Школата на Сферата

   В Школата бяха останали едва четирима ученици. Нормално за края на август. Един беше в Кабината за реконструкция на виртуални ситуации, другите трима описваха преживяното в Тетрадките. 

                                       *    *    * 

Обучението се състоеше в следното. Ученикът разказваше пред диктофон различни ситуации с подробно описание на действащите лица, техните реакции, обсъжданите проблеми и собственото си поведение. Компютри визуализираха разказите. Учителят проучваше материалите и след това вкарваше под хипноза ученик в различни ситуации, сходни на описаните. 

                                       *    *    * 

Всяка ситуация се разиграваше в Сферата. Участващите лица, техните думи и жестове се въртяха на различно разстояние от Центъра. С колкото повече емоции бяха натоварени, толкова по-близо бяха до повърхността на Сферата. Общият емоционален градус пък задаваше скоростта на въртене на самата Сфера. Ученикът, в зависимост от собственото си емоционално състояние, също се намираше на различно място във въртележката.

 

Задачата пред ученика беше да се придвижва към Центъра, без да прекъсва своето участие във виртуалното събитие. 

                                        *    *    * 

Ето разказ на един от учениците, записан в Тетрадката. 

„Професионалната дискусия беше разгорещена, нервна и мъчителна. Неизпълнени задачи, лоши прогнози, пропуснати шансове, интриги в колектива. Бях изключително напрегнат, емоциите ме задушаваха, страхове и притеснения изплуваха и потъваха с бясно темпо. Бях близо до вътрешната повърхност на Сферата и от въртенето ми се завиваше свят. Чувах всичко, виждах всичко, но образите сякаш се сливаха и това ме блокираше. Вътре в мен – кипеж и пяна, а външно бях тромав.

 Опитах се да започна изпълнение на задачата. С усилие се придвижих малко навътре в Сферата. После още малко. Личното ми темпо се забави. Емоциите бяха същите, но сякаш се подреждаха, не се преплитаха хаотично.

 Направих още една стъпка към Центъра. От тази позиция по-лесно обхващах с поглед това и тези, с които бях почти прилепен към вътрешната страна на повърхността. Когато фиксирах някого, наблюдението ставаше по-лесно. Вероятно от по-малката ми собствена скорост. Центробежната сила също беше по-слаба и това ми позволи с по-голяма лекота да се придвижа още към Центъра на Сферата. 

Изведнъж се оказа, че регистрирам неща, които преди са ми убягвали – нюанси в израженията на лицата, нюанси в интонациите. Наблюдателността ми се беше изострила. Още малко навътре. Доста от вътрешните ми емоционални тикове някъде изчезнаха. Чувствата и преценките взеха да се редуват плавно. Между мен и повърхността на Сферата бяха останали повечето участници в дискусията. Най-отдалечените персонажи започнаха да ми изглеждат като сънуващи с отворени очи. Реагираха, но като че ли повече на своята емоция, отколкото на това, което наистина се случва около тях. Сякаш бяха деца на въртележка със синджири, които стискаха здраво синджирите и следяха по-скоро шеметната скорост, отколкото света, който ги заобикаля. 

Още една крачка към Центъра. 

Почувствах, че някак психически се отделям от ситуацията. Бях в нея, участвах в обсъждането, реагирах на нападките, внушенията и въпросите, но формулирах отговорите бързо и по моя преценка – прецизно. Колкото другите участници бяха по-далеч от мен, т.е. по-близо до повърхността на Сферата, толкова по-бавни взеха да стават техните реакции. Осъзнах, че по-скоро скоростта на моите регистрации и изводи се е увеличила. Дори от началото на един жест, мимика или изречение, можех успешно да предвидя продълженията. Бях стигнал вече в Центъра. В средата на психиката си почувствах някакъв блестящ и жив стълб на неподвижност. 

От тук виждах всичко. И разбрах, че на различни позиции в Сферата това „всичко“ е различно. Явно стигах максимума. Усещането ми, че другите спят и сънуват с отворени очи, се засили. Завихрени от скоростта на своето въртене, те сякаш нямаха възможност и сили да видят това, което виждах аз. 

В Центъра на Сферата ме обхвана чувството, че съм господар на ситуацията. Мълниеносни преценки. Ако трябваше мълчах. Ако трябваше се включвах, но с думи и интонация, които отчитаха мисловните и емоционални позиции на другите и дори се опитваха да ги моделират. Регистрация – преценка – прогноза – точно определена намеса. Сякаш се раздвоих – един безмълвен център, който наблюдаваше и един моделиран облак от емоции и съждения, който участваше в дискусията по точно определен, предварително зададен начин.

 Всичко се превърна в игра. Точно това въртене на точно тази Сфера щеше да приключи, къде с печалби, къде със загуби за мен, но животът продължаваше. Игра. И всичко това благодарение на Центъра, в който успях да вляза. Центърът наблюдаваше въртящата се повърхност на Сферата, а повърхността се занимаваше единствено със своето въртене. И почти не й оставаше психичен ресурс да разбере с какво се занимава Центъра.“ 

                                      *    *    * 

Ученикът изчака Учителя да излезе от Кабинета и му подаде Тетрадката. Учителят прочете написаното. 

-        Май си успял! Дано си разбрал, дълбоко и с цялото си същество, че всяка ситуация, в която участваш, е Сфера, а нейното възприемане, преживяване и оценка зависи от това, къде се намираш в Нея. 

-        Благодаря, Учителю! Мога ли да разчитам на включване във Второто ниво? 

Учителят повдигна вежди и почти театрално попита: 

-        Какво второ ниво? 

-        Разказват, че след дълго пребиваване в Центровете на Сферите, човек започва да вижда мислите на другите, проектирани на самата вътрешна повърхност на съответните Сфери. Това вече давало сили за пълен контрол над ситуациите. 

Учителят се усмихна.

 -        Очаквах този въпрос. По принцип може. Преживей 100 ситуации, в които успяваш да участваш от Центъра. 100 последователни. Ако в една не успееш, започваш броенето отначало. Преброиш ли до 100, готов си за Второ ниво. И не хитрувай! Ако скриеш истината, дори само за една Сфера, няма да се получи. Само ще си изгубиш времето.

 За миг Учителят замълча. 

-        Как мислиш, мога ли да установя дали написаното в тетрадките съответства на действително преживяното? 

-        Сигурно можете… И практиката какво показва? Кога учениците се връщат за Второ ниво? 

-        Някои, малцина са, се връщат след три години. Баща ми твърди, че някои са се върнали след трийсет години. Повечето не се връщат.

 Изведнъж Учителят стана много сериозен. Сложи ръка на рамото на ученика, доближи се до ухото му и прошепна:

 -        По-малко мечтай за контрол над другите! Някои, които изкараха Второ ниво, полудяха. Способността да четеш мисли е божествено постижение, но  едновременно с това и адско проклятие… Понякога да спиш с отворени очи е спасение.