Отказ – приемане

На живота можеш да направиш всякакви разрези. Животът е поле, на което се състезават любовта и омразата, приятелствата и предателствата, трупането и загубите, младостта и остаряването, грижата за себе си и злоупотребите със себе си, радостта и тъгата, спокойствието и тревогата, благодарността и използвачеството… Хиляди разрези.

Между противоположностите, в които се движим, люшкаме и блъскаме, има две точки, на които рядко обръщаме внимание. Миниатюрни точки. Мигновени избухвания. За тях е необходима психична лупа. Всяка от тези две точки стои непосредствено пред всяка от двете противоположности. Точката, в която ти посрещаш живота в точно определения и случващ се в момента разрез.

Да вземем двойката: „аз искам – искат от мен“. Да вземем втората точка – тази, в която се намираме, когато искат от нас. Постоянно някой иска от нас нещо, така както ние постоянно искаме от другите нещо друго. Родители, деца, приятели, колеги, шефове, подчинени, съседи, продавачи, купувачи, катаджии…

Иска нещо от теб близък, познат или приятел. Или съпруг или дете. „Би ли ми събрал информация за еди-какво си?“ „Можеш ли да ми ходатайстваш пред еди-кого си?“ „Ще ми отделиш ли няколко часа за…?“ „Ще загубиш ли малко време за…?“ „Ще изхвърлиш ли боклука?“

Да приемем, че секунди преди да си отвориш устата, в теб избухва отказ. Сега сложи лупата и виж какво се случва. В общи линии има два типа отказ: отказ с приемане и отказ с отхвърляне. Отказ със симпатия и отказ с антипатия. Нека погледнем „отказа със симпатия“. Спокоен поглед. Усмивка. „Добре, разбира се, но сега не е най-подходящият момент“. „Ще го направя, но ми е необходимо доста време, тук нещата са сложни“. „Няма да успея, дори моята намеса може да има обратен ефект. Да потърсим заедно кой може да помогне“. „Боклукът ли? Веднага, след като се върна, след работа! Пък ако ти го изхвърлиш, ще се реванширам. Даже ще те изненадам!“

Сменяме ситуацията. Да приемем, че секунди преди да си отвориш устата, в теб избухва усещането, че не можеш да откажеш, съчетано с чувството, че те цакат; че злоупотребяват с теб; че те притискат; че те насилват; че стоварват върху теб камък от несправедлива, прекомерна, злорада или егоистична претенция. 

„Добре, ще отида при еди-кой си, но да знаеш, че твоят мързел взе да ми писва!“ Раздразнението е избухнало. Погледът е враждебен. Обвинението набира сили и се готви да се стовари върху Другия. „Добре, ще си зарежа работата, ще си вдигна задника, за да си губя времето с твоите глупости. Или с твоите простотии. Или с твоите халюцинации.“ „Добре, ама започваш да ми писваш с претенциите си. Ти освен да ми поставяш задачи, друго можеш ли?“ „Ще го изхвърля тъпия ви боклук! Отдавна ме третирате като слуга! А вие няма ли да си размърдате дебелите задници? Или ги ползвате само като подложка, докато гледате ВИП Брадър?“

В тази точка, при двата типа реакции, физическото и духовното тотално са си разменили местата.

В първия случай си превърнал отказа в приемане. Отказал си на практика конкретното действие, но си приел Другия. В неговата ценност, в неговото достойнство. Отказал си, но си му дал приятелство или просто уважение. Погледни в очите му. Ще видиш, че той не реагира на отказа. Той реагира на приемането. Сложил е двете на духовните си везни и е натежало приемането.

Във втория случай си превърнал приемането в отказ. Приел си конкретното действие, удовлетворил си конкретната молба, но си отхвърлил Другия. В неговата ценност, в неговото достойнство. Приел си, но си го облял с враждебност. Погледни в очите му. Ще видиш, че той не реагира на приемането, на факта, че си поел ангажимент. Той реагира на отхвърлянето. Сложил е двете на духовните си везни и е натежало отхвърлянето.

В същност, кога отказваме и кога приемаме?

Лупата, лупата!...