Възрасти

Борис отвори очи. Понеделник, Великден... Слънчево и безделно... Усмихна се - днес щеше да посети скъпи хора, за да сборят яйца и да си поприказват.

Стана, направи десетина лицеви опори, няколко клека, развъртя ставите на ръцете си.  Изми си лицето и сложи кафе. Най-напред щеше да отиде у дъщеря си. После – при баща си.

Облече се, хапна остатъка от някакъв вчерашен сандвич и мушна в чантата си четири боядисани яйца. Пред вратата, по навик, се огледа в огледалото. Рядка, посивяла коса и бяла брада... “Леле, на 60!”

След 40 минути беше пред вратата на апартамента на дъщеря си. Позвъни.

-         Кой е?

-         Страшният вълк търси козлета!

-         Дядо, ти ли си?

-         Аз съм, моето момиче!

Вратата се отвори.

-         Влизай, дядо! – лицето на деветгодишната му внучка грейна.

-         Сама ли си?

-         Да, мама отиде до магазина, няма да се бави!

Борис остави якето на закачалката, събу си обувките и влезе в голямата стая, условно разделена на хол и трапезария. Седна на стол до кухненската маса и хвана момичето за ръце. Последваха обичайните въпроси – какво е закусвала, чете ли нещо в момента, случило ли се е нещо интересно през последните дни. Светлето даде също така обичайни и кратки отговори. Борис извади едно от яйцата, внучка му взе едно свое от великденската купичка на масата и се сбориха. Яйцето на дядото хлътна и от двете страни. Борис направи възможно най-тъжната физиономия и леко се разхлипа.

-         Дядо, ти си толкова стар, защо винаги се лигавиш?

-         Не се лигавя. И миналата година ме победи! Не ти ли е жал за стареца?

Разбъбриха се. Светлето донесе да покаже какво чете. Детска енциклопедия – континенти, океани, чудесата на света, знаменити открития... Показваше с пръст разни картинки, задъхваше се да изговори неща, които беше научила. Дядото дообясняваше там, където знаеше и слушаше други, които или бяха нови за него или бяха потънали някъде в паметта му.

Всяко докосване до това дете беше за него празник. Борис все едно галеше пъпка от роза, която след време ще се разпука, ще изпълни стаята и света с аромата си. Ще обича с цветовете си, ще се пази с бодлите, ще бъде красива, силна и зряла. И друго чувство имаше. Гледаше ръката си, с която докосва пъпката на розата – с появилите се вече тук там кафяви петънца.

Светкавично се връщаше в своето детство, при своите девет години и при своя дядо. Разликата в годините беше същата. Като дете Борис никога не можеше да си представи дядо си малък. Опитваше се, но не можеше. На помощ викаше една голяма снимка, закачена в спалнята, на която дядо му е бил на 22 години. А дори и тази възраст от 22 нямаше как да я свърже с дядо си. Това бяха съвършено различни хора.

Светлето беше оставила енциклопедията в страни и разказваше нещо за училище. Борис следеше разказа, задаваше въпроси и от време на време коментираше предпазливо ситуациите. Беше се изправил и внучка му, може би малко ниска за възрастта си, беше вдигнала глава и чипото си носле, за да гледа в очите и за да следи устните му.

В общуването на Борис с това дете имаше нещо необичайно. От една страна участваше, и то пълноценно, в разговора, а от друга си мислеше за магията на годините. Едновременно. Като че ли главата му беше телевизор с преполовен екран, който излъчваше две програми. Очите и мисълта се мятаха ту в едната, ту в другата. 60 години... Страшно много. А бяха минали все едно при едно щракване с пръсти. При всички хора беше така, явно. Слушал го беше, чел го беше. Десетилетия събрани в едно кристално топче, което се търкаля към огъня на края. Към огъня на изпепеляването и изчезването. В такива моменти често през главата му минаваше последното стихотворение на Херман Хесе. Написано няколко часа преди смъртта. Страхотно стихотворение. Когато го прочете за пръв път в Немската гимназия в Бургас, не беше страхотно. Сега обаче беше.

Splittrig geknickter Ast,

Hangend schon Jahr um Jahr…

Като съчка пречупен клон,

висящ така от години,

сухо проскърцва на вятъра своята песен,

без листа, без кора,

оголен, безжизнен от дългото живеене,

от дългото умиране уморен...

В същност стихотворението не изплуваше като думи, а като чувство. Думите са протяжни, изискват време, а чувството е мигновено. Явно върволицата на думите беше създала монолитен смисъл, който се беше запазил като преживяване. Можеш от мигновеното парене да тръгнеш назад и да възстановиш редичката от думи, но това не ти е необходимо...

Борис чу как се превърта ключ във външната врата и след секунди се появи дъщеря му. Слаба, стройна, с къса черна коса, бяло лице и маслинени очи. Усмихна се.

-         О, тате! Забавлявате ли се? Светла успя ли да ти разкаже всичко? Надявам се да не се е оплакала много от майка си...

-         Здрасти! Давай да си сборим яйцата!

Дъщеря му взе яйце от същата шарена купа, Борис извади второ яйце от чантата си и ги удариха. Острото му се спука, на задницата оцеля.

-         Наравно! Внучката обаче ме би!

Мария разтовари покупките, сложи ги в хладилника и седна до масата. Светлето си взе енциклопедията, пусна телевизора и се разположи на диванчето пред него.

-         Стой, де! Къде тръгна! Нямаме тайни с майка ти! – Борис се опита да я задържи.

-         Нямате, ама ми почва филм... 11 часа е!

Борис се обърна към дъщеря си, погали я по главата и чак сега я целуна.

Темите сами наизскачаха. Фалшивите храни по магазините; времето, което най-после се стопли; егоизмът на политиците; последните книги, които бяха чели; плановете за лятото и всякакви други джунджурии.

-         Другата седмица е рожденият ми ден. В къщи ще го празнувам. В тесен кръг. Заповядай!

Борис примижа и за секунди пресметна:

-         38 години!

-         Мале, мале, не ги споменавай!

-         Ха, че много ли са?

-         Малко са! – Мария се засмя. – Чакам с нетърпение да стана на 60! Крак върху крак, цигарата, кафето и лаф с някоя друга млада пенсионерка.

-         Сега не става ли?

-         Да бе, става... Работа до шия, всичко в къщи на глава ти... детето си иска своето...

-         Петьо не помага ли?

-         Помага, ама мъжът си е мъж...

Борис я изгледа скришом. Първи сериозни бръчки пропълзяваха по челото. В косата – няколко бели нишки. Ако Борис беше на 9, на колкото е Светла, сигурно щеше да му се струва стара. Много стара... Спомни си как на морето, 17 годишен, беше си хванал гадже на 25. Двамата му приятели, с които беше заедно, се спукаха да му се подиграват: “Как е баба ти?”, “Ще поканиш ли бабето на дискотека?” През ума му мина и образа на тъща му. Когато се ожени, тя беше на 40. Още две години и дъщеря му щеше да бъде на толкова, на колкото беше тъща му тогава. А тя беше солидна, възрастна жена, с която разговаряха само за сериозни работи. А сега пред него, на седмица разстояние от рождения си 38-и ден, седеше детето му Мария – млада, полусериозна. Идваше му да я гушне, както преди много години. Да я хване през кръста и да я върти, върти, докато и на двамата им се завие свят. Както правеше отдавна.

-         Тате, продължаваш ли с фитнеса?

-         Естествено, почти всеки ден. По два часа.

-         И какво, нещо ново?

-         Ами, стойката на лакти и пръсти на краката – вече издържам пет минути.

-         Пет минути? Много са... Не раздуваш ли малко?

Борис скочи пъргаво, сложи мобилния си на “таймер” и го връчи на дъщеря си. Застана на предмишници – на юмруци и лакти, после на пръсти с изпънато тяло.

-         Пускай!

-         Две... три... четири... пет!

На Борис вече леко му трепереха бедрата, но издържа.

-         Ей, браво бе!

На Борис му стана хубаво. 60 години не бяха чак толкова много. Нямаше я тази бързина, тази издържливост, но... Преди 30 години плуваше по цял час без прекъсване и то в темпо... Сега – половин час. Преди се набираше на лоста десетина пъти... Сега – туловището позволяваше два – три пъти. На нейните години – по цели нощи с близки приятели... Сега гледаше часовника вечер – режим, сутрешно ранно ставане. Но енергията все още я имаше – особено при събуждане. Отвореше ли очи, се чувстваше като батерия, е не “Дюрасел”! Разреждаше далеч по-бързо, но я имаше. И въпреки това... дистанцията до края се скъсяваше. Пред него беше “тъща му”, стара, сериозна и в същото време детето му – младо, пълно със сили, планове и бъдеще. Две в едно.

Борис седна и продължиха да си говорят още час.

-         Ще ставам! Трябва да бъда при дядо ти преди 14 ч. Знаеш го, ляга си за обедна почивка точно в два и спи до четири. Като по часовник. Откакто е пенсионер, любимият му лаф е: “Всеки уважаващ себе си мъж на години трябва на обяд да спи по два часа. Другото е късен авантюризъм”.

Целуна Светла.

-         Моето момиче, и теб!

Целуна дъщеря си и излезе.

Борис позвъни. Чу провлачените чехли на баща си. Вратата се отвори и в рамките на касата застана един исполин. Баща му на Борис, 88 годишен старец, беше висок два метра, сигурно 100 кг, с гъста, чисто бяла коса, обърната назад. Малките му очички святкаха от задоволство.

-         Борка, влизай! Не си ме забравил! Ама час по-късно да беше дошъл, имаше да си звъниш...

-         Знам, знам! Два часа “всеки уважаващ себе си...”

-         Точно така! Всичко знаеш! Влизай!

Баща му от две години, след смъртта на майка му, живееше в една гарсониера, която купиха специално за него. Продадоха апартамента в Бургас и купиха тук. Все пак, трябваше да има някой близо до стареца. Той се държеше, сам се обслужваше. Борис и брат му само му зареждаха хладилника. Все пак торби до четвъртия етаж без асансьор щяха да затруднят исполина. В началото той се съпротивляваше, щял да се оправи и сам, но отстъпи.

Влязоха в стаята, седнаха на столове около масата и Борис извади от чантата останалите две яйца.

-         Ей, не си забравил яйцата! – баща му ги огледа. – Само че аз имам свои.

Старецът стана и извади от хладилника малка купичка с няколко боядисани яйца.

-         Да не си започнал да боядисваш? Ще падна!

-         Ами... Една съседка ми ги донесе... И козунак имам.

-         Съседка ли? Ти нещо, а?

Баща му се усмихна, но като че ли леко почервеня.

-         Не се стои сам. Тя идва от време на време... На втория етаж живее. Вдовица... А и аз прескачам понякога при нея. Приказваме си.

-         На колко години е?

-         А, млада е... На 70... Хайде, стига толкова! Къде ти яйцето?

Чукнаха се. Борис спечели и от двете страни. Най-после – борец.

-         Виж какво, моето момче! С яйце ме биеш, ама ако извадя картите, ще те скъсам...

Борис вдигна очи и го изгледа. За да вижда очите му, цял живот трябваше да повдига брадичка и да гледа нагоре. Великан!

Разговорът тръгна повече от традиционно. Борис разказа нещо за работата си. Беше шеф на отдел “Култура” на национален седмичник. После – за няколко нови запознанства, за фитнеса. Баща му – направи своя кратък анализ по вестниците на българските политически клюки и отново напомни, че трябва да му се сменя пейсмейкърът. Машинката, която следеше да не му падне прекомерно пулса, беше навъртяла вече 11 години.

Борис понякога влизаше с баща си в политическа дискусия, но сега не го направи. Трудно издържаше ината на стареца, който отстояваше изводите си “до дупка”. И накрая винаги завършваше: “Ей, младеж! Още зелена глава си! Чети и мисли повече!”

В компанията на баща си Борис се преобразяваше. Очакваше похвала, а защо не и възхищение. Постоянно мислеше как да му извърти номер – я да му скрие очилата или да му премести бутилката с ракия, от която той винаги си сипваше в малка чашка, преди да започнат картите. После се забавляваше как старецът си търси безпомощно очилата или се тюхка къде му е изчезнала ракията.

Когато Борис разказваше нещо за себе си, баща му слушаше внимателно, одобряваше или не одобряваше и накрая задължително завършваше с напътствия. Борис трябваше спокойно да чуе съветите и ако може, да се направи, че е много благодарен за подарената му мъдрост. А в баща му действително живееше мъдрец. И то не от вчера.

Първите спомени на Борс за баща му бяха приказките вечер. Исполинът се връщаше от работа, обличаше домашни дрехи, лягаше на леглото в кухнята и канеш пет-шест годишното момче да донесе книга с приказки. Борис припваше възторжено, взимаше книга и се сгушваше на гърдите на баща си. Старият трийсет и няколко годишен мъж четеше бавно и изразително, преправяше си гласа, за да бъдат достоверни героите и от време на време обясняваше. Как е в приказките и как е в живота. Разлика имало, но и в двата свята побеждавало доброто. Момчето Борис слушаше притихнал и чувстваше как този възрастен човек го обгръща с някакво вълшебно кълбо, в което не може да влезе нищо страшно или опасно. Когато порастна и стана юноша, естествено приказки нямаше, но старецът пак намираше време да говори на момчето си и да му създава същото усещане за сигурност. И днес нещата като усещане по същество не бяха се променили. Природният оптимизъм на бащата, неговата увереност в силата на добото, вярата в справедливата съдба, бяха като мехлем. Дори и днес, мислеше си Борис, ако баща му извади книга и го покани да му чете, щеше абсолютно естествено да притихне, да слуша, а защо не и да сложи глава на гърдите му – ако не реално, то поне мислено.  Стената от годините, твърда като скала, беше готова по вълшебен начин да се превърне на прах. И да оголи едно детско любопитство, почит и обожествяване, което гледа в очите и слуша гласа на една мъдрост. Стената не го правеше, но беше готова на това.

-         Ей, къде избяга? Какво си се замислил? – баща му прекъсна унеса.

-         Бягам към своята пенсия! Искам като теб да си лежа и да си чета вестниците! Ама при тези реформи аз я гоня, а тя все се отдалечава!

-         И това ще дойде! А сега прави друго – радвай се, че още си млад! Що не ме върне дядо Господ на 60 години!

-         Ега ти, младостта – на 60 години!

-         Виж какво, момчето ми! Сега чета последната книга на Джеки Вагенщайн – “Серенада за балканска гайда”. Той е на 94, ако не се лъжа, и продължава да пише. А ти си се размрънкал. Нали го познаваш?

-         Разбира се, че го познавам. Даже преди месец се пошегувах – помолих го да напише от мое име една книга, защото нямам време.

-         Докато стигнеш неговите години имаш време за десет книги! А бе, защо не взема аз да ти напиша някоя?

Баща му беше прав. Енергия имаше, здравето беше горе-долу добре, мисълта – още пъргава. Малко още да подреди режима – щеше да отключи още сили!

Борис се огледа, използва момента, в който баща му стана, за да си налее ракия и чаша вода, взе очилата му от края на масата и ги мушна под възглавницата на диванчето.

-         Тате, давай картите!

-          Почваме! Не знам дали ще съм жив, когато ги научиш!

Баща му донесе карти, чист лист и химикал. Взе да се оглежда.

-         Ей, хлапе! Веднага ми връщай очилата! Ще се ядосам!

Ритуал, който изпълняваха има няма 50 години.

Солидарност

Традиционната годишна конференция „Солидарност за всички“ на Партията за страхотна справедливост (ПСС) трябваше да започне след десетина минути. Всичко беше отлично подготвено. Както винаги, в началото щеше да прозвучи химнът „Солидарност завинаги“ на Пийт Сийгър. От двете страни на президиума, на три метра височина, висяха плакати със заглавието на химна. Единият – на български, другият – на английски, „Solidarity forever“. Това беше знак за солидарност с международните гости.

Седмица преди конференцията имаше проблем с химна. Шефът на отдел „Пропаганда“ държеше да се пусне изпълнението на Ленард Коен, а шефът на отдел „Организационен“ настояваше за това на Джеси Томас Браун. Двамата се редуваха да висят пред кабинета на Председателя, за да го убедят в правилността на своя избор. Той ги изслуша по няколко пъти, но нищо не каза. Това повиши междушефското напрежение, а то пък прерасна в ругатни между самите отдели. Два дни преди конференцията, в 8.30 ч. сутринта, шефът на „Организационен“ отново застана пред кабинета на Председателя, който обикновено идваше в 9. Този път обаче дошъл, оказва се,  в 7, а шефът на „Пропаганда“ научил отнякъде и нахълтал при него още в 7.30. Излязъл в 7.45 и гледал победоносно, както осведоми секретарката. Явно беше спечелил. Химнът щеше да звучи с гласа на Ленард Коен.

Новината бързо плъзна из лабиринта на партийната централа. Тази малка победа – малка, но победа! – означаваше, че в този момент шефът на „Пропагандата“ беше по-влиятелен. Уважението към него нарасна. У някои партийни служители се превърна дори във временен респект. В орготдела държаха огромно сметало с пет реда. На всеки от тях се отчитаха загубите и победите на петимата шефове на отдели. Дежурният с неудоволствие премести една топка от ляво надясно в реда на отдел „Пропаганда“.

Преброителите бяха готови. Първата им задача беше да отчетат кои делегати не стават на химна. Всяка година имаше по десетина такива. Знаеше се мястото на всеки, така че беше лесно да се разбере кой си седи на химна. Неставането се квалифицираше от Ръководството като неуважение към Солидарността и косвено  като неуважение към Справедливостта. В крайна сметка това беше неуважение към Партията. Списъкът се предаваше на секретаря по идейното развитие и се използваше при атестацията на партийните кадри.

Комисията по томболата също беше готова. Цяла година тя събираше молбите на уволнени партийни кадри и в навечерието на конференцията изтегляше пет имена. Късметлиите щяха да бъдат възстановени на работа. Тази процедура се изпълнява, когато Партията е на власт. Когато е в опозиция, изтеглените попадат в списък за назначаване с предимство след спечелване на властта.

Във фоайетата около конферентната зала, зад специално опънати червени шнурове, започнаха да се подреждат Просителите. На гърдите на всеки висеше табела. Тя указваше какъв пост – назначаем или изборен, е изпълнявал човекът в миналото и посочваше каква сума проси и за какво. Бивши депутати, министри, зам.-министри и по-дребни служители, останали без работа или затруднени материално, обикновено търсеха помощ за лечение, на себе си или на свои близки. Допустими бяха прошения за лица до трето коляно по права линия и до второ по съребрена. Пред всеки Просител имаше голяма картонена кутия и минаващите можеха да пуснат бележка с обещана сума и координати за връзка. Упълномощени лица пускаха бележки от името на основни и общински организации. После редът беше следният: Просителят се свързва с посочените в бележките лица и урежда получаването на сумата, като отделя 20% за Централата. Да станеш Просител, не е проста работа. Специална комисия в продължение на два месеца разглежда молбите и определя кой може през съответната година да бъде Просител. Местата са ограничени. Няма безкрайни фоайета.

На видно място в едно от фоайетата беше разположено „Таблото на позора“. На него закачаха големи снимки на партийни служители, изгонени от работа, които впоследствие бяха осъдили Централата. Естествено, под снимките имаше конкретна информация – име, длъжност и размер на взето чрез съда обезщетение. В специални кутии до таблото бяха наредени пейнтбол топки, с които делегатите можеха да замерват снимките. Това беше  дори препоръчително, а за специална група новоназначени – направо задължително. Топките се разпльокваха и оцветената вода се стичаше по таблото...

                                               *    *    *

Председателят вдигна ръка, което беше знак, че конференцията трябва да започне. Пуснаха химна „Солидарност завинаги“ в изпълнение на Коен. Делегатите станаха на крака. На голяма видеостена зад Президиума се сменяха кадри, илюстриращи солидарността. Хора се прегръщат по улиците...Скупчени работници скандират „Да живей!“...Партийни ръководители раздават шоколади и плюшени играчки на деца от Домове за изоставени... Младежи с различен цвят на кожата, хванати за ръце, играят ръченица на площада... От време на време в едър план се появява образът на Председателя, вперил поглед в обсипано със звезди небе.

След като химнът свърши, Председателят се изправи зад катедрата и започна своя годишен доклад. Той обстойно анализира социалната действителност през призмата на факторите, които тласкат хората към солидарност, и на факторите, които ги възпират от солидарни постъпки. Хвърли мост между ценностите „справедливост“ и „солидарност“, като аргументирано доказа, че солидарността е феноменален завършек и венец на справедливостта и че последната от своя страна е куха и псевдо, ако не поставя солидарността като основна тухла в своя фундамент. Разбира се, голяма част от доклада беше посветена на работата по изработване на „Стратегия на солидарността“, подхваната от две независими една от друга научни групи.

След финалните думи и бурните ръкопляскания видеостената зад Президиума отново светна, за да покаже как Председателят се разхожда из някакви подземни мини с каска на главата, хванал под ръка работник... Председателят носи на двете си ръце по едно дете – момче и момиче, усмихва им се и сочи с брадичка и нос нещо напред... Председателят прекопава райграса в междублокова градинка сред усмихнати съкооператори... И всичко това – пестеливо, за не повече от половин минута.

Дойде редът на съдокладите. А тук разнообразието беше огромно. Явно тази година е бил положен сериозен труд. Ето някои от темите: „Неолиберални препятствия пред солидарността между богати и бедни“, „Стагнация и деформация на солидарността в постиндустриалното общество“, „Етапи на солидарността – от замисъла до ощастливяването“, „Исторически диапазони на солидарността – от пещерното братство на питекантропа до взаимопомощта в космическите станции“, „Солидарността като фактор за осмислянето на верните социо-историко-културни дискурси“, „Предсолидарно мислене и следсолидарни аксиологични обобщения“, „Солидарността в България – традиционност и новаторство“, „Изначалната доброта като предпоставка за надкласово вплитане на солидарността в социалните отношения“. И други.

След като науката се произнесе по фундаменталните теоретични и практически аспекти на солидарността, думата беше дадена на обикновените делегати. Подбрани бяха така, че да се получи представа за реалната солидарност в най-различни аспекти. Майка на пет деца получила три кашони с банани за Коледа... Работник с фрактура на черепа в следствие на трудова злополука получил първа помощ от лекар – активист на Партията... Делегат милионер дарил дванайсет кашона с художествена литература на три читалища, избрани след конкурс. И много други.

От време на време думата бе давана за реплики или допълнения от залата, където също всичко вървеше гладко и хармонично. Само един делегат се опита да развие темата: „Защо България е най-бедната страна в Европейския съюз?“, но водещият го прекъсна с обяснението, че се включва ни в клин ни в ръкав. Провокаторът се беше докопал до микрофона след работника с фрактурата и въпросът му  не можеше да се разглежда нито като реплика, нито като допълнение.

Дойде ред и на Парламентарната група. Неин зам.-председател запозна конференцията с новите проектозакони, подготвени и внесени от Партията: „Удвояване на броя на годишните томболи за лечение в чужбина на деца с церебрална парализа“, „Финансиране на чуждоезикови курсове за съкратени миньори“ и „Повишаване на ДДС-то за пържени храни, водещи до заболяване от рак, в полза на Фонд за усъвършенстване на хемодиализата“, „Диференцирана коледна помощ от 2 до 4 лева за пенсионери с пенсия под 200 лева“.

Петте часа, определени за конференцията, минаха неусетно. В заключителните си думи Председателя развълнувано обясни перспективите на практическата солидарност, научно дефинирана чрез теоретичното богатство на Партията в тази област. Отново дойде ред на химна и този път делегатите, станали на крака, запяха заедно с Ленард Коен. Две внушителни групи, подготвени от организаторите, подкараха песента на два гласа. Видеостената зад Президиума отново се оживи. На големия екран засмени дечица затичаха на воля из някакво житно поле, вятърът развя кичурите им, а огромно блестящо слънце окъпа в светлина и полето, и децата, и цялата зала.

Боклук

Дечо Дечев, както си зяпаше от балкона, видя до контейнера за боклук  огромен кашон. Дечо имаше набито око за кашоните, предпочитана разпалка за камината. Беше в края на март, студените и топлите дни се редуваха. Студените дърпаха към зимата, топлите бутаха към пролетта. Все още палеше камината вечер, за уют. След няколко дни сезонът ѝ щеше да приключи. „Мързи ме, ама ще сляза да го взема“.

Когато доближи кашона, видя, че не е един. В него бяха напъхани други, по-малки, а най-малкият беше натъпкан с картони. „Леле, че с това ще мога да паля поне три дни!“, зарадва се Дечо и се наведе да вземе кашоните.

-         Не пипай! – някой изръмжа отзад.

Дечо вдигна поглед и видя на метър от себе си мъж на около шейсет. Маратонки, избелял анцуг, фланела, кожено яке и каскет. Почти бяла брада и малки очички, които го фиксираха.

-         Защо да не пипам?

-         Защото този кашон е мой!

-         Вие сте го изхвърлили и сега идвате да си го приберете?

-         Глупости, аз нищо не изхвърлям. Този участък тази седмица е мой, следователно и кашонът е мой.

На Дечо му мина през главата да махне с ръка и да се прибере. Много важно, някакъв кашон. Обаче го хвана яд. Специално беше слязъл. И някакъв му се прави на собственик. Тарикатлъците в тази държава край нямаха – в работата, в трамвая, в магазина, сега пък пред контейнера за боклук.

-         Кашонът не е Ваш, а мой. Някой го е изхвърлил и аз дойдох преди Вас! – Дечо се приготви за лют спор.

-         Да бе, дошъл преди мен! Аз от пет минути го наблюдавам, ей от там! Освен това казах, че участъкът е мой!

-         Извинете, в какъв смисъл участъкът е Ваш?

-         В буквален. Тази седмица по „Сусанин“, „Вихрен“ и „Симеон Радев“ аз събирам хартията, стъклото, пластмасата и желязото. Другата седмица е друг. Гошо, ако трябва да бъда по-конкретен и ако Ви интересува. Четирима сме в района и се редуваме.

Дечо го изгледа продължително. „Да е циганин, не е. Да е пиян, не е!“

-         Извинете, аз живея отсреща, изхвърлям си тук боклука и, ако искам, мога от тук да си взема боклук!

-         Не можете!

На Дечо взе да му писва.

-         Как да не мога, бе! Събрали се били и си разпределили улиците! Кой ви дава право да ги разпределяте? Всеки, който мине, може да си вземе каквото поиска!... И ако ти го оставя, какво ще го правиш?

-         Как какво, ще го продам! Като гледам размерите му – метър на метър, и как е натъпкан – поне пет кила. Това са 50 стотинки. А на теб за какво ти е?

-         Ще го горя в камината. За разпалки.

-         Че вестници нямаш ли? Глей какъв хубав картон!

Дечо взе да се развеселява. Този определено беше образ. „Що не взема да си побърборя с него? И без това нямам какво да правя...” ...„Разпределили си били района!“

-         Знаеш ли какво? Отстъпи ми кашона, а аз ще почерпя! Ще взема едно патронче водка и ще си го делнем!

-         Всъщност ще дадеш цели два лева?

-         Че защо да не дам? Брикетите за камина ми излизат по лев на разпалване. Аз с този картон ще разпаля поне три пъти.

Брадатият май също се развесели.

-         Става!

-         Добре, чакай ме тук... Или по-добре седни на бордюра отсреща, аз за две минути идвам... Ама да не хванеш кашона и да изчезнеш?

-         Глупости! От него ще взема не повече от 50 стотинки. А ти ще почерпиш за лев. Не съм такъв балък. Ама гледай ти да не изчезнеш. И да ме вържеш да чакам! Пет минути и изчезвам!

-         Какви пет минути, бе! Ей я бакалийката – през улицата!

Дечо купи едно патронче водка и две пластмасови чашки, върна се, седна до брадатия на бордюра, отвори, разля и му подаде едната чаша.

-         Наздраве! Аз съм Дечо.

-         Наздраве! Петър.

-         И Петьо... Да си говорим на ти... С боклук ли се прехранваш?

-         С боклук... Ама какво е „боклук“?

-         То е ясно какво е „боклук“...

-         Кажи де, какво е?

-         Ами нещо изхвърлено или за изхвърляне...

-         Не е толкова просто. Боклукът е нещо, което стои там, дето не му е мястото. Вчера тоя кашон не е бил боклук. Днес е, защото до контейнера няма функции. Аз, като го взема, престава да е боклук и се превръща във вторична суровина.

-         Ти сега дефиниция за боклук ли ще ми дадеш?

-         Защо да не дам? Аз ти дадох. Като сипваш кафе в машината, кафето не е боклук. Ако го разсипеш на пода, става боклук. Защото мястото му е в машината. На пода няма работа, за нищо не служи. Затова там е боклук. В този смисъл казваме, че в Парламента има много боклук. Става, например, един лекар депутат и се превръща в боклук. Защото мястото му не е там. Когато е при болните, не е боклук, защото там му е мястото. Теория на относителността...

-         И какво друго събираш?

-         Всичко. Пластмасови бутилки. Стигат до 40 ст. за килограм. Буркани и друго стъкло – около 4 ст. Миналата седмица намерих два радиатора – 25-35 ст. за килограм. Това е дебело желязо. От чугун пак толкова струват, понякога по-скъпо. Неръждавейката е 1,5 лв. за кило. Барабан от стара пералня, например.

-         Друго?

-         Олово, мед, месинг...

-         Книги намираш ли?

-         Рядко. Преди месец намерих два кашона със стари книги. Те обаче не са вторична суровина. Продавам ги на един приятел – от 50 ст. до лев парчето. После той ги продава на битака. Взима им от лев до два... Що питаш за книги?

-         Не знам... Хрумна ми... Впрочем, аз работя в издателство. Редактор съм.

-         Ей, ей! Я остави кашона! – Петър се развика на някакъв циганин, който се беше спрял до кашона и го оглеждаше. – Ей, човек малко да се разприказва и отиде му вторичната суровина...

-         Че що да го оставя?

-         Защото е мой... Защото е наш... Айде, чупката!

Циганинът се почеса по врата, хвана дръжката на някаква количка, пълна с пластмасови бутилки, и си тръгна.

-         А ти какво си работил? – Дечо продължи разговора.

-         Какво ли не. Последно преди година бях охрана в едно училище. Ама ме изгониха. Иначе, базово, съм микробиолог. Преди много години бях асистент по биология. Съкратиха ни с голямата балтия. После за няколко години – в една лаборатория по патофизиология. Ама и това беше отдавна. Цялата лаборатория бастисаха. Нямало пари за тинтири-минтири. Оттогава – каквото намеря. За малко, за дълго, за колкото дойде. Сега съм специалист по боклука... Я виж, сега пък някаква баба се навърта около кашона. Айде, твой ред е! Разкарай я!

Дечо изгледа бабата и извика почти любезно:

-         Бабо, извинявай, този кашон е зает!

Петър го прекъсна:

-         А бе, я по-строго! Какви са тия лиготии! Просто изръмжи! „Извинявай...“ Няма какво да се извиняваш!

Дечо се опита да изръмжи, но не му се получи. Бабата ги изгледа и си тръгна.

Биологът погледна празната си чаша и събра вежди в неодобрение:

-         Сега аз ще почерпя. Патронче. Стой тук и си охранявай боклука!

Пресече улицата, хлътна в бакалията, сетне се върна с бутилче в ръка и разля.

-         А ти що черпиш? Къде ще ти излезе сметката?

-         Щото ми е кеф. Говоря с интелигент. Щом питаш за книги в боклука, значи ти мърда умно под шапката. Айде, разкажи нещо за себе си.

Дечо отпи голяма глътка. И започна да му разказва за книги, стари и нови, за класика и съвременна литература, за нови автори. По едно време Петър го прекъсна:

-         Няма нови автори. Измисляш си. Сега всички мислят за пари... Гогол преиздавате ли?

-         Защо пък точно Гогол?

-         Щото ми е любим. Я се огледай! У нас мъртва душа до мъртва душа... Човекът се е сетил да пише за мъртвите души...

-         Не се е сетил той. Идеята е на Пушкин. Освен това не знам за какви мъртви души днес говориш. Може да ги има, ама те не са Гоголевите. Неговите са били крепостни селяни, умрели, но незаличени от държавните списъци. Чичиков ги купува по документи, после ги залага в банки, взима пари и не ги връща. Далавера, руска.

-         Нищо не си разбрал. А уж си литератор. Мъртвите души са други – тия, дето са продавали и купували души. Манилов, Плюшкин, самият Чичиков.

-         Не е така...

-         Така е, а днес ги има много. Тия, дето продават и купуват души, са много. Освен това обичам Гогол, защото ми е пълна противоположност. Много е мразел боклуците. Не в преносен, а в буквален смисъл. Било го е страх да не се разболее от тях. Ние, противоположностите, се привличаме. Е, има и по какво да си приличаме – мрем да вземаме пари на заем...

После минаха на Йовков, Дончо Цончев, Марк Твен и Мопасан. Литературният разговор продължи повече от час.

-         Дечо, защо не вземеш да отскочиш за още едно патронче? Аз ще ти пазя кашона.

Подкараха третата. Петър взе да разказва за биологията, физиологията, за студентите, за лаборантките. Премяташе се хаотично на неща, свързани с образованието и бившите му професии. После го удари на социални теми.

-         Щели да издигат паметник на Рейгън...

-         Това пък как ти изскочи в акъла? Голяма глупост е идеята за този паметник. Какво е направил за България, че да го изтипосваме Рейгън?

-         Не говори така, умен човек си. Първо, научно погледнато, няма такова нещо „България“, че да питаш какво е направил... Искам да кажа, че няма такъв организъм, с обща памет и общи цели. Има живеещи в България. За някои е направил, за други не е. Идеята за този паметник е логична. Само че мястото му не е в „Южния парк“. Трябва да го сложат пред „Булбанк“ и Хампарцумян да резне лентата. Рейгън е направил много за банките и за банкерите. И те са хора, и те трябва да слагат цветя някъде. Освен това, ако Рейгън не беше махнал „златния стандарт“, тази фондация „Америка за България“ щеше ли да има толкова пари да пръска тук? Нямаше. Сега янките печатат долари и могат да си ги харчат, където им текне... Следи мисълта ми, не се разсейвай!.. Ако фондацийката нямаше толкова пари, знаеш ли колко хора у нас щяха да се чудят от какво да живеят? Значи и на тях им е необходим Рейгън. И те трябва да слагат цветя някъде...

Дечо се почеса по главата и попита:

-         Ако от теб зависеше, на кого щеше да вдигнеш паметник?

-         На Вирхов. Рудолф.

-         Какъв е този Вирхов?

-         Основоположник на клетъчната теория в биологията и на клетъчната патология в медицината. Според него организмът е федерация от клетки. Съществуват независимо една от друга и боледуват независимо една от друга. И ние, в нашата България, си мислим, че сме някаква федерация от някакви индивиди. Преуспяващи независимо един от друг и пропадащи независимо един от друг. Всеки сам за себе си. Тия в парламента си мислят, че моето ровене по кофите не ги засяга. Изобщо не им е на акъла, че мога да създавам сериозна принадена стойност. Пък да си призная, и аз си мисля, че моят живот не зависи от тия боклуци, използвам термина в научното му значение. Та искам да кажа, че трябва да издигнем паметник на Вирхов. Той е родоначалник на нашето мислене. Не, трябва да му издигаме паметник във всеки град и във всяко село. А всеки интелигент трябва да си държи негов бюст в хола...

Петър изведнъж млъкна и така мълчаха няколко минути.

-         Знаеш ли какво? Смрачава се, ама що не вземеш едно последно патронче!

-         Да не ни стане много?

Вместо да отговори, Петър се вторачи в контейнера.

-         Гледай, бе! Кашона го няма! Къде сме зяпали! Докато ти разясня връзката между теорията на Вирхов и социалната ни психология, някой го е гепил!...

Гледа Дечо, кашонът наистина го няма.

-         Значи, пием последно. Този път за загубата. За мъката. За твоите трудности довечера, ако палиш камината само с вестници. За световното зло. За крадците на кашони. Давай, за последно!

Дечо стана, купи патронче, седна до Петър и разля. Петър кимаше леко и почти фъфлеше за някаква обща патогенеза на българския ум.

Почти се беше стъмнило. До контейнера с боклук спря някакъв пикап. Шофьорът слезе, отвори задните врати, започна да вади кашони и да ги слага на земята.

Дечо сръга Петър.

-         Гледай, гледай!

И двамата се вторачиха в сцената пред тях. Кашоните нямаха свършване. Купчината стана толкова голяма, че скри контейнера. Планина от кашони.

Петър прекара длан през лицето си, замижа, дръпна брадата си сякаш искаше да се събуди, и измърмори:

-         Мама му стара... Като пийна малко повече, и започват халюцинациите. Започвам да виждам много, много боклук. Май е време да тръгвам.

Петър стана, потупа Дечо по рамото и леко олюлявайки се, пресече улицата. После зави покрай бакалията и изчезна.

Дечо също стана. „Майната му, тази вечер няма да паля камината. Който иска кашони, да заповяда...“ И хлътна във входа на кооперацията си.

  

Кабинката

Отдавна стоя тук. Дори не помня откога. На ъгъла на „Гурко“ и  „Раковски“. Срещу № 108.

Направена съм от стилни червени метални рамки и стъкло от трите страни. На четвъртата няма нищо, така че достъпът до телефона е много лесен. Голям, метален телефон, с бутони и прорез за монети.

 Баба разправяше, че на мястото, където при мен няма нищо, при нея е имало врата. Човекът влизал и затварял вратата. Така се изолирал от уличните шумове и от другите хора, които чакали на опашка, за да звъннат на някого.Тук и сега няма опашка. А и не си спомням да е имало. Това е тъжно. Най-тъжното обаче е, че никой не влиза да звъни. Хората минават наоколо, залепили някакви миниатюрни кутийки на ухото си, и говорят, крачейки. На пръв поглед изглежда, че си говорят сами. Понякога, рядко, но се случва, някой се обляга на моята рамка и говори в кутийката си. Подпира се отвън, но не влиза вътре.

Веднъж валеше дъжд и един човек влезе, за да си говори на сушина. Бях много щастлива. Само фактът, че не ползва моя телефон, помрачаваше радостта.

Отдавна имам мечта. Голямата мечта на живота ми – пред мен да има опашка. Така, както е било при баба.Тя ми е разказвала, че хората също имат мечти – за пари, слава, здраве... Аз съм здрава. Само опашка ми липсва. И често сънувам, че имам врата, някой говори в мен, а друг чука на стъклото и прави жестове на нетърпение! Разкошен сън!

Не знам мога ли да направя нещо, така че  да видя през себе си опашка. Баба казваше, че всеки трябва да се бори, за да постига мечтите си. Нищо не идвало даром. Само не ми каза как да се боря. Понякога сутрин минават чичковци и пръскат улицата с големи маркучи. Дали да не ги помоля да измият рамките и стъклата ми? Или да сменят телефона ми? Да  монтират някой страшно интересен, неземно красив? Така че човек, като го види, да прибере в джоба кутийката си, да влезе и очарован да свали слушалката! И другите, като го видят, да му завидят и да се наредят на опашка! Сигурно има начин да се боря! Баба казваше, че тези, които се отказват от борба за мечтите си, са малодушни и лениви. И всъщност не заслужават мечтите си.

Напоследък ме обхваща панически страх. А ако решат да ме демонтират? Ако преценят, че хората, които крачат  наоколо и си говорят сами, нямат нужда от кабинка? Това ще е прибързана оценка, но баба все повтаряше, че хората често правят прибързани неща. Необмислени. Много им било напрегнато и нервно ежедневието и не мислели достатъчно върху важните неща.

Понякога потъвам във фантазии. Една от тях е особено завладяваща.

Събрали са се наоколо много хора. Не на опашка, а навсякъде около мен.В ръцете им - букети  цветя. Един държи реч. Говори пламенно какво уважение заслужаваме ние, телефонните кабинки. Колко ценни сме били в миналото. Дори незаменими. Как трябвало да ни се отдава почит. Как дори било напълно естествено да ни се издигне паметник. Огромна, ама огромна кабина на площада в центъра на всеки град, така че всеки, който иска да пресече площада, волю-неволю да премине през нея. Или нещо по-добро. Всяка от нас, която е оцеляла, всъщност да бъде обект на поклонение. Да слагат цветя до апаратите ни, до стените ни, навсякъде... Хората ръкопляскаха, а някои по-възрастни се просълзяваха. Баба говореше на внуче, сочеше ме с пръст и обясняваше. Досещам се какво. Сигурно отдавна, много отдавна е водила между стените ми страшно необходим разговор. За любов, за мечти, за бъдеще... И е нямало откъде другаде да го води. Аз съм я спасявала от самота и недоразумения. Благодарение на мен е казала това, което е лежало на сърцето ѝ. Без  моя телефон   е щяла да бъде нещастна. Казано по друг начин и обобщено, аз съм носела щастие. Ама сигурно не съм била аз, а някоя моя баба. Защото не си спомням такава случка...

......................................................

Минават... Един, втори, трети... Залепили кутийки на ушите си... Телепатия... Ако мисля мощно и концентрирано, някой ще улови мисълта ми... Ела, подпри се на мен! Много по-удобно ще говориш! Така може да се спънеш! А защо не влезеш? По-тихо е, по-задушевно е. Ще бъдеш по-сам! И любовта, за която говориш, ще бъде по-силна! А някой път ще купиш цветя, ще се съберете повече хора и един от вас ще говори за мен, за нас, за баба ми... Ще каже колко е благодарен! Колко сме ви нужни!

Обичайте ме! И аз ще отговоря на обичта ви с любов! Ще ви служа! Кълна се!