“Колко е кратък животът!”

Хората казват: “Колко е кратък животът!” Кратък спрямо какво?

Спрямо смъртта и спрямо себе си. Странно е, но е така. Математиците могат да протестират колкото си искат. Човешкият живот е кратък спрямо смъртта. И спрямо себе си.

Човек не сравнява живота си нито с този на орела, нито с този на костенурката. Изобщо човек никога не се сравнява сериозно, с което и да е било животно. Голямо му е самочувствието, за да го прави. Той е Венецът на Творението, а животните са твари. Просто твари, които могат да се сравняват помежду си, но не и с човека.

Спрямо смъртта.

Човек започва да възклицава “Животът е кратък!” тогава, когато натрупа години. Когато мисълта му започне да се блъска в представата за смъртта. Минали са много години живот. Вероятно остават по-малко, отколкото са минали. И възрастният, тъй като не живее с вечността, както е при детето или юношата, а си мисли за своя край, тогава му се струва, че животът е кратък. Ей, така, без сравнение!

Всъщност изразът “Колко е кратък животът!” не е плод на сравнение на животи, а е съпоставка между живота и смъртта. Колкото и да е дълъг животът, смъртта е вечна за всеки конкретен организъм. И съвсем естествено, животът ще е кратък. Независимо, колко е продължителен. Спрямо вечността, всичко е кратко. Затова твърдя, че когато кажем “Колко е кратък животът!” ние мислим за Смъртта, а не за Орела.

Животът е кратък спрямо себе си.

Спомнянето. Не знаем как е при животните, но човек е способен на много ярки спомени за събития, които са много отдалечени от момента на спомняното.

Баща ми, когато разказваше как е паднал от моста на селската река и си е счупил ръката, винаги добавяше “Като че ли беше вчера!” Така е с много спомени. Не само за премеждия! Майчина ласка, някакво лакомство, ширнало се поле, невероятни игри, прекрасен залез... “Като че ли беше вчера!”

Какво е “вчера”?. “Вчера” е това, което е непосредствено преди “днес”. Между тях няма нищо. И ако е възможно съзнанието да чувства нещо, станало преди десетки години, като нещо, което е станало “преди малко”, животът се стопява. Изчезва някакъв голям отрязък от него. “Стопеният” живот е кратък.

Когато паметта жалонира живота на един 70 годишен човек с пет -десет или двайсет спомена и това е “всичко”, естествено, че “Животът е кратък!”

Явно в един момент животът е това, което си спомняме. Не, това, което предстои и това, което се е развивало минута по минута, година по година. Животът се е превърнал в “топка” спомени. Станал е “кратък” спрямо самия себе си.