадратен камък. Не беше трудно да се сети човек, че това е камъкът, изваден при отзиждането на иконата. На стената, срещу която беше дупката, бяха поставили в рамка под стъкло ръчно тъканата шарена кърпа.

Любопитството ми беше удовлетворено. Едва след това започнах да разглеждам самия манастир. Впечатляващи огромни туи, високи два – три метра (1), наредени в шпалир. Огромен двор с грижливо поддържана трева, типични каменни манастирски пътеки, може би триметрова статуя от дърво пред храма, от чийто текст, изписан на „пергамент“, можеше да се разбере, че е на пророк Исайя. Не далеч от статуята – двуметрова книга от дърво, с издялан текст на св. ап. Лука, който разказва сцената с Благовещението.

Всичко в този манастир беше огромно. Храмът бил третата по големина манастирска черква след тези на Рилския и Бачковския манастири.

В двора имаше Храм – Костница, приютил костите на мъже, жени, деца, монаси и свещеници, избити от турците по време на Чипровското въстание от 1688 г.

Срещу основната черква беше построена по-малка. Оказа се, че тя е сравнително нова, изградена преди десетина години. За мен това беше странно, защото ако в един манастир има две черкви – стара и нова, по-малката по-принцип е по-старата. Тук беше обратно.

На двора се спрях до един монах – снажен, достолепен, с разкошна дълга бяла брада. Попитах го:

          - Вярно ли е, че игуменът на манастира през 2013 год., след разказа на една жена, е открил „зазиданата икона“?

          - Така казват!

          - Наистина ли е престояла зазидана 160 години?

          - Така казват!

          - И е оцеляла над 160 години в пепелищата на изгорения манастир?

          - Така казват!

Ако монахът не се беше усмихнал, щях да си помисля, че силно му досаждам. Съмнение в достоверността на разказаното ли бяха отговорите на монаха? Или начин на изразяване на човек, който държи да подчерта, че лично не е присъствал на събитията, за които го питат?

Докато се опитвах да преценя подтекста на отговорите, Венци се доближи и попита:

          - Извинете, можем ли да обядваме тук?

          - Да, приготвили сме боб чорба и пълнени постни чушки!

Венци седна на една маса на двора, някак обособена с още две маси като в собствено малко дворче и след малко видях монахът да му поднася класическа доматена салата, купа боб и панер с хляб поне за четири души.

          - Охо, Венци, даже ти сервират?

Една жена, седнала наблизо чу въпросът и поясни:

          - Това беше игуменът, Нифонт!

          - Игуменът на манастира сервира обяд на непознати посетители?

          - Да, няма нищо неестествено! -  жената се усмихна на учудването ми.

          - Венци, колко пъти в живота ти е сервирал игумен?

          - За пръв път!

          - И сигурно – обърнах се към жената – всеки ще плати толкова, колкото прецени?

          - Точно така! – беше отговорът.

          - Да ви питам – този път жената се обърна към мен – разбрах, че се интересувате от манастирите! Колко манастира има в България?

Явно Венци ме беше издал.

          - 226!

          - И всичките са действащи?

          Не, за съжаление – действащите са само 73! И когато ви казвам тези числа, ситуацията може вече да е различна, защото обезлюдяването на българските манастири, за разлика от сръбските, руските и гръцките, е впечатляващо! Често има монаси, които обслужват повече от един манастир. С такива монаси съм разговарял например в Черепишкия, в Годечкия…

          - Че то и нашият игумен Нифонт се грижи за два манастира!

          - Сигурно! Тъжна работа! Не смея да прогнозирам, че ми става страшно! Губим историята си, губим паметта си, губим вярата си, губим себе си… Ставаме някакви други – безлични, безродни… - спрях тирадата си, защото не исках да изпадна в мрачното си настроение, в което обикновено попадам, след такива разговори.

Когато обядът беше приключил, мъжът, който продаваше свещите се доближи, взе таблата на Венци, който почти не беше докоснал хляба и каза:

          - За Бог!

Аз лично го погледнах с неразбиране.

          - Разбрахте ли какво ви казах? – човекът тръгна преди да дочака отговор.

Венци влезе в Магерницата и после разбрах, че е оставил 20 лева.

Подканих моите спътници да тръгваме. И почувствах това, което често чувствам след посещението на манастир, който ми е харесал – че трябва да се върна пак, за да видя невидяното, за да чуя нечутото и за да срещна пак тези непознати хора, които чувствах близки, много близки, без да мога да обясня защо.

 

(1)   Туята е род иглолистни вечнозелени дървета от семейство Кипарисови. На много европейски езици туите са известни като „дърво на живота“ или „Боже дърво“. Името му "Thuja" е дадено от шведския ботаник Линей през 1753 г. Идва от гръцката дума thuo, което означава "да се жертва", тъй като често дървото е било използвано за подклаждането на огъня при животински жертвоприношения, за да добави приятен аромат.