Баткунският манастир е разположен в Баташкия дял на Родопите, на около 2 км от с. Паталеница, на 12 км югозападно от Пазарджик.
Носи името на
ранносредновековната крепост Баткунион. Легендата разказва, че тук е било
седалището на болярина Иванко, който през 1196 г. убива цар Иван Асен I. Около
крепостта е имало селище – Баткун.
В една ниска продълговата сграда
с огромен чардак първите две врати, чиито брави натиснахме, бяха отключени.
– Има ли някой
тук? – попита Вили.
– Има,
заповядайте! – възрастен мъж в работни дрехи излезе на прага.
– Идваме в
манастира да запалим по свещичка. Тук има ли духовно лице?
– Монахът е в
Пазарджик. Мога ли да ви бъда полезен?
…Манастирът „Св. св. Петър и
Павел“ е основан през XII век. Опожаряван е неведнъж. Един от онези манастири,
които са преживели тежки времена и отново са се връщали към живот…
– Идваме да
видим лозата! – признах си, след като домакинът любезно ни отговори на няколко
въпроса.
– Всички идват
да видят лозата! – усмихна се той. – Казват, че е на 600 години…
– Дава ли
грозде? – попитах, почти на шега.
– Дава. И
никога не откъсваме чепките – оставяме на посетителите да го опитат.
Има манастири, които остават в душата като символ. Баткунският е тихо, търпеливо пренасяне на живот през вековете. Излъчваше някаква постоянна, ненатрапчива упоритост.
– Един човек
си взе филиз, за да си го засади – продължи домакинът. – Нищо не се получило.
Явно тази лоза е за тук. Да си живее на това място и да надживява всичко и
всички… Дънерът е бил огромен – метър в диаметър, сега се е изронил…
На метър от основата ѝ имаше
дърво, обсипано с бели цветове.
– Това е
череша – улови погледа ми мъжът. – Никой не я е засаждал. Отнякъде е
„прелетяла“ костилка.
Наблизо имаше друго дърво –
ниско, широко разклонено, с отворена корона. По клоните му пъпките бяха
набъбнали.
– Праскова. До
седмица–две ще разцъфти.
Всичко беше по пролетно красиво.
Най-ярка беше магнолията – големи лилави чашки, още без листа.
Побъбрихме още малко за лозата,
за градината, за хората, които идват.
– Да не
пропуснете да видите „затрупаната“ черква в Паталеница – каза мъжът на
изпроводяк.
– В какъв
смисъл „затрупана“?
– Ще
разберете. На входа има телефон – звъннете, ще ви отключат.
* * *
Черквата беше заключена.
Звъннахме и след десетина минути една усмихната жена ни отвори. След обичайните
любезности започна да разказва.
- Храмът „Св.
Димитър“ се смята, че е изграден през XI–XII век. По-късно, за да бъде запазен,
е засипан с пръст. Така остава скрит за дълго време.
Докато слушах, се чудех как да
запомня тази черква. „Затрупаната“ звучеше точно, но студено. В ума ми изплува
друго име – укритата святост.
Хората от този край не са пазили
само зидове. Пазили са нещо по-дълбоко. За да съхранят вярата си, са превърнали
черквата в хълм.
Жената разказа как през XIX век
мястото е открито случайно – подал се от земята кръст, разкопаване, празно
пространство, в което се оказва храмът. По-късно, след разчистването, се
откриват и стенописите – потъмнели, но живи. Лицата, които са запазени, гледат. Очите са големи, съсредоточени.
Цветовете – приглушени от времето.
– Днес отново
е действащ храм – каза тя и в гласа ѝ се усети радост. – Наскоро тук имаше
венчавка. Първата от много години.
– И кой служи?
– Един
свещеник за няколко черкви.
– Няколко?
– В селото са
били над единадесет – черкви и параклиси. Останали са три.
Разговорът ни продължи дълго – за
селото, за хората, за децата. В училището до седми клас учеха около сто деца.
– Преди петнайсет години дойдохме
да живеем тук от Пазарджик – каза тя. – Не съжалявам. Децата тук имаха истинско
детство.
Излязохме навън в тишината на
двора. Пролетта беше същата, както в манастира. Същата светлина, същият въздух.
И си помислих – може би светостта
не изчезва. Понякога просто се скрива, за да оцелее. И после, когато отново се
появи, вече не е само спомен. Тя е живот.
Както онази лоза в манастира –
стои на мястото си, векове наред. Не тръгва другаде. Не се пренася. Само
продължава.
И някой идва, откъсва зрънце и си
тръгва с вкус, който не може да пренесе. Само да запомни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар