Горнобогровски манастир

Горнобогровският манастир "Св Георги Победоносец" се намира на края на село Горни Богров на 16 км. от центъра на  София, на главния път „София-Варна“.

Обичайната компания – Любен, Дора, Вили и аз, тръгнахме към Горнобогровския манастир. За това посещение имахме точно определена цел – да видим „растящия камък“. Преданието разказва, че този камък е взет от Голгота и донесен от кръстоносците през 13 век. На мястото което е поставен камъка е изградена черква, а самият камък се намира в олтара.

Когато доближихме стените на манастира, първото нещо, което ми направи впечатление, беше изписаното работно време „Неделя от 10 до 14 ч.“. Натиснах бравата на вратата – заключена. Хвана ме яд, че не позвъних  предварително на отеца, който се грижи за светата обител, все щях да му намеря телефона. Не бях забелязал обаче, че в дясно беше широко отворена голяма манастирска порта.

Когато и четиримата наведнъж влязохме в манастира един старец, на двайсетина метра навътре в двора, с дълга бяла брада и целият облечен в черно, извика  повелително:

Манастирът е затворен! Не мога да ви приема!

-        Искаме да разгледаме черквата! – твърде неоригинално  поясних аз.

-        Чакам майстори! Всеки момент ще дойдат! Съжалявам, не мога да ви обърна внимание!

Старецът се беше подпрял на лопата.

Направихме две – три крачки и Дора попита:

-        Извинете, вие какъв сте?

-        Работник съм. – след няколко секунди пауза добави – На Божията нива!

Аз и Вили направихме още няколко крачки напред. Старецът енергично тръгна към нас, явно за да обясни по-ясно, че манастирът е затворен. Когато се доближи на два метра той се спря, вторачи се в лицето на Вили, усмихна се и съвсем тихо изговори:

-        БСП. Велислава Дърева…

Вили се впусна и му целуна ръка.

Пред нас вече стоеше съвсем друг човек. Разтвори ръце и посочи към черквата:

-        Заповядайте, заповядайте, ще ви покажа това, за което сте дошли!

Доближих се до ухото на Вили и тихо й казах:

-        Ако от ръководството на БСП чуят, че някой те отъждествява с партията, ще припаднат!

…Точната дата на създаването на манастира не е документирана. Черквата е построена през 1889 г. Според местните сведения  обителта е възстановена върху по-старо християнско светилище. В някои източници се споменава, че на това място е имало малък параклис още през османския период, служил на местното население в трудни времена…

Влязохме в черквата и отец Антим започна да разказва:

-        Ще питате за камъка… Една жена от селото говореше, че когато е дошла тук като млада невеста през 1952 г. камъкът се е подавал съвсем малко над Престола (централната олтарна маса – б.м.). Сега стърчи на повече от метър. Камъкът е вграден в земята…

-        Чух, че и на друго място е имало такъв камък…- прекъсна го Вили.

-        Да, в с. Яна, съседното село, в параклисчето на св Николай, съвсем малко къще… Зад оградата на един чорбаджия, той се грижи за параклиса…

Вили:

-        Чорбаджиите от време на време вършат по нещо полезно…

Отец Антим:

-        Той си го чувства като собствен параклис. Не ограничава обаче посещенията. Освен това той помага и за манастира…

Аз:

-        В публикация пишеше, че сте го мерили – в рамките на десет месеца през 2002 г. е станал от 2 м. и 2 см на 2 м. 08 см. Друг път като са Ви питали, Вие сте отговорили „Аз не мога постоянно да меря Бога!“

Отецът:

-        „Да изпитвам Бога“, казах. Не мога постоянно да изпитвам Бога… Хората идват, за да видят някакво чудо. Тук ние сме на границата на вярата и суеверието. Идват хора да се молят на камъка. И аз се вбесявам! Казвам им: „Отидете си във вашето село, намерете си камъни и се молете колкото си искате!“. Тук се молим на Бога.

Аз:

-        Хората твърдят, че бил чудотворен!

Отецът:

-        Това е Благодат, нещо различно от чудотворството. Благодатта е от Бога и камъкът расте. И ние, допирайки дрехи до този камък, вземаме от тази Благодат. Без да сме я заслужили. Крадем просто, за себе си. И ако тази Благодат намери почва, тя започва да се расте…

Аз:

-        Това не е ли чудотворство? Просто като иконите.

Отецът:

-        Не е същото. Благодатта идва по друг начин. Пристига един собственик на ресторант в район Кремиковци, води ми човек и казва: „Това е мой гост от Италия, водя го по нашите свети места“. И както си говоря с него така, както си говоря с теб, изведнъж поглежда към Олтара и казва: „Тук виждам един лъч, от небето, влиза в Олтара…“. Ето, това е Благодатта. Струи от небето Благодат. Ето, тази елхичка, вижте я отвън – едно голямо дърво. Донесоха ми шест елхички, засадих ги из двора на манастира, поливах ги еднакво, всички изсъхнаха, само тази остана и тя расте със страшна сила. Това е божията Благодат.

Върнах темата за „растящия камък“.

-        Сигурно много журналисти се интересуват от камъка…

Отецът:

-        Интересуват се. Водих ги в село Яна, да видят и другия камък. От БНП идваха тук с дронове, снимаха манастира, питаха за историята му. Почувстваха, че като питат само за камъка аз се дразня… Журналистите искат просто да си направят шоу…

Аз: 

-        В една публикация от май тази година в заглавие бяха писали „Чудо: Камък расте с по 2 см на година в олтара на манастира "Свети Георги" в Горни Богров“. Аз като смятам, ако е донесен като зрънце през 13 век, днес трябва да е 16 метра…

Отецът пропусна сметките ми, но продължи за журналистите:

-        Викам им: стига с този камък, елате снимайте за манастира! Снимайте боклука, който карат от цяла София и го хвърлят до двора на манастира. Носят ми строителни отпадъци хората… За големите манастири, където е лъскаво, държавата се грижи. От тия свети места, от малките, тя не се интересува. А хората идват тук да се молят. И ме питат: „Защо не отваряте всеки ден?“. Как да отварям всеки ден, аз робот да съм, няма да смогна.     

Аз:

-        И Вие живеете в манастира?

-        Да, така реших, тук да живея. Поне не разрешавам да се разрушава това, което досега е направено. Ако тук няма човек, всичко ще разграбят. Последно една резачка ми откраднаха…,а аз без нея не мога…

Минахме покрай една чешма със снимка и текст. На плочата пишеше: „Поклон пред теб, създателю, пийни и благослови!“

Попитах чия е снимката.

-        Това е един кмет на Горни Богров, лесовъд, участвал в залесяването на Врана. От там е донесъл някакви редки дървета, които са засадили в този двор  Цветко Дунев се казва.

В манастирският двор имаше още няколко паметници. Един – на руски войници, загинали на това място при освобождаването на София от турско робство. Втори – на загинали от селото в Балканските войни и Първата световна война.

Вили беше застанала пред третия.

-        Ела, ела, та това е паметника на Мироско! С него Джеки Вагенщайн е бил в една килия!

Побъбрихме си още малко с отец Антим, сбогувахме се и тръгнахме за Букоровския манастир. По изключение на този излет решихме да посетим два манастира.

Като се прибрах в къщи потърсих публикация на Велиана Христова във в. „Дума“ от 30 юни 2021 г. Исках да прочета нещо за Мироско и за връзката му с Джеки. Ето откъс от публикацията:

„ Мироско Райчев, е последният антифашист, обесен преди идването на Червената армия през 1944 г. А в килията на смъртниците в Сливенския затвор, очакващи екзекуция, е бил заедно с... Анжел Вагенщайн. Обесват Мироско в нощта на 23 срещу 24 август. А след пет дни изпълняването на смъртни присъди е прекратено - Червената армия наближава Дунава. Останалите седем затворници в килията оцеляват, освободени са на 8 септември. По-късно Вагенщайн ще напише спомените си за Мироско: "Великолепният Мироско, гърбав и прекрасен, рецитираше целия Лермонтов от край докрай на руски език, а на немски - целия Комунистически манифест. Когато посред нощ го поведоха на смърт, той смутено ни се усмихна и каза едно спокойно "Сбогом" - сякаш се сбогува с учениците си преди края на учебната година", разказва писателят.“

Стана ми тъжно –  когато пишат за Горнобогровския манастир всички разказваха за „растящия камък“, а за Мироско не срещнах нито дума. Ако бях вълшебник щях да направя така, че всички ученици в България да дойдат на гроба на Мироско, за да усетят със сърцето си какво означава младеж на 23 години да бъде обесен заради мечтите си.

-