Това, което винаги ме е изумявало, когато чета за Адвайта, философско учение в рамките на индуистката традиция, и за популярен разказ за квантовата физика, е срещането на техните пътища.
Адвайта твърди, че крайната
реалност е една и неделима. Тя казва просто и дръзко: няма две. Няма отделен
„аз“, изправен срещу отделен „свят“. Има една основа, която се преживява като
многообразие, както водата се „преживява“ като вълни.
Представи си същество с фемтово
зрение — способност да различава мащаби от порядъка на 10⁻¹⁵ метра, мащаба на атомното ядро. За него светът няма да бъде съставен от предмети. Няма да има маса, плът, цвят. Няма да има дърво, ръка, лице. Ще има безкрайна, пулсираща равнина от възбуждания — едно непрекъснато поле, в което тук-там се сгъстява енергията,
но никъде не възниква истинска граница.
Ако то „погледне“ човешко тяло,
няма да види човек. Ще види огромна галактика от ядра, разредена, почти празна,
трептяща. Това, което ние наричаме „кожа“, ще бъде рядка конфигурация на сили.
Това, което наричаме „око“, ще бъде динамична точка в мрежата. Формите ще се
стопят в еднородност. Различията ще станат въпрос на гъстота, не на същност. И
мисълта за „другост“ ще се разтвори — защото всичко ще бъде изградено от едно и
също.
Това странно виждане не е далеч
от начина, по който физикът описва света, когато стигне до квантовия фундамент.
Там частиците не са малки твърди топчета, а възбуждания на полета. Вакуумът не
е празнота, а кипяща възможност. Материята е устойчив модел в една по-дълбока
непрекъснатост. Светът престава да бъде сбор от отделни неща и започва да
прилича на единна динамика.
Адвайта и квантовата физика се
доближават — но по различни пътища. Физиката гледа навън: ускорители,
детектори, математически формули, проверими експерименти. Тя „разрушава“
предметите, за да достигне до тяхната основа. Адвайта гледа навътре: внимание,
тишина, разпознаване. Тя разтваря субекта, за да достигне до същата неделимост.
Едната пътува през пространството
на материята. Другата — през пространството на съзнаването. И двете стигат до
момент, в който твърдите контури омекват. Светът вече не е множество от
самостойни единици, а вълнообразно проявление на нещо по-дълбоко и общо.
Как е възможно това „виждане“? За
физиката пътят е ясен: експеримент, мисловен експеримент, математика — дълго и
прецизно проникване в структурата на реалността. За адвайта пътят не е
инструмент, а казват – „прозрение“: обръщане към самия факт на съзнаването, към
онова, което е винаги налице, преди всяка мисъл и всяка форма.
И така, както без квантовата
физика ние не виждаме фундаменталната хомогенност, която предшества всяка
обособеност, така и без специална духовна работа не виждаме, не допускаме, не
знаем, за никаква съзнателна неразличимост, от която се раждат конкретните,
отделни усещания, представи и мисли. За да види физикът тази хомогенност, му е
необходим специален инструментариум. За да види адвайтистът това съзнателно
поле, му е необходима вътрешна дисциплина и десетилетия мистична практика.
Външният поглед на физика и
вътрешният поглед на адвайтиста се срещат. Единият показва, че предметите не са
окончателни. Другият показва, че и наблюдателят не е окончателен. И когато и
двете уверености се разклатят, остава не празнота, а основа — тиха, недвоична,
присъстваща във всичко.
