петък, 11 ноември 2022 г.

Калугеровски манастир

Калугеровският манастир е разположен по поречието на р.Тополница, на 2 км от село Калугерово, на 25 км северозападно от гр. Пазарджик и  на 93 км от София.

Човек може да разбере дали добре е поддържан един манастир дори само от пътя до него. Асфалтовият път – без дупки, неравности и стърчащи камъни – говореше, че светата обител има грижовен стопанин. Прясно варосани сгради; идеално преметени каменни алеи; поддържани цветни тумби от цветя в цикламено, червено, жълто и бяло; чисти и опънати знамена – национално и църковно – целият ансамбъл излъчваше  подреденост и хармония.

Дълга едноетажна сграда, явно жилищна, те посреща още от стъпалата с маси, отрупани с мед, сладка, туршии, лютеница, подправки, поне пет вида оцет – между които смокинов и къпинов и хладилен шкаф с кашкавал и сирене.

Когато видя, че проявяваме интерес към шишенцата и бурканчетата, монахиня на около 40 години застана до нас и вежливо ни поздрави.

-        Това собствена продукция ли е?

-        По-голямата част от нея е собствена, има и купена.

-        Пчели гледате ли?

-        Гледаме – малко над 20 кошера на 20 км от тук.

Монахиня или монах да ти отговарят с охота не се случваше често, затова побързах да чуя повече информация от извора.

-        Изглежда сте женски манастир! – по лицето ми се опъна широка усмивка, която направи впечатление на монахинята.

-        Да, женски е! Нещо весело ли забелязахте в това?

-        Извинете ме! В туристически справки, и то не в една, пише, че в манастира има само един монах. Често се сблъсквам с такива несъответствия и това ме развеселява!

Монахинята стана сериозна.

-        Така е било. Преди година дядо Николай, митрополит на Пловдивска епархия, ни покани и сега в манастира сме четири монахини. Ще дойдат още – ще имаме послушници.

Реших да избързам с въпросите, защото в общи приказки можех да изпусна златен шанс за нещо интересно, което не знам.

-        Сестро, че този манастир е пълен с история. Разкажете ни нещо…

-        Този манастир като сгради е нов. Сега тук има десетина килии, а Паисий Хилендарски казва, че светата обител е имала „80 ката килии“. Голям манастир е бил! По време на Априлското въстание е изцяло изгорен!

Опитах се да насоча монахинята към това, което ме интересува:

-        Тук Левски е създавал революционен комитет. Захарий Стоянов разказва за свой престой в манастира. Игуменът тогава, отец Кирил, е бил пръв приятел на Бенковски… В някои манастири има малки музеи. Тук нямате ли?

…През юли 1871г. в Калугеровския манастир Васил Левски основава революционен комитет в състав: Иван и Никола Ръжанкови, йеромонах Кирил Слепов и Теофил Бейков -учител. Тук са заседавали дейци от околните села (Церово, Лесичево, Славовица, Динката, Карамусал, Щърково, Съртхарман и Дерехарман). По-късно манастирското братство взема дейно участие в подготовката и избухването на Априлското въстание…

Монахинята за секунди се замисли.

-        Нямаме музейна сбирка. Ето там обаче, на двайсетина метра зад вас е паметника на йеромонах Кирил!

…Кирко Иванов Слепов. Дълги години поддържа връзки с Васил Левски. През пролетта на 1876 г. е дясна ръка на Бенковски.

След разгрома на въстанието Бенковски, Захари Стоянов, Стефо Далматинеца и отец Кирил търсят спасение в Балкана. В Тетевенския балкан на 12 май, след предателство Бенковски е убит, отец Кирил и Стефо са пленени, а Захари Стоянов успява да се спаси. През декември 1876 г. отец Кирил е изпратен в Цариград в затвора за политически престъпници „Мехтерхане“, където според негови съкилийници бил отровен и умира на 17 януари 1877 г…

Благодарихме на монахинята и отидохме да разгледаме паметника на Кирил Слепов. Скромен барелеф. А как ми се искаше тук, в манастира, да се докосна с поглед до вещи, свързани с този революционер – дал всичко от живота си на България, чието име новите поколения сигурно няма да запазят…

Бях застанал пред паметника, взирах се в изсеченото от черен камък лице на Кирил Слепов и сякаш се опитвах да стигна до дълбоките, до екзистенциалните причини за българската почит към манастирите. Едва ли просто религиозността на българския народ обяснява този трепет и поклон. Българските праведници на християнството са тези, които в продължение на векове са изтръгвали невежеството от българина, пречиствали са душите им от страх и покорство, с кръст са укрепвали връзката с прадедите, с благословение са съхранявали надеждата и накрая много от тях са сложили глава на дръвника, за съхранят достойнството на българина. Това отношение към религията и нейните жреци може да разбере само балканец в Европа. Нито исполинските катедрали, опрели стрели в небето; нито папското могъщество са могли да дадат на европееца това, което е получил българина – упование, дързост и вътрешна сила…

Влязохме в черквата. Неделната литургия беше към края си. Младо момче, юноша, в църковни одежди, стоеше до отеца и държеше метална купа с нафора. Беше се наредила опашка.

-        Отидете, вземете си нафора!

Обърнах се  ̶  беше същата монахиня, с която разговаряхме, застанала зад нас без да я усетим.

-        Не съм се причастил! – отговорих. А и вярата ми е слаба…

-        Взимането на нафора след неделна литургия е малко причастяване. И усилва вярата…

…Нашите прадеди всяка сутрин, преди да започнат каквато и да е било работа, са приемали нафора и светена вода и са се прекръствали.  Така те са се молили всяко тяхно движение и мисъл да станат Христови. Този обичай все още съществува в манастирите…

Наредихме се на опашка и в специално поставени на клироса салфетки взехме по няколко кубчета хляб. Излязохме от черквата и отново отидохме до масите с материална храна. Купихме си сирене и подправки. Друга монахиня, много по-възрастна, прибираше парите и прилежно си записваше в една тетрадка какво е купено.

-        В други ден е Архангелов ден, нали? – чудех е как точно да заговоря и тази монахиня.

Монахинята направи пауза, която ми се стори необичайно дълга.

-        За нас във вторник е Димитровден! Ние сме по Юлианския календар. Така както празнуваме Рождество Христово на  7 януари, а не на 25 декември с католиците!

Поприказвахме си малко за различни неща – както църковни, така и не до там  ̶  като например „Защо овчето и кравето сирене са на една цена?“ и се сбогувахме.

След десетина крачки се плеснах по челото: „Какви старостилци са тези? Нали предишната монахиня ни каза, че тук ги е довел дядо Николай?“ За Княжевския манастир знаех, че е старостилен, но там се говореше за отец Фотий, митрополит на Българската православна старостилна църква. Двете църкви – официалната и старостилната са с различно управление! Няма как Калугеровския да е старостилен и да е подчинен на Светия синод, чийто член е дядо Николай!

Потърсих с поглед възрастната монахиня, но тя вече не беше там. „Поредната загадка! Пак ми отвориха домашна работа!“

 

 

 

Няма коментари: