Роженски манастир

Пътят от Мелник към Рожен е особен – имам чувството, че се намирам в непозната България. Мелнишките пирамиди, изваяни сякаш от дете – великан докато си е играело в мокър пясък, са се строили покрай тесния асфалтов път като почетна стража. Формите са различни – стени, кули, гъби. Уж са от пясък, но не се ронят. По върховите части, незнайно как, са израсли дървета.

Манастирът е на едно възвишение над селото, притихнал сред лозята и тревите. Пристъпваш прага и първото чувство е на тишина. Тишина, която не е празна – тя не е отсъствие, а присъствие.

Манастирът е просторен, но не е показен. Тих, подреден, цялостен, завършен. Липсва натрапчиво самочувствие. Настилката от камъни е необичайно неравна, сякаш настоява да не бързаш, да внимаваш за всяка своя крачка. Монаси не видях, но монашеската грижа е във всичко - в равните линии на чимшировия плет, в чистотата на каменните пътеки, в строгата простота на дървените чардаци – сякаш всичко е подредено не само за око, а и за молитва.

…Историята на Роженския манастир е дълга и неясна като самите пясъчни пирамиди, които го пазят. Точната година на основаването му не е известна, но името му се среща още в XIII век в бележка към един гръцки ръкопис. Главната църква, трапезарията и жилищните сгради, които виждаме днес, са от XVI век. А вътрешната украса на храма е завършена през 1732 г., във времето на константинополския патриарх Паисий II и на мелнишкия митрополит Антим.

Дълги години, по време на османското робство, манастирът е бил подчинен на гръцкото православие – метох на Иверския манастир в Света гора – Атон. Едва след Балканската война, през 1912 г., отново става български, а спорът за собствеността му е решен окончателно през 1921 г. в Хага.

През втората половина на XIX век манастирът се превръща и в убежище на революционери. В тези килии са намирали подслон войводи от ВМРО, а съвсем наблизо е гробът на Яне Сандански…

И Роженският манастир удовлетвори моята страст - когато посещавам манастир винаги търся в него нещо уникално. Не беше трудно да намеря.

Витражите от венецианско стъкло са уникални. В България изобщо няма такива, а и за Балканския полуостров от началото на XVIII век са единствени. Тези витражи хвърлят мост към католическата архитектурна традиция на витража, позната в катедралите на Западна Европа. Интересното тук е, че  роженските витражи не са  копия на западните, а съчетават католическото влияние с местните традиции. Роженските витражи носят флорални мотиви, които са много характерни за изработването на българските иконостаси.

Как идва това венецианско стъкло в роженската черква? Може би по същия начин, по който е дошло и в Кордопуловата къща – най-голямата възрожденска къща на Балканите. Вероятно същите търговци, производители на вино, които са търгували с Венеция и Франция, са поискали изработването на витражите и за черквата.

Най-вероятно обаче обработката и сглобяването на самите витражи да е станала тук, от местни майстори. Това обяснява защо витражите  изглеждат различно от западноевропейските – не са с изобразителни сцени като в катедралите, а по-скоро орнаментални, геометрични, цветни пана, които се вписват в православната среда. Няма друго такова място на Балканите – едно чудо на красота, в което Западът и Изтокът се прегръщат в молитва.

Разделям се с витражите и бързам да видя нещо друго уникално – чудотворната икона на св. Богородица, поставена на видно място в храма, монтирана на богат специален за нея иконостас. Тази икона е поръчана в Иверския манастир на Света гора от кожарския еснаф в Мелник.

В Иверския манастир, основан от грузински монаси през X в., се пази една от най-почитаните икони на света – Богородица Портаитиса (Вратарница). Името ѝ идва от това, че според преданието иконата „застанала“ до портите на манастира и оттогава там е нейното място. Тя е „Пазителката на портите“. Копия на тази икона са разпространени из целия православен свят. Роженската Богородица Вратарница е едно от най-известните такива копия у нас. Годината, изписана на иконата, е 1790.

Роженската икона е единствената по рода си в България върху желязна основа. Изографисана е на грундиран железен лист – така нареченото „светено желязо“.

Преданията за нейни чудеса разказват за  много семейства, които не са можели да имат деца и са  се сдобивали с рожби след молитва пред иконата. Вярващи споделят също, че покланянето пред иконата им носи дълбока вътрешна промяна, възстановява вярата и променя живота им.

Заставаш пред лицето на Богородица и внезапно тишината става плътна. В този миг храмът вече не е музей, не е паметник, не е старина. Той е дом. Дом на молитвата, на надеждата, на упованието.

Стенописите са впечатляващи. В първоначалната украса от XVI век са запазени стенописи в олтара и в притвора. През XVIII век (1732 г.) е направена втора голяма живописна програма – тя покрива цялата вътрешност на храма. Така се получава усещането за „плътност“ – където и да погледнеш, има образ.

Трапезарията на манастира също е много интересна. Тя е една от добре запазените у нас (заедно с тази в Бачковския). Трапезарията е удължено, сводесто помещение, в което има каменна маса, изградена от зидария и облицована с каменни плочи. Дължината на масата  е над 10 метра. Това е типичната „манастирска маса“ за обща трапеза, символ на братството и киновийния живот

Трапезарията е изографисана  по светогорски обичай. Забележителен е стенописът „Пахомий и Ангела“. В област на име Памена до Нил един ангел се явил на Пахомий в образ на отшелник, дал му устав и му казал там да построи манастир. Между 318 и 323 г. светецът основава в Тавена (Табениси - близо до днешния Луксор), на брега на Нил първия манастир. Неговата заслуга е, че въвежда правила за общ живот: обща молитва, обща трапеза, труд, послушание към игумена. Това е киновийното (общежитийното) монашество – за разлика от предишното отшелническо, при което монасите живеят сами. Затова Църквата го нарича „родоначалник на общежитието“.

В първия манастир Пахомий създал над сто килии, но мрежата от обители, които основал по бреговете на Нил, достигнала 14 000 монаси в годината на смъртта му.

 Попитах в манастирския магазин за книжка за манастира. Едно младо момче, което стоеше зад щанда, с тъга ми обясни, че такава книга не е изработена. „Архивът на манастира е изгорял при пожар. Част от архива е запазен в Света гора, но от там така и не е взета информация, която да послужи за написването на книга“.

Излизам от манастира, като не ме напуска чувството, че съм пропуснал неща, за които съм чувал - стенописът с Лествицата на св. Йоан Лествичник – от различните ѝ стъпала падат монаси, а всяко стъпало олицетворява монашеско достойнство: безгневие, безстрашие, незлопаметност, незлословие, мълчаливост, нечревоугодие, несребролюбие… Или пък стенописът на Христос на трон с надпис 1597 г. – датиране, която няма как да е автентично. В края на XVI век годините са се броели не от Рождеството Христово, а от Сътворението на света. Тогава би трябвало да е изписано „лѣто 7105“. Следователно надписът е или по-късна добавка, или свидетелство за преизписване.

На няколко метра извън манастира е гробът на Яне Сандански. На плоча са записани следните думи на Яне: „Няма да се спра и пред най-страшните терористични действия, за да извоювам съкровената си мечта – свободна българска Македония“. Някой яростно се е опитал за заличи „българска“.

Гледам тази ярост и се сещам за репликата на мой приятел македонец – „Не разбирам тези драми с историята – ние, македонците и българите, просто имаме обща история!“ „Да не си мислим обаче, че сме уникални – добави той – „Троя“ гръцка ли е, турска ли е? Киевска Рус – руска ли е, украинска ли е?“