Горнобогровският манастир "Св Георги Победоносец" се намира на края на село Горни Богров на 16 км. от центъра на София, на главния път „София-Варна“.
Обичайната компания – Любен,
Дора, Вили и аз, тръгнахме към Горнобогровския манастир. За това посещение
имахме точно определена цел – да видим „растящия камък“. Преданието разказва,
че този камък е взет от Голгота и донесен от кръстоносците през 13 век. На
мястото което е поставен камъка е изградена черква, а самият камък се намира в
олтара.
Когато доближихме стените на
манастира, първото нещо, което ми направи впечатление, беше изписаното работно
време „Неделя от 10 до 14 ч.“. Натиснах бравата на вратата – заключена. Хвана
ме яд, че не позвъних предварително на
отеца, който се грижи за светата обител, все щях да му намеря телефона. Не бях
забелязал обаче, че в дясно беше широко отворена голяма манастирска порта.
Когато и четиримата наведнъж
влязохме в манастира един старец, на двайсетина метра навътре в двора, с дълга
бяла брада и целият облечен в черно, извика повелително:
Манастирът е затворен! Не мога да
ви приема!
-
Искаме да разгледаме черквата! – твърде
неоригинално поясних аз.
-
Чакам майстори! Всеки момент ще дойдат!
Съжалявам, не мога да ви обърна внимание!
Старецът се беше подпрял на лопата.
Направихме две – три крачки и Дора попита:
-
Извинете, вие какъв сте?
-
Работник съм. – след няколко секунди пауза
добави – На Божията нива!
Аз и Вили направихме още няколко крачки напред. Старецът
енергично тръгна към нас, явно за да обясни по-ясно, че манастирът е затворен.
Когато се доближи на два метра той се спря, вторачи се в лицето на Вили,
усмихна се и съвсем тихо изговори:
-
БСП. Велислава Дърева…
Вили се впусна и му целуна ръка.
Пред нас вече стоеше съвсем друг човек. Разтвори ръце и
посочи към черквата:
-
Заповядайте, заповядайте, ще ви покажа това, за
което сте дошли!
Доближих се до ухото на Вили и тихо й казах:
-
Ако от ръководството на БСП чуят, че някой те
отъждествява с партията, ще припаднат!
…Точната дата на създаването на
манастира не е документирана. Черквата е построена през 1889 г. Според местните
сведения обителта е възстановена върху
по-старо християнско светилище. В някои източници се споменава, че на това
място е имало малък параклис още през османския период, служил на местното
население в трудни времена…
Влязохме в черквата и отец Антим
започна да разказва:
-
Ще питате за камъка… Една жена от селото говореше,
че когато е дошла тук като млада невеста през 1952 г. камъкът се е подавал
съвсем малко над Престола (централната олтарна маса – б.м.). Сега стърчи на
повече от метър. Камъкът е вграден в земята…
-
Чух, че и на друго място е имало такъв камък…-
прекъсна го Вили.
-
Да, в с. Яна, съседното село, в параклисчето на
св Николай, съвсем малко къще… Зад оградата на един чорбаджия, той се грижи за
параклиса…
Вили:
-
Чорбаджиите от време на време вършат по нещо
полезно…
Отец Антим:
-
Той си го чувства като собствен параклис. Не
ограничава обаче посещенията. Освен това той помага и за манастира…
Аз:
-
В публикация пишеше, че сте го мерили – в
рамките на десет месеца през 2002 г. е станал от 2 м. и 2 см на 2 м. 08 см.
Друг път като са Ви питали, Вие сте отговорили „Аз не мога постоянно да меря
Бога!“
Отецът:
-
„Да изпитвам Бога“, казах. Не мога
постоянно да изпитвам Бога… Хората идват, за да видят някакво чудо. Тук ние сме
на границата на вярата и суеверието. Идват хора да се молят на камъка. И аз се
вбесявам! Казвам им: „Отидете си във вашето село, намерете си камъни и се
молете колкото си искате!“. Тук се молим на Бога.
Аз:
-
Хората твърдят, че бил чудотворен!
Отецът:
-
Това е Благодат, нещо различно от
чудотворството. Благодатта е от Бога и камъкът расте. И ние, допирайки дрехи до
този камък, вземаме от тази Благодат. Без да сме я заслужили. Крадем просто, за
себе си. И ако тази Благодат намери почва, тя започва да се расте…
Аз:
-
Това не е ли чудотворство? Просто като иконите.
Отецът:
-
Не е същото. Благодатта идва по друг начин. Пристига
един собственик на ресторант в район Кремиковци, води ми човек и казва: „Това
е мой гост от Италия, водя го по нашите свети места“. И както си говоря с
него така, както си говоря с теб, изведнъж поглежда към Олтара и казва: „Тук
виждам един лъч, от небето, влиза в Олтара…“. Ето, това е Благодатта. Струи
от небето Благодат. Ето, тази елхичка, вижте я отвън – едно голямо дърво. Донесоха
ми шест елхички, засадих ги из двора на манастира, поливах ги еднакво, всички
изсъхнаха, само тази остана и тя расте със страшна сила. Това е божията Благодат.
Върнах темата за „растящия камък“.
-
Сигурно много журналисти се интересуват от
камъка…
Отецът:
- Интересуват се. Водих ги в село Яна, да видят и другия камък. От БНП идваха тук с дронове, снимаха манастира, питаха за историята му. Почувстваха, че като питат само за камъка аз се дразня… Журналистите искат просто да си направят шоу…
Аз:
-
В една публикация от май тази година в заглавие
бяха писали „Чудо: Камък расте с по 2 см на година в олтара на манастира
"Свети Георги" в Горни Богров“. Аз като смятам, ако е донесен
като зрънце през 13 век, днес трябва да е 16 метра…
Отецът пропусна сметките ми, но продължи за
журналистите:
-
Викам им: стига с този камък, елате снимайте за
манастира! Снимайте боклука, който карат от цяла София и го хвърлят до двора на
манастира. Носят ми строителни отпадъци хората… За големите манастири, където е
лъскаво, държавата се грижи. От тия свети места, от малките, тя не се
интересува. А хората идват тук да се молят. И ме питат: „Защо не отваряте
всеки ден?“. Как да отварям всеки ден, аз робот да съм, няма да смогна.
Аз:
-
И Вие живеете в манастира?
-
Да, така реших, тук да живея. Поне не разрешавам
да се разрушава това, което досега е направено. Ако тук няма човек, всичко ще
разграбят. Последно една резачка ми откраднаха…,а аз без нея не мога…
Минахме покрай една чешма със
снимка и текст. На плочата пишеше: „Поклон пред теб, създателю, пийни и
благослови!“
Попитах чия е снимката.
-
Това е един кмет на Горни Богров, лесовъд,
участвал в залесяването на Врана. От там е донесъл някакви редки дървета, които
са засадили в този двор Цветко Дунев се
казва.
В манастирският двор имаше още няколко паметници. Един
– на руски войници, загинали на това място при освобождаването на София от
турско робство. Втори – на загинали от селото в Балканските войни и Първата
световна война.
Вили беше застанала пред третия.
-
Ела, ела, та това е паметника на Мироско! С него
Джеки Вагенщайн е бил в една килия!
Побъбрихме си още малко с отец Антим, сбогувахме се и
тръгнахме за Букоровския манастир. По изключение на този излет решихме да
посетим два манастира.
Като се прибрах в къщи потърсих публикация на Велиана
Христова във в. „Дума“ от 30 юни 2021 г. Исках да прочета нещо за Мироско и за
връзката му с Джеки. Ето откъс от публикацията:
„ Мироско Райчев, е последният антифашист, обесен
преди идването на Червената армия през 1944 г. А в килията на смъртниците в
Сливенския затвор, очакващи екзекуция, е бил заедно с... Анжел Вагенщайн.
Обесват Мироско в нощта на 23 срещу 24 август. А след пет дни изпълняването на
смъртни присъди е прекратено - Червената армия наближава Дунава. Останалите
седем затворници в килията оцеляват, освободени са на 8 септември. По-късно
Вагенщайн ще напише спомените си за Мироско: "Великолепният Мироско, гърбав
и прекрасен, рецитираше целия Лермонтов от край докрай на руски език, а на
немски - целия Комунистически манифест. Когато посред нощ го поведоха на смърт,
той смутено ни се усмихна и каза едно спокойно "Сбогом" - сякаш се
сбогува с учениците си преди края на учебната година", разказва
писателят.“
Стана ми тъжно –
когато пишат за Горнобогровския манастир всички разказваха за „растящия
камък“, а за Мироско не срещнах нито дума. Ако бях вълшебник щях да направя
така, че всички ученици в България да дойдат на гроба на Мироско, за да усетят
със сърцето си какво означава младеж на 23 години да бъде обесен заради мечтите
си.
-
