Разбоишки манастир

 Манастирът „Въведение Богородично“  е разположен в дефилето на река Нишава, в непосредствена близост до с. Разбоище. Намира се на 11 км от гр. Годеч и на 55 км от София.

Непременно трябваше да видя черквата на Разбоишкия манастир. Била извън манастирския комплекс, над него, в скалите. Скалните черкви имат  особено очарование – простота, строгост, дом на краен аскетизъм. Въпреки, че имало каменни стълби, не било за предпочитане да се ходи през зимата – заледяването било опасно.

Намерих телефон на монахинята, която се грижи за манастира. Исках да се уверя, че светата обител е отворена.

Винаги ми е било  притеснено, когато звъня на монах или монахиня. Някак неестествено ми е, много светско ми е.  

-        Майка Иакова?

-        Да!

-        Извинете, майко, за безпокойството! Взех телефона ви от проф. Христо Темелски! – очаквах това да я предразположи

– в неделя манастирът отворен ли е?

-        Винаги е отворен!

-        А ще има ли кой да ни разкаже нещо за него?

-        Разбира се! А и с проф. Темелски издадохме книга. 

Манастирът е само на 1300 метра от с. Разбоище. Това „само“ обаче, се оказа изпитание – козя пътека с остри камъни, на места почти отвесна. За компенсация планинската гледка внушава страхопочитание и гордост.

Няколко метра след като прекрачихме прага, към нас се спусна по стръмни стълби монахиня, слаба, енергична, с широка усмивка, 40-50 годишна. Представи се. 

-        Заповядайте, добре сте дошли! 

Ръкувах се с майка Иакова по светски. След мен Вили взе ръката й с две ръце и я целуна. Монахинята за миг втренчи поглед в нея, наведе се и също й целуна ръка.

-        Заповядайте, заповядайте! Горе в черквата има сватба! Сигурно ще ви е интересно!

… Едни смятат, че скалният манастирски комплекс възниква още по времето на Първото българско царство, а други – по време на Втората българска държава.

Легендата разказва, че монасите започнали да строят черквата на поляна, в подножието на скалите, но всичко построено се срутвало. На един от монасите в съня му се явила света Богородица и му казала, че черквата трябва да се строи не тук, на удобното място, а в скалите. Така и направили.

Знае се, че манастирът дълго време се е наричал Куржиловски по името на близкото село Куржиловци, което било опожарено от башибозушки отряд през 16-ти век.

По време на турското робство манастирът бил опустошаван няколко пъти. При едно от нападенията монасите били изклани, само един се спасил, който по-късно възстановил манастира.

Към 1860 г. светата обител е опожарена за сетен път, а година по-късно е била възстановена от монаха Йоан Тотю, роднина на Филип Тотю, приятел на Матей Преображенски – Миткалото и добър познат на Васил Левски.

Йоан Тотю се славел сред околните села не просто като ревностен монах и строител на светата обител, но и като закрилник на селяните. Винаги ходел въоръжен, дори когато отслужвал в черквата. Йоан Тотю въоръжил част от монасите, които постъпили в манастира, и заедно с тях „прочиствал“ региона от разбойници и турци, когато дерибействали и плячкосвали тук. Турците започнали да викат на манастира „Разбойнишки“ вместо „Разбоишки“, а монасите наричали „черните разбойници“. Йоан Тотю имал и собствен почерк при наказанията. Осъденият бил поставян в средата на кръг, образуван от монасите – хайдути, давали му пистолет и един патрон и му „позволявали“ сам да се застреля.

Стари хора разказват чутото от баби и дядовци, че Йоан Тотю бил иконописан на стената на една от пещерите до черквата, изобразен по расо с препасани пистолет и нож. За съжаление тази пещера била затрупана.

Йоан Тотю завещал на своите монаси, когато го убият, да го погребат под стълбите, които водят към черквата. Така над трупа му щели да стъпват черкуващите се и с това щял да изкупи греховете си, защото бил избил много хора, макар и турци, както пояснявал.

Днес стъпалото, под което е погребан Йоан Тотю е с издълбан кръст.

По стълбите заслизаха много млади хора. Явно ритуалът беше приключил.

Стълбите и тук са стръмни и на повечето места няма перила. Нямам идея как се стига до черквата, ако е заледено.

Притворът е голям колкото  самия храм. Научихме, че той е строен много по-късно – през 1946 г..

Рядко съм виждал толкова малък наос. В него обаче има всичко – и иконостас, пред който е олтарът, и трон, предназначен за владиката. Под стъкло са положени миниатюрни мощехранилници – на св. Харалампий, св. Кирик, св. ап. Варнава, св. Ана и на св. животворен Кръст.

Докато разглеждахме притвора и наоса, към нас се присъедини и майка Иакова. 

-        Виждам някакви останки от стенописи! Ще ни кажете ли нещо повече? – започнах с въпросите.

-        Не е много за разказване! Тези „останки“, както ги наричате,  виждате ли как са издраскани? При  ремонт на черквата „майсторите“ са замазали с хоросан стенописите.

На някои стенописи обаче хоросанът не хващал и за да решат „проблема“ тези „майстори“ надрали стенописите с метални длета! 

…През 1925 г. изкуствоведът Милю Попов свидетелства за изцяло запазена живопис, която е от 15-16 век. През 1941 г. черквата е измазана с хоросанова мазилка. С това обновление била унищожена почти петвековна живопис. По спомени на стари хора стенописи имало и по двете външни стени на черквата – северната и западната, но и те били замазани. Такова варварско отношение са запечатали и други храмове в Годечкия край. На северния край на западната фасада все пак има оцелял фрагмент от „Страшният съд“. Не се знае как е оцелял.

Не са известни художниците, които са изографисвали храма. Установено е само, че тяхното дело  е повлияно от византийския Палеологов ренесанс. Предполага се, че в черквата на Разбоишкия манастир  е изографисвал и Пимен Зограф…

-        Някои от стенописите – включи се и Вили – не са се „съгласили“ да участват в „освежаването“! Например свети Константин и Елена…

Майка Иакова замълча. Усетих, че не иска да коментира.

Запалихме в притвора свещички. Всеки се обслужва сам – парите се пускат в кутия с дървен прорез.

На поляната бяха подредили маса с лакомства. Младежите, заедно с младоженците, си правеха снимки.

Велислава разговаряше с отеца, който беше извършил тайнството. Приближих се. 

-        Извинете, удобно ли е да попитам на колко години е монахинята?

-        Може би не е редно да ви казвам… 71-ви набор е.

-        Изглежда по-млада! Много слънчева, много мила… От кога е тук?

-        От две години. Аз я познавам от двайсет. Продаваше свещи и помагаше за поддържането на няколко храма.

Когато се разболя предишната игуменка, помоли да бъде замонашена и пратена в Разбоишкия. Каза, че това й е мечта!-   

„Боже, каква мечта! – си помислих – Сравнително млад човек, на това пусто място сигурно живее и мизерно… И изглежда щастлива! Толкова усмихната и хармонична…Наистина неведоми са пътищата“. .

Забелязах, че отецът беше сложил ръка на рамото на Велислава. 

-        А бе, Дърева, ти да не си служила в този край? – опитах се да оригиналнича, без да чакам отговор. 

Тръгнахме. Минахме покрай някаква талига с монтирани метални лостове и колела по нея. Не разбрах какво представлява. А съм на доста години. Времето наистина е спряло много отдавна,  помислих си.

Има манастири, в които се потапяш дълбоко в миналото. Разбоишкият  е такъв. И това не зависи само от възрастта на сградите.