неделя, 3 ноември 2013 г.

Здравето


Не го виждаме. То се слива с нас. Както не усещаме чистия въздух. Както нямаме сетива за обичта, с която сме свикнали.

Този велик еволюционен навик обаче ни прави лоши шеги. Когато здравето тръгне да излиза от нас, ние не забелязваме това. Казваме, че болестта е влязла в нас. „Разболяваме се“. Отсъствието на божественото възприемаме като наличие на дяволското. И започваме да се борим с болестта. Вместо да търсим здравето. Не е ли едно и също? Не е.

Ако сме в тъмна стая и се чувстваме некомфортно, какво правим? Започваме да изнасяме с кофи тъмното? Да го гоним? Или светваме лампата, за да влезе светлината? Тъмното не съществува. Съществува отсъствието на светлина.

Нека визуализираме. Здравето е ефирен двойник на тялото и душата. То излиза от нас и стои в страни. Колкото е по-близко, толкова по-малко сме лишени от него. Вместо да видим това излизане, това отдалечаване, ние, хипнотизирани от думите, от речитатива на цивилизацията, виждаме съвсем друго нещо. Виждаме болест. Болката, неразположението, също ни помагат да се зомбираме. Болката е нещо конкретно, осезаемо, ние я чувстваме. За нас тя е това, което съществува. Не я възприемаме просто като сигнал, че нещо липсва, че нещо си е тръгнало.

И ето го образът – малък демон, със зъл поглед, пожълтелите му и проядени зъби щракат, за да захапят плътта ни… И ние започваме да се борим с този демон. Обръщаме главата си не към ефирното, лъчисто и богоподобно същество, което се отдалечава, а точно в обратна посока. В посока на нищото. И започваме да пълним кофата с тъмнина, за да я изхвърлим.

Борбата с Болестта е нещо съвършено различно от придърпването на слънчевите нишки, които ни свързват с отдалечаващото се Здраве. Вместо да се попитаме какво му трябва на Здравето, за да спре отдалечаването си и да тръгне обратно към нас, ние се питаме какви оръжия има на разположение, за да водим битка с Болестта.

В първия случай питаме какво обича Здравето. Във втория случай питаме какво мрази Болестта. Двата въпроса и съответно двата отговора, често водят до поведения, които нямат нищо общо помежду си.

Какво правим, когато се борим, когато отблъскваме Болестта? На първо място започваме да пием всевъзможни лекарства, които цивилизацията е създала за специалните случаи. Сваляме температурата, притъпяваме болката, вкарваме вещества, които организмът ни сам би трябвало да произведе.

Какво обича здравето? Отсъствието на храни, които го гонят. Наличието на храни, които го привличат и задържат. Движение, движение и пак движение. Защото това е заложила природата у нас. Въздух, много въздух. Светлина, много светлина. Вода, много вода. Леко примирение, за да стане тихо, тихо. За да чуем в тази тишина какво иска от нас Здравето. Осъзната, понякога напрегната тишина, а не боен вик, с който се хвърляме въоръжени до зъби с някакви топузи и мечове, за да убием Болестта.

Разбира се, има отдалечаване и отдалечаване. Ако стъпките, с които ни напуска Здравето, са много бързи, може и да не сме способни да хванем светлите нишки така, че да го придърпваме. Тогава ще трябва да приемем „оръжията“. Но не с мисълта, че се борим с враг, а с мисълта, че трябва спешно да направим място на това, което ни обича, но което сме изгонили. И да бъдем нащрек, за да уловим момента, в който отново ще можем сами, със собствените си ръце, любов и разум, викайки на помощ природата, да хванем светлите нишки. Без „патериците“, без „оръжията“.

Ако разберем фундаменталната разлика между двата подхода, в много конкретни ситуации ще се държим по различен начин.

Ще оставим повишената температура (ако не застрашава живота) да си върши работата. Вместо веднага да й обявяваме война. В същност на кого обявяваме война? Повишената температура е вътрешна мобилизация, военен сбор на естествените сили, а не част от това, което наричаме Болест. Температурата е телесната тревога по загубата на Здраве. Тя обръща погледа към отдалечаващото се ефирно същество, а не му обръща гръб. Тя е наш съюзник.

Ще оставим болката, ако тя е поносима. Няма да слагаме преграда между нея и съзнанието. Тази преграда е бягство от проблема, а не част от неговото решаване. Тя е отказ да чуем това, което ни казва тялото. Лекарствената борба с поносимата болка е отказ да търсиш и да следиш с поглед отдалечаващото се Здраве. А ако не търсиш, в какъв смисъл искаш да намериш? Обезболяващите при поносима болка са като стискане на очите, когато в къщата влезе крадец.
„Няма го!“

Няма коментари: