Илиянски манастир „Св. Пророк Илия“

Илиянският манастир се намира в софийския квартал Илиянци. 

Появата на манастира ни изненада. Няма надписи, няма огради, няма порти – само два дирека, облепени с некролози и ширнала се поляна в ляво. Оттатък асфалта на ул. „Братия“, селски тип къщи и дворове.

Огромно за градските условия пространство, навес с дълги десетметрови маси и две черкви. Първата си личи, че е чисто нова. Втората – в дъното на поляната, скромна, издължена едноетажна сграда, без купол, без кръст. Единствено типичната олтарна абсида подсказва, че това е храм.

…Казват, че Илиянският манастир е първият български манастир, изграден в полски район. Манастирите по принцип „обичат“ планините, склоновете, естествената защита от зли очи и закрила, дискретност за добрите.  

Предполага се, че най-старата му зидана част е от 12 – 13 век. Разкопки разкриват на това място струпване на  безразборно разхвърляни скелети, които говорят за масово клане. Легендата разказва, че местното население се е разбунтувало срещу грабежите на храна и добитък на кръстоносци, които пък избили много българи. В памет на загиналите местното население построило параклис, около който през 13 век се заселили монаси. На мястото на параклиса построили черква.

Някои изследователи предполагат, че черквата е дело на севастократор Калоян.

Най-старите стенописи са в олтарната абсида и са от 14-15 в.

Сред дарителите на манастира има и турци…

Пред новата черква се беше спряла млада жена с пеленаче в ръце.

-        Извинете, тази черква е нова, нали?

-        Това е параклис и е съвсем нов.

-        А в старата сграда, в черквата, може ли да се влезе?

-        По принцип е заключена. Трябва да помолите свещеника да ви отвори.

 

Влязохме в новата сграда. За мен не беше „параклис“.  Класическа черква – достатъчно голяма, иконостас с разположени по канон  икони, пред иконите – кандила, зад иконостаса – олтар, в западната част – традиционната масичка за свещи, а в ляво - поставки с пясък за запалените свещи.

Светлината обилна и някак странна за самия край на октомври, жълтите витражи са позлатили всичко. Литургията – тиха, напевна, с отец пред олтара и с певец на около трийсет години.

Всичко тук е ново, блестящо. Стенописи няма, само няколко икони украсяват стените.

Излязохме, за да огледаме старата черква. На двайсетина метра пред нея – побита каменна плоча с надпис:

„Тук в Илиянския манастир живя през последните години на живота си възрожденецът БАЛЧО НЕЙКОВ ДЯКОВ“ (1839 - 1917) биограф на Стефан Караджа и летописец на неговите предци“.

Както бяхме предупредени, черквата беше заключена – с огромна верига с катинар през решетките на открития притвор. На стенописите на външната стена бяха изобразени четиримата евангелисти; св. апостоли Петър и Павел; възнесението на св. пророк Илия, патрон на манастира; Пресвета Дева Мария „Ширшая Небес“ и сцена от създаването, а после и изгонването на Адам и Ева от Рая.

Спрях поглед върху Старозаветния разказ за двамата праотци. Грях ми е на душата, че се заглеждам по такива подробности, но и тук ми направи впечатление, че Адам и Ева имаха пъп.  Не може да има пъп човек, който не е раждан, който няма пъпна връв… На последната сцена се виждаше затворена врата, явно вратата към Рая, а Адам и Ева, облечени, работеха. Адам нещо копаеше, а Ева – предеше. И двамата бяха в спокойни пози – по нищо не личеше, че страдат, каквато е презумпцията на изгонването.

В много манастири има и стара и нова черква. Винаги съм се учудвал защо закатинарват старите и защо не отслужват службите в тях. Какво търсят в новите – удобство, лъскавина, простор? Не са ли по-привлекателни стенописите от по на няколко века, вместо пресни варосани стени? Мирисът на история не опиянява ли, не вглъбява ли? Теснотията не е аргумент. В миналото и вярващите са били повече и службите са били по-начесто… Вярно, всеки си има своя връзка с Бога. Моята е опосредствана – минава през българския стремеж за оцеляване, през силата на духа, през историята на българското мъченичество и старите черкви винаги са ми били по-истински, верски по-автентични, по-докосващи душата…

Върнахме се в новата черква при неделната служба. Песнопеенето – спокойно, хармонично, очарователно, скоро приключи. Отецът започна проповед. Главната тема беше „Притчата за богаташа и бедния Лазар“.

„„Между нас и вас зее голяма пропаст“. Братя и сестри, тези думи от притчата за богаташа и бедния Лазар не засягат само различията в материалното благосъстояние, контраста между богатството и бедността, както изглежда на пръв поглед. Не толкова притежанието на блага, отколкото отношението към човека е определящо за преценката на Господ  за всяко дело. Пропастта е изкопана не толкова от богатството, колкото от безразличието на богатия към бедния. Да виждаме Лазар означава да не подминаваме нуждаещите се, когато можем да помогнем. Домът на богаташа е образът на нашия свят, както и Лазар е образ на отхвърлените от света. И добре е навреме да видим пропастта, за да не паднем в нея.

……………………………………………………

Ще споделя мисли по тема, по която често разсъждавам още откакто учих в семинарията и все ми е трудно да намеря пример, за да я онагледя и обясня. Темата е „Няма нравствено безразлична постъпка“. Когато вършим нещо, ние вършим или грях или добродетел. Не можем да вършим нещо, което да е нито грях, нито добродетел. Често казваме: „Никого не съм убил, от никого не съм откраднал…“. Хората не разбират, че грях се върши и с помисъл, и с дума, и с бездействие. Тогава, когато не си помогнал, след като си бил в състояние да го направиш, това е грях. Трябва да се знае обаче, кога човек е в нужда и кога злоупотребява с нашата наивност и добрина. Такъв човек не бива да получава помощ. Има просяци в центъра на града, които са превърнали просията в бизнес. Някои от тях изкарват повече пари от мен и от вас взети заедно. На такива да дадеш е грях.

………………………………………………………………………

Често скърбя за хората в Украйна. Не за украинците, а за хората в Украйна, тоест и за руснаците там, и за украинците. Брат брата убива. Все славяни, все православни…Кой е виновен, за повечето мислещи е хора е ясно.

……………………………………………

Какво му е ясно на отчето обаче, на мен не ми стана ясно. Може би така е добре. Едва ли е удачно да разделя хората, дошли в църквата, по политически признак. „Нека всеки си мисли, че той знае истината!“, си помислих.

Отчето продължи:

„Как да им помогнем? „Да отида да стрелям?“ „За кого да стрелям?“ „Какво да направим? Да изпратим оръжие на украинците, за да убиват?“ Нека да се молим за всички, които са там… Разсъжденията кой е виновен, след като не можем да променим нещата, са почти излишни.

…………………………………………

Проповедта приключи. Доближих се до отеца:

-        Отче, бихте ли отворили старата черква? Специално съм дошъл, за да видя най-старите стенописи в манастира – в стария олтар са…

За миг лицето на отеца се вкамени. Явно за секунда избираше между два отговора.

-        Няма да мога. Бързам за кръщене. Другата неделя ще служа в Мировяне. По-другата ще бъда пак тук. Заповядайте!

Мина ми през ума да го попитам: „Това, че няма да ми отделите 10 минути не е ли бездействие  ̶  грях?“ Стори ми се обаче неприлично.