Мигът между два дъха

 Безброй са техниките за медитация, практикувани в източната мисъл през хилядолетията. Една от най-древните и популярни е първата, описана от Шива, във Виджняна Бхайрава Тантра, кашмирски тантрически текст от XI век. Тя звучи така:

„Когато дъхът е навлязъл и е спрял преди да излезе, или когато е излязъл и не е започнал да влиза – тогава се разкрива същината.“

В съвременните обяснения тази техника се предава по-просто:

„Когато вдишването завърши и издишването още не е започнало – усети паузата. Когато издишването завърши и ново вдишване още не е започнало – усети паузата.“

Тази „пауза“ е толкова кратка, че изглежда като светкавица – проблясък в мрака на непрекъснатото движение. Източните мистици я наричат врата към Свръхсъзнанието. Абхинавагупта (1), в коментара си към втората сутра на Виджняна Бхайрава Тантра пише:

„В  междината (sandhi) потокът на мисълта се прекъсва, както светкавица разсича нощта. В този миг се разкрива собствената светлина на съзнанието (prakāśa-svarūpa). Който пребивава в тази пролука, той съзерцава света такъв, какъвто е – трепкащ, мимолетен, сияещ.“

Нисаргадатта Махарадж (2) казва същото по свой начин:

„Истината не се постига постепенно. Тя идва внезапно, като светкавица. В един миг виждаш цялото.“

И Ошо (3) - той говори за преживяването на „мигове на съзнание“ и ги описва като „светкавици“ на истина.

Ако практикуваш тази техника дори само две седмици по половин час на ден, ще усетиш промяна. Когато разговаряш със свой близък и наблюдаваш лицето му, ще видиш много повече нюанси, отколкото преди. Ще забележиш как за части от секундата се сменят чувства – спокойствие, радост, тревога, съмнение, ирония, доверие.

Тренирането на съзнанието да улавя паузата изостря възприятието. Йогите казват, че „виждат десет неща там, където обикновеният човек вижда едно“. Абхинавагупта обяснява това знание за „миговете“ (kṣaṇa-jñāna) така:

„Когато дъхът е задържан, времето се разделя на безброй късове. Йогинът, който е буден в тези паузи, възприема десет явления там, където обикновеният човек възприема едно.“

За да улови този „миг“, съзнанието трябва да е абсолютно съсредоточено. В него не трябва да има мисли, представи или чувства. То трябва да бъде празнота. Само в празнотата светкавицата се появява.

Натрупаното умение променя и начина на общуване. Обикновено, когато слушаме Другия, вътре вече формулираме отговор, подготвяме възражение или оценка. Така губим 9/10 от реалния смисъл на чутото. Практиката на паузата обаче изгражда нов навик: да не бързаш със съгласие или несъгласие, а първо да „попиеш“ думите, да ги оставиш да се отразят в празнотата на съзнанието. Едва тогава идва отговорът – по-дълбок и точен.

Тази способност да останеш „празен“ не е само източна идея. В християнската традиция исихастите търсят същото – мълчаливото съзерцание, при което умът се очиства от мисли, за да се отвори място за божествената светлина. Св. Григорий Палама (4) пише:

„Божествената светлина не е от този свят, тя е нетварна. Тя се явява внезапно, като проблясък, и озарява ума, очистен от мисли.“

И в западните духовни практики намираме паралели. В масонския Стар и Приет Шотландски Ритуал (5), в степента „Таен майстор“, се тренира именно това: умението да слушаш спокойно, без осъждане, да изпразниш съзнанието от собствени позиции, за да почувстваш Другия в цялост. Това е толерантност, която се гради не върху компромис, а върху чисто възприятие.

В крайна сметка, независимо дали говорим за „пауза“, „светкавица“ или „озарение“, става дума за едно и също преживяване – миг, в който времето спира и съзнанието докосва вечността.

Опитай и ти! Само две седмици по половин час дневно!

 

(1)    Абхинавагупта (ок. 950–1020) е индийски философ, мистик и естетик от Кашмир, водещ представител на школата на кашмирския шиваизъм. В трудове като Tantrāloka и коментара към Виджняна Бхайрава Тантра той развива учението за „светкавицата“ в паузата на съзнанието. 

(2)    Нисаргадатта Махарадж (1897–1981) е индийски духовен учител от традицията на адвайта веданта, автор на известната книга „Аз съм Това“. Той учи, че истината не се достига постепенно, а се открива внезапно – като светкавицана съзнанието. 

(3)    Ошо (1931–1990) е индийски мистик и духовен учител, известен със своите беседи, в които съчетава идеи от източните и западните традиции.

    (4)    Св. Григорий Палама (1296–1359) е византийски богослов, архиепископ на Солун и най-   големият защитник на исихазма. Неговото учение за нетварната светлина и „мълчаливото съзерцание“ е в основата на православната мистична традиция.

    (5)    Вж Jean Bartholo, Méditations sur les hauts grades du Rite Ecossais Ancien et  Accepté, Edition Télėtes, Paris, 2014

Германски манастир

Германският манастир е разположен в Лозенската планина, на 5 километра югоизточно от село Герман, област София и на 20 км от София. 

Разкошен. Построен при цар Петър I, малко след смъртта на  св. Иван Рилски. Първото писмено споменаване е в дарствен хрисовул на византийския император Алексий I Комнин.

…Манастирът е разрушаван през XIV, XVIII и началото на XIX век. Последната църква е построена през 1886 г. върху старата основа от игумена Никифор и брат му Кирил. Иконите са дело на самоковските зографи Иван и Никола Доспевски, представители на прочутата Доспевска школа. Те работят в края на XIX век и са известни със своя възрожденски стил – съчетават традиционната православна иконография с по-реалистични елементи и по-жива колоритност. Именно тяхното изкуство украсява и днес иконостаса и вътрешността на храма…

От северната страна на черквата, през 90-те години на 19 век, са посадени две секвои, сега огромни, величествени, от княз Фердинанд и от първата му съпруга Мария – Луиза Бурбон - Пармска. През 1936 г. в обителта засажда секвоя и синът им Борис III. В България няма друг манастир , приютил засадени дървета от три царски особи.

Рядко изпитвам сантимент към царските личности на Третата българска  държава. Изключение прави Мария-Луиза – силно съм впечатлен от нейните последни думи. Починала на 29 години, малко след като ражда четвъртото си дете – княгиня Надежда. От простуда. Преди да затвори очи казва на съпруга си: „Умирам, но от небето ще бдя над Вас, над децата ни и над България.“  Много човешко и много достолепно.

… Германският манастир „Св. Йоан Рилски“ е подворие (метох) на българския манастир „Св. Георги Зограф“ в Света гора – Атон. През 1928 г. българската държава официално предоставя манастира на Зографския манастир за вечно ползване, включително с прилежащите имоти. Това решение е потвърдено през 1939 г. с акт на Светия Синод и е вписано с условие: „…докато Зографският манастир съхранява българския си характер.“ Манастирът е духовно подчинен на Софийския митрополит, но административно и имуществено принадлежи към управлението на Зограф. Днес той функционира като място за прием на поклонници, новопостъпили послушници, а също така и център за духовна подготовка на монаси, които евентуално ще се присъединят към братството на Зограф…

Меко, слънчево време в Лозенската планина. Дворът – чист, спретнат, уютен. От каменната чешма хора пият  вода от шепи. Двама – мъж и жена са се облегнали плътно до една от огромните княжески секвои. Сигурно следват някакво поверие. Сигурно измолват здраве.

…Името „Герман“ на селото (и съответно на манастира) не произхожда от думата „германски“ (немски), както понякога се смята погрешно, а има славянски и балкански корени. В традиционната балканска митология Герман е дух/демон на дъжда, плодородието и пролетта. Съществувал е народен обичай през сушави периоди да се прави кукла от кал и плат, наричана „Герман“, която се погребвала символично, за да „доведе дъжд“.

Погребението на куклата "Герман" в ритуалите за дъжд на съвременния  човек звучи парадоксално – защо ще погребват дух, към когото се отправя молитва? В логиката на архаичните земеделски култури обаче това действие има дълбоко символичен и магичен смисъл. Ритуалът е базиран на магическата аналогия „умиране - възраждане“. Логиката е следната: Герман олицетворява духа на плодородието и дъжда; погребвайки го, се пресъздава цикълът на природата – семето (в случая: Герман) умира, за да се възроди и донесе живот. Освен това, плачът и оплакването са обредна форма на умилостивяване – целта е духът на дъжда да се трогне от скръбта и да „заплаче“ – т.е. да завали. Този обичай се среща в България, Сърбия и Македония.

Съществува и друга хипотеза за произхода на името  -  етимологична.  Според някои изследователи топонимът „Герман“ може да има палеобалкански или трако-гръцки произход и да бъде свързан с корена герма / терма, означаващ „топъл“, „горещ“, „извор с топла вода“. В българските земи съществуват няколко селища и местности с името „Герман“ или „Герма“, свързани с минерални извори: например Герман близо до Струмица (днес в С. Македония), Гермия (край Скопие), Германея (Сапарева баня в Античността)…

Спирам един монах – млад, слаб, с дълга прошарена брада и очилца с почти незабележими рамки.

‒ Извинете, ще ми отделите ли няколко минути?

Монахът се спря, усмихна се, нищо не каза, но ме погледна въпросително. 

-        Интересуват ме легендите, свързани с манастира… 

-        Въпросът Ви не е за няколко минути – гласът на монаха беше спокоен и топъл – налага се нещо да свърша. Ако сте още тук, ще поговорим… 

-        Добре, само един въпрос с бърз отговор! Колко монаси сте тук? 

-        Двама, доскоро бяхме трима, но един си тръгна. 

Монахът се обърна и влезе в една от вратите на едноетажна продълговата сграда, вероятно жилищната част. Преброих вратите. Само тук – пет. Значи има свободни места. 

… Легендите, запазени във фолклорната памет… 

Разказва се, че по време на турското робство, когато манастирът за пръв път бил разрушен до основи, монасите скрили чудотворната икона на св. Йоан Рилски в хралупа на вековен дъб край манастира, за да я спасят от поругаване. Години по-късно, когато районът бил обезлюден и споменът за манастира почти изгубен, овчар видял странна светлина, която излизала от дървото нощем. Хората намерили вътре иконата непокътната. След това манастирът бил възстановен именно на това място.

 Според местен фолклор, по време на Чипровското въстание през XVII в. бунтовници от Видинско минали през манастира и скрили там някаква част от църковно злато. Казват, че под олтара има таен вход към пещера, а в нея – сандък със златни кандила и ръкописи. Много иманяри са опитвали да го намерят, но всеки път се случвали необясними нещастия — пожари, наводнения или внезапна лудост на някого от участниците.

 В близост до манастира има малък извор, за който се твърди, че никога не е пресъхвал. Смята се, че самият св. Иван Рилски е измолил неговата лековитост. Дали му името „Животворния извор“  Хората търсят извора главно при  очни болести… 

Мекото септемврийско слънце ни канеше да останем. Монахът не се появи повече, но една жена, която явно беше част от манастира, ни разказа за легендите. В края на своя разказ, тя поясни, че от всички разказвани легенди около Германския манастир само връзката със св. Йоан Рилски има документална основа. В житието на св. Йоан Рилски се споменава, че той е странствал и обитавал различни места около Средна гора, Витоша и Рила, включително в района на днешна Лозенска планина. Традицията за присъствието на св. Йоан Рилски в тези земи е стара и силна – и именно тя обяснява защо в подножието на Лозенската планина се утвърждава манастир, носещ неговото име. 

Пихме от водата на аязмото, докоснахме секвоите за късмет и здраве и излязохме от манастира. Тръгнахме по асфалтиран път. Ул. „Манастирска воденица“. Тук на времето е имало воденица, според сведения от 1874 г. Давала е 600 оки жито на година. И 150 дка ниви и ливади е имало, собственост на манастира. И 200 глави добитък  е имало... Селяните са дарявали, задругите са дарявали – земя, добитък, пари за сгради, за изографисване. А първият известен дарител е бил  император Алексий I Комнин. Мисля си - сега едва ли някой дарява. Грях ми на душата ако бъркам. Сигурно бъркам.