Нако Дечев се нагласи по-добре срещу
слънцето и примижа. Господ беше милостив. И тази зима оцеля. Пролетта дойде, ще
дойде и лятото.
Две момчета на по десетина години се
приближаваха. Нако придърпа кутията към себе си. Преди няколко дни един
малчуган такъв шут й би, че трябваше да събира стотинките поне в радиус от пет
метра. От тогава взимаше мерки, когато видеше, че се приближават хлапаци.
...Вече втора година беше тук. На
“Раковски”, близо до площад “Славейков”, на два метра от входа на BILLA. В началото му беше страшно
неудобно, направо щеше да се пръсне от срам. Сложи тъмни очила и пусна брада,
за да не го разпознаят. Изкарваше по двайсетина лева за себе си. И по
двайсетина за Шефа. Тази пропорция обаче – 1:1 си беше голям късмет.
Коко, Шефът, знаел за Нако Дечев
отдавна. Чел бил негова книга. Уважавал го. Затова направил изключение с
процентите.
Марчо намери Коко.
Преди години Марчо работеше при него.
Беше момче за всичко – караше бусчето, продаваше книги. Когато издателството
фалира Марчо изчезна някъде. Цяла година не го беше виждал. И веднъж, хоп!
Минаваше по “Раковска” и на два – три метра от входа на BILLA видя кого? Марчо! Седнал, разстлал
едно чердже, сложил кутия и проси. Нако не можа да повярва. Клекна до него.
-
Марчо, ти ли си, бе? Какво правиш тука?
Младият мъж
страшно се смути, бързо се окопити, дори изкара крива усмивка.
-
Прося.
-
И таз добра! До там ли я докара?
-
До там.
Видяха се вечерта. Марчо му разказа
набързо цялата историята – направо
сценарий за филм. Цяла година без работа. Навсякъде удрял на камък. Запознал се
с някакъв, който сетне се оказал “Шефът”. Шефът го взел на работа. Това си било
работа... Нако също му разказа за своите приключения след фалита. Разделиха се.
Разбраха се, ако при някого нещо се промени, да се търсят. Мина доста време.
...Когато Нако до там се беше отчаял,
че сериозно мислеше за По-добрия свят, Марчо го намери. След като се увери, че
мизерията му продължава, предложи му мястото си на “Раковски”. Не лоша
подробност – осигурявали квартира. По пет души в стая в някаква съборетина. Пълен
отврат, ама покрив над главата. Нямало да бъде лесно да договори нещата, но щял
да успее. Самият той заминавал за Малта. Негов приятел го викал на огромен
строеж за общ работник. Било по-платено от просията в центъра на София. Питал и
за него, ама искали хора под 35...
На цялата среща Нако мълчеше, дума
не обели. “Това беше невъзможно – аз, просяк! По-добре да...” В същото време
примката около врата му се беше стегнала до задушаване. Случваше се по два дни
да не сложи нищо в уста. Приятелите с безплатните легла свършиха. В момента
живееше в някакво мазе, между кашони и тенджери. По-надолу нямаше накъде.
“Просяк” едва ли беше по-надолу. Външно погледнато, може би беше, на всъщност
не беше.
След два дни се видяха отново, както
се бяха договорили и Нако прие...
Нако погледна жената с детето, които
се бяха спрели пред него. Усмихна им се.
Майката нещо тихичко говореше на момчето. То бръкна в джобчето си,
извади монета и я хвърли в кутията. 10 стотинки. Нако сложи ръка на гърдите си,
поклони се с глава и благодари. Жената и детето подминаха.
...В началото унижението беше
чудовищно. После чувството избледня...
...Преди четири години нещата
тръгнаха главоломно надолу. Имаше собствено издателство, което криво – ляво се
справяше. Хранеше него и още няколко души – редактори и общ персонал. Беше
създал не лоши контакти с доста кметове – позицията му на депутат и зам.
председател на Парламентарната комисия по култура предполагаше сериозни нива на
общуване.
На много от кметовете беше правил
услуги – особено когато се гледаше бюджета. Успяваше да уреди по някой лев
отгоре за местна култура. После, като излезе от властта и се захвана с
книгоиздаване, някои от тях връщаха жестовете – купуваха книги за читалищата
или по празници...
В кутията паднаха цели два книжни
лева. Нако вдигна глава – в гръб видя добре сложен мъж в елегантен костюм. И
такива пускаха пари. Вярно, рядко, но пускаха. Нако прибра двата лева и
няколкото десетачета. В кутията остави, както се правеше, пет – шест жълти
монети за мостра.
...Минаха обаче нови местни избори.
Някаква току що пръкнала се партия направо измете от властта познатите му
кметове и нещата се закучиха. Продажбите вървяха с мъка. Собствениците на
книжарски вериги, картелче някакво, вдигнаха комисионната си на 55% от цената
на книгите. Направо го смазаха. Освободи двама от издателството. Трудно плащаше
заплати на останалите. И тогава направи грешката на живота си. Взе кредит и
заложи наследствената си гарсониера. Финансира една поредица от известни
български автори, които изучаваха в училище. Беше сигурен, че ще избие
задължението и че ще се стабилизира...
-
Чиче, дай ми пейсе стинки за баничка! – някакво цигане беше
застанало до черджето му и протягаше ръка.
-
Няма толкова евтина баничка!
-
Ма, аз имам пейсе стинки. И ти като дадеш – става лев!
-
Нямам, момичето ми, виждаш и аз прося!
-
Моля те, имаш!
-
Нямам!
Детето свали ръчичка, обърна се и
тръгна.
Нако се почеса по главата и се
провикна:
-
Ей, върни се!
Детето се върна. Нако му даде 20
стотинки. То се захили и хукна към площада.
...Сметките излязоха криви. Вървеше
слабо. Банката му взе гарсониерата. А беше погасил доста месечни вноски.
Прекъсна плащането няколко месеца и банката май това чакаше. Гарсониерата
струваше поне два пъти повече от кредита. И нещата се затъркаляха като във филм
на ужасите. В къщи – всяка вечер скандали. В издателството – вкиснати
физиономии – бавеше заплатите с месеци. Жена му подаде иска за развод. Съдът й
присъди апартамента. Нако остана на
улицата. Просто не беше за вярване! Живееше в някакъв некадърно написан
разказ...
Слънцето напичаше. Пред погледа на
Нако минаваха всякакви – млади, стари, опърпани, нагиздени и всичките –
забързани. “За къде пък са се забързали?” -
на Нако му стана смешно. Нако отдавна не бързаше. Още обаче не беше
свикнал докрай с погледите. Съжалителни, подигравателни, враждебни. В
най-добрия случай безразлични. Е, не, имаше от време на време и други –
благородни, съчувствени. Направо изгаряше, когато умът му сравняваше “преди” и
“сега”. Два различни живота. Май предишният беше сън. Или този, сега, беше сън.
Някакъв мъж се беше спрял до него и
дъвчеше пица. Нако преглътна. Беше огладнял.
...Премести се при приятел. Взе само
два куфара с дрехи. Книгите си ги закара в издателството, чийто наем вече
съвсем не можеше да плаща. Жена му
замина с детето за Испания. Бяха й намерили някаква работа. Продаде апартамента
и изведнъж Нако се оказа пълен чужденец в София. В родната София – без
семейство, без дом, дори без приятели...
...Дух обаче не губеше. Щеше да
изплува. Нямаше как да не изплува. Обясни на служителите си, че се разделят за
кратко. Не можеше да плаща нито заплати, нито наем. Очакваше обаче приходи.
Преди дни закара на книжарите няколко книги, които нямаше как да не се
продават. Самият той нямаше вече никакви пари. Продаде на един собственик на
верига книжарници тиража на две книги с по за 70% отстъпка. Върна малко заеми и
самият той тръгна да си търси работа. Къде обаче? Средите го познаваха –
доскоро депутат, шеф в комисия, човек с партийни позиции, сериозен издател...
Тези, при които отиде, го гледаха със съжаление, някои – с насмешка. Нако разчиташе
на един бизнесмен, на когото беше свършил работа. Човекът не отричаше, че е
спечелил добри пари благодарение на него. Ставаше дума за износ на дървесина.
Нако помоли колегата от земеделската комисия да помогне и той помогна. Помогна
на човек, когото самият Нако почти не познаваше. Общ приятел го беше помолил за
услуга. Бизнесменът, Георги Шипев се казваше, го прие любезно, сипа му уиски, изслуша
внимателно разказаната история и замълча. “Не сме се договаряли за такова нещо,
за работа или за нещо друго. Да, помогнахте ми, но не сте поставяли условие.
Съжалявам.” Нако се втрещи и толкоз.
Негов конкурент, собственик на друго
издателство, му предложи да го вземе като редактор. Нако побесня. “Представяш
ли си? На тоя смешник да става редактор? ”
Пробва се в един национален
ежедневник. Главният редактор му наля някакво питие и с усмивка, добронамерено
му каза, че страшно се радва, че го вижда. Побъбриха си. Нако му спести
историята си от последните години. Все му беше на езика да каже за какво е
дошъл и все нещо го спираше. Главният редактор се отнасяше в момента към него
така, както се е отнасял винаги – с уважение, дори с почит към депутата.
-
Жельо, - Нако накрая се престраши, - разбрах, че имаш вакантно място за шеф на
отдел “Култура”...
-
Да, имам... Ей, ти всичко знаеш! Кого ще устройваме? Някое
гадже, нали? Жена ти, знае ли, че си тук? – главният редактор се разсмя
гръмогласно.
-
За мен. Идвам за мен... Предлагам ти да ме вземеш за шеф на
отдела... Знаеш, че материята я разбирам...
В този момент в кабинета влетя млада
жена, погледна Нако и се вкамени.
-
Г-н Дечев, Вие тук? Каква изненада, каква чест!
Младата жена, Петя, беше от отдел
“Култура”, отговаряше и за Комисията по култура. Редовно идваше на заседанията.
Няколко пъти беше вземала интервюта от него...
-
Петя, Петя, - главният изпревари Нако, направо ще паднеш,
ако ти кажа за какво си говорим! Г-н Дечев ми пробва акъла и ми предлага да го
назнача за шеф на отдела ти...
Петя се усмихна в знак на това, че
разбира и оценява шегата.
-
Г-н Дечев, ами добре дошли, - засмя се младата жена, -
обещаваме, че страшно ще слушаме!
Главният редактор чу искането да
бъде взето интервю от еди- -кой си, даде съгласие и Петя излезе. След като каза,
разбира се, “Довиждане!” с голям респект.
-
Нако, извън шегата, нещо ново? – главният беше станал
сериозен – Извини ме, но трябва да се готвя за планьорка, имам десет минути...
В Нако нещо се късаше. Клокочеше и
щеше да изригне. Щеше да му обясни, че не е шега. Беше просто. На всеки може да
се случи. Нямаше как да му откаже. Беше изключено. А в този вестник заплатите
бяха добри...
-
Извън шегата няма нищо ново! – Нако стана, ръкува се и
излезе. Повече не стъпи при този човек.
Опита без успех на още две – три
места...
Някой го настъпи, отскочи и се
извини. На Нако му прималя. Явно се беше отнесъл и си беше изпружил крака
повече от допустимото. Не можеше да се сърди на никого.
-
Няма нищо! – Нако махна с ръка. Минувачът се извини за втори
път и тръгна.
...Парите отново бяха свършили.
Отказаха му второ предложение да продаде книги на зелено със 70% отстъпка.
Порочна била тази практика, защото нямало гаранция, че книгата ще се продаде
изобщо. Заем нямаше откъде да вземе. Няколко приятели вече ги беше изръчкал.
Тогава на Нако му причерня. Отиде при един от собствениците на книжарници и му
продаде всички книги, които имаше. За някаква смешна сума. Смешна, смешна, ама
сума. Разплати се с приятели. Вече нямаше нищо... Тогава се появи Марчо. Като
от небето падна. Заминавал за Малта. Помолил Шефа да даде работата на човек, за
чиято честност гарантирал. И направо при Нако.
-
Ти чуваш ли се бе, Марчо, аз да седя на килимче на улицата и
да прося? Ти чуваш ли се?!
-
Чувам се, шефе... Работа като работа. А се оказва, че Шефът
те уважава. Харесва една твоя книга. И знаеш ли какво? Предлага ти 50 на 50!
Няма такава щедрост! Обикновено се дава 30%, дори 20.
-
Чакай, чакай, какъв шеф, какви проценти?
-
Ти да не си мислиш, че можеш да застанеш някъде в София, ей
така, и да си просиш? Това е бизнес. И десетина човека владеят “Синя зона”. За
“Зелена” не знам. В края на града може и да няма шефове, но там нищо няма да
изкараш, освен по пазарите и кръстовищата. А там не знам как стоя нещата. Не
съм проучвал.
-
Как така “владеят”?
-
Ей така и си плащат някъде...
-
Аз се сещам къде...
-
Не те съветвам да се сещаш много, много... Не е твоя работа!
-
И ако застана някъде, например пред ЦУМ и почна да прося?
-
Ами, опитай. Просто ще те изхвърлят. Понякога и бият. А
моето място, което ти предлагам е V.I.P. Така да знаеш! V.I.P.! И
нямам много време да те чакам за отговор. Освен това ти си издател, ей къде е
площадът с книгите. «Нако Дечев, до книгите, на килимчето!» – Марчо се опита се
пошегува. Излезе страшно дебелашки. «До книгите, на килимчето» - на Нако му
призля.
-
Дай ми малко време!
-
Добре, чакам!
Нощта беше кошмарна. Да приеме –
ужас! Да откаже – пак ужас! Разбираше, че в същност това място е шанс. В други
ден и него нямаше да го има. Пък какво толкова, да приема! След два дни може да
се откаже! Ако се откажеше сега, не се знаеше след два дни.. какво щеше да бъде...
И прие. Сложи си тъмни очила и си залепи някаква брада докато му порасне
негова. Никой не го разпозна. Ако го бяха разпознали, щеше да умре от срам.
Постепенно свикна и с тротоара и с мисълта, че е на тротоара, за да проси...
Някой хвърли втора двулевка, този
път метална. Не се случваше често. Беше някакво момиче, в дънков костюм, почти
остригано, с китара през рамо. Беше се спряла. “Колежка”, помисли си Нако.
Когато Нако я погледна в очите, момичето се усмихна, намигна му и си тръгна.
На Нако му стържеше. Ей сега щеше да
си вземе една пица. Обаче! Два по два лева за нула време! Това беше улов, който
трябваше да се отпразнува. Мина му идея да си купи “Национална лотария”.
Правеше го много рядко и винаги след като приключи работа и се отчете. Днес
нещо не му се чакаше. Щеше да наруши правилата. Преди отчитане имаше право да
си купи само една пица. Една пица и нищо друго. Вода си носеше от предния ден.
Пазаруване, каквото и да е то, извън работно време и след отчитане. Последното
обикновено ставаше някъде около 17 часа. Някой път се договаряше и за по-късно.
“Нищо, този път по изключение...” Нако стана, отиде до пиците, купи си една и
купи един талон. Седна отново на черджето. Отхапа от пицата и взе да търка. В
едно изтъркано квадратче му се видя “100 хиляди”. Нако примига. Погледът му се
замъгли. “Глупости! 100 хиляди! На него – 100 хиляди!” Остави пицата, избърса
си очите и взе талона с две ръце. Приближи го до очите си. “100 хиляди!” Нямаше
грешка!” Пишеше “100 хиляди”.
Някой сложи ръка на рамото му. Нако
леко се извърна. Втори шок! Шефът!
-
Нако, драги, как си?
-
Добре съм.
-
Какво държиш? Я дай да видя!
-
А, нищо! Едно талонче, снощи си го купих..
-
Снощи ли? И чак днес го търкаш? Ми ти имаш железни нерви бе,
Нако!
Шефът хвана с два пръста талона на
едно свободно място. Дръпна леко. Нако стисна талона.
-
Не е снощи. Сега го купи. Наблюдавам те от десетина минути.
И какво, печелиш ли?
-
А, не...
-
Дай да видя! – Шефът подръпна талона, този път по-силно.
-
А бе, Шефе... – Нако също стисна по-силно.
-
Нали знаеш, че не можеш да си купуваш нищо освен една пица в
работно време?
-
Знам.
-
Е, и? Не ти ли се струва, че талонът е мой?
Нако почувства, че му свършва въздуха...
