Искрецки манастир

Знаехме, че Искрецкият манастир се намира на територията на белодробна болница, създадена от цар Фердинанд през 1908 г. Малко са били местата в България с толкова чист въздух.

Църквата на манастира са намира на поляна, която прелива в тесни асфалтирани алеи и сгради – ограда няма.  До самия паркинг се издига голяма арка, която на времето е изпълнявала ролята на врата. Днес е „врата в полето“. От арката тръгва пътека от каменни плочи, която свързва „входа“ с черквата.

…Черквата - вкопана, еднокорабна, едноабсидна, безкуполна, без камбанария. Укрепват я няколко контрафорса. Сградата има два „рождени дни“ – наосът е построен през 1602 г., а притворът – през 1846 г. На ктиторски надпис е отбелязана годината 1110, но специалисти твърдят, че годината е изписана по-късно, по предания. Най-вероятно черквата е построена през 13 в., а през 14 в. е разрушена, разбира се, от османците…

На входа на черквата се разминахме с отчето.

Влязохме в необичайно голям притвор. След малко установихме, че наосът, същинската черква, е квадратен и е по-малък от притвора – такова съотношение на размерите до сега не бях виждал.

В ляво след входа на черквата – внушителна маса със стотици иконки. Зад масата – обичайната жена, която продава свещи и сувенири.

-        Извинете, стенописите са от 19 в., нали?

-        Тези в притвора са от 19 в., но стенописите в наоса са от началото на 17 в.! – жената беше любезна и усмихната.

-        А „Старий денми“ в коя част се намира?

-        Влезте в наоса!

 

Два са стенописите, които непременно исках да видя, единият беше „Старий денми“ – „Старият по дни“. Това изображение се среща рядко. За пръв и единствен път до този момент го бях видял в Тържишкия манастир. Исус Христос е изрисуван с бели коси „като чиста вълна“ и в бели одежди „като сняг“  . Такъв го бил видял в едно от виденията си пророк Даниил. И до днес теолози спорят дали това е образът на Христос или на Отца – Бог Саваот. Текстовете от Стария Завет дават основание и за едното и за другото. В иконографията е надделяло разбирането, че тук е изобразен Христос. Основният аргумент е, че в Стария Завет никъде няма описание на Бог Отец – затова и неговото изобразяване е неканонично.

 Внимателно огледах стенописите в наоса. Избелели, олющени, на места вече само загатнати… Такива ги обичах, предпочитах да не са реставрирани. Старият дух носеше сила, съзерцание… Някаква особена тържественост  и тъга, която ме връщаха в безвъзвратно изгубеното. Петвековните стенописи бяха попили автентичност, някаква благословена  смес от вяра, надежда и борба…

 Христос – „Емануил“ и „Вседържател“ забелязах веднага. „Старий денми“ обаче ми се скри. Търсех внимателно, един по един оглеждах стенописите, но не го намерих. Върнах се към изхода при масата със свещите, за да търся помощ, но жената беше излязла. Върнах се обратно, за да открия втория стенопис, който исках непременно да видя – „Тайната вечеря“ с Христос, държащ акакия с пръст – християнски символ за преходността на всичко тленно. Поне това видях.

 След черквата влязохме в баптистерия – уникална осмоъгълна сграда за кръщенета, построена и изографисана в средата на 19 в..

 Май бяхме единствените посетители в манастира. Изключвам двете жени и малкото момиченце, които седяха в беседка, обвита  с найлони, явно предпазващи от вятър – те повече приличаха на местни хора. В края на поляната се издигаше хубава бяла къща, опасана с класически селски зид. Кръстът, поставен на дворната врата подсказваше, че това е къщата на духовно лице. Явна обитателят беше отчето, което служи в черквата. Нямаше монашеска сграда, въпреки че някои справки говореха за такава -  „двуетажна постройка, с масивен каменен цокъл и малък чардак, строена през 19в.“ После разбрахме, че била рухнала. С обновяването на информацията за манастирите в България има проблем, това го забелязахме и на други места.

 Селскостопанските „сгради“ на манастира се състояха от две пространства, обградени с телени мрежи, в които се разхождаха двайсетина кокошки.

 На изхода в ляво, малко преди условната арка – „врата“, оказала се най-старата част от манастира, висяха три камбани, закачени на три дървени греди под формата на „П“. Сетих се за една, легенда ли, истина ли, че навремето един поп продал черковната камбана на Кремиковския манастир за кола сено.

 Манастирът ни изпрати с две знамена на пилони – едното българското, другото – на Светия Синод. На идване не ги бяхме забелязали. Винаги ми е било приятно е да видя високо поставени знамена – те излъчваха уважение и самочувствие.