Обещание

-         Ще го направиш ли?

-         Не знам. По-скоро, не!

-         Обещал си го.

-         Много обещания не се изпълняват.

-         Не ти прилича. Бъди достоен за името си.

-         Име като име.

-         Петър. Казваш се “камък”!

-         Камъни за хвърляне.

-         Не, твърдост и устойчивост.

-         Да нося на бой.

-         И да държиш на думата си.

-         Не мога да се извиня!

-         Можеш. А и обеща повече!

-         Да я целуна? Не! ...Знам, че обещах.

-         Виновен си за скандала. И това знаеш.

-         Знам... С ума го разбирам. Със сърцето – не!

-         Длъжен си!

-         Стига с тези нанагорнища!

-         Недоразумението ще приключи – с една усмивка, едно “извинявай” и една целувка...

-         Дай ми още малко време!

-         .............

-         ???

Вътрешният глас изчезна.

Тишина. Петър потъна в самота.

Несъвършеният до теб

Такъв ти трябва.

Да си посее чорапите някъде из хола. Да обещае да изхвърли боклука и да забрави. Да остави цяла нощ на кухненската маса фасове в чинийка. Да се върне в къщи без бира, въпреки че си го помолил да купи.

Когато другият е такъв, пред теб се разкрива цялата свобода.

Да забравиш да загасиш осветлението в коридора, когато си лягаш. Да забравиш да изключиш климатиците, когато излизаш. Да си метнеш мръсната чиния някъде извън кухнята. Да изядеш цялото парче шунка от хладилника, макар да знаеш, че ще бъде потърсено. Да източиш цялата гореща вода от бойлера, след като си предупреден, че другият иска да си вземе душ.

Така сложи своето несъвършенство до неговото. Това е щастие. Да бъдете заедно далеч от съвършенството.

Защото нали се сещаш какво е другият да е съвършен?

Да знае всичко къде се слага, кога се слага, и да го прави. Да знае точно в колко часа трябва да се случват нещата и да е абсолютно точен. Да не прави никакви компромиси нито със своите задължения, нито с тези на другите. Да обяснява как всичко се подчинява на строги принципи и морал. Да бъде винаги с безупречно изрязани нокти, сресана коса, подредени мисли, ясни цели, изгладени дрехи. Да употребява винаги еднократно книжните носни кърпички. Винаги да си мие ръцете преди ядене. Да си отсервира до последната троха. Да знае абсолютно точно какъв е смисълът на живота, годината, часа и секундата. И да бъде вечната Темида с развързани очи. И пред тези строги, справедливи, безкомпромисни и съвършени очи да си ти! Ужас! Ти ще бъдеш негов роб.

Вземи му чорапите, усмихни се и ги сложи където трябва, но така, че да види. Изхвърли му фасовете от чинийката, но така, че да забележи. Така ще му бъдеш слуга.

И прояви търпение. Възможно е да се случи следното.

Другият да стане специално, за да загаси лампите. Да ти прибере мръсната чиния и да я сложи където трябва. Да каже, че шунката е тъпо ядене и да си вземе нещо друго. Така той ще ти бъде слуга.

Един слуга плюс друг слуга.

И напук на математиката и логиката, в къщата ще има двама господари.

Смирението

Смирението е война. Смирението е джихад. Смирението не е навеждане на глава и притихване. Нито успокояване. Нито душевна тишина, в която се потапяш, за да съзерцаваш своята скромност.

Смирението е овладяване на себе си, когато ти се иска да крещиш. Смирението е арестуване на собствената завист, смачкване на собствени страхове, залостване на вратата пред разяждащи спомени. Смирението е зашлевяване на собствени страсти. Смирението е страхотна битка със собствени демони.

Смирението не е Гетсиманската градина. Смирението е мъкненето на кръст към Голгота. Смирението не са допрени за молитва длани. Смирението е приемането на трънлив венец, от който капе кръв.

Няма никакъв „МИР“ в смирението.

Не вярвате ли?

Говорете на чистото и хармонично дете за смирение и то няма да ви разбере. Говорете на щастлив човек за смирение и той няма да ви разбере.

Кой ще ви разбере?

Този, който съдбата шиба с оловни камшици и той трябва да устои. Този, който е загубил любим човек и трябва да понесе скръбта. Този, който чувства, че ще полудее, но търси сили да оцелее. Този, който животът е хвърлил на колене, а той иска да се изправи. При смирението няма „мир“, има „трябва“. Няма наслада, има изгарящо искане.

Смирението не е акт на силния. Смирението е акт на слабия. На слабия, който се моли за сила.

Дай или вземи

Не бе, не е надменен! Не гледай, че лицето му е сфинкс! Не се заблуждавай по това, че погледът му минава през теб! Всичко у него е насочено навътре. Явно има да троши камъни в душата си. Ти си мислиш, че се съпоставя с теб? Че се поставя над теб? Нищо подобно!

Когато си изгориш ръката, галиш ли някого? Обичаш ли някого с ръката си? Или тя виси, чужда на всичко, погълната от болка, смазана от страдание? Милвала е до изгарянето, сега живее само със себе си. Затворила се е. Избягала е. А другите си мислят, че е предала любовта, че е станала надменна.

Същото е с душата. Когато огън гори в нея, погледът минава транзит през всичко. Погледът само анатомично гледа навън. Всъщност не гледа. Всъщност очите са затворени. Само изглеждат отворени. Ако можеш, дай му лекарство! Ако можеш, предложи му мехлем! Гледаш го надут и враждебен, а всъщност е слаб, боледуващ и жадуващ за помощ. Или му я дай или се отдръпни!

                                 *    *    *

Не бе, не ти се радва! Не те оценява високо! Не гледай, че лицето му е лъчезарно! Не се заблуждавай по това, че погледът му те гали! Че погледът му струи към теб и спира в твоите очи! Днес всичко у него е хармонично, небесно, животворящо. Ти си мислиш, че демонстрира добро отношение към теб? Че те поставя на пиедестал? Нищо подобно! Той прелива от благодат, а ти си застанал на пътя на неговата лъчезарна река.

Когато си пълен с радост и има някой при теб, ти затваряш ли се като мида, свиваш ли се на кълбо като таралеж? Не, ти преливаш, ти благославяш, ти даряваш зрънца от своето щастие. Даряваш, защото имаш в повече!

Погледът се спира в теб и те пълни с настроение! Очите само анатомично са отворени към теб. Те празнуват вътрешен празник! Те ликуват с ликуващата душа и само я разстилат на длан пред теб. Виждаш ли нейната пълнота? А те даже не се интересуват какво виждаш! Ако можеш, вземи от нея! Вземи от нейното лекарство! Използвай духовната река, за да се изкъпеш в нейното сияние! Гледаш го, мислиш си, че той те цени, че той ти се радва, а в същност той съзерцава своята сила, своя химн на радостта. Вземи ако можеш! Не се затваряй в своето самомнение и в своето самочувствие! Или липса на самочувствие. Отвори се! Някой иска да ти даде! Вземи! Вземи!

Новогодишна вечер

-         И ти ли дойде?

-         И аз, що много ли си учуден?

-         И какво ще правиш?

-         Знаеш много добре! Ще си върша работата. А ти?

Ангелът не отговори.

Дяволчето се изкикоти. Беше си намерило най-доброто място за наблюдение – горен ъгъл на хола, между тавана и края на библиотеката.

Ангелът стоеше изправен до балконската врата – на педя пред библиотеката.

Стоян Стоянов, седнал по средата на дивана, гледаше без особен интерес новогодишната програма. Пред него беше всичко необходимо за тържествено окопаване – бяла празнична покривка с извезани камбанки и цветя, бутилка уиски, кола и купичка с натрошен шоколад. Жена му, свита на фотьойл до дивана, държеше книга в ръце, но по клюмането на главата Стоянов разбираше, че тя по-скоро придрямва, отколкото чете.

-         Много си малък, - ангелът вдигна очи към дяволчето. – От кога взеха да пращат толкова малки дяволи?

-         Малък, малък! Ама способен... Както ми обясниха при инструктажа, тоя тук бил лесен... Ние, чираците, се занимаваме с леките случаи. А ти?

-         Аз много години съм с този Стоянов. Само че от година на година става все по-трудно... Защо за вас е лесен? Какво ти обясниха?

-         Забравих да питам дали мога да бъде откровен с ангели. Щом не са ме предупредили обаче, значи може!

-         Може, разбира се! Ние няма какво да крием едни от други. Всеки си върши работата и толкова! Любопитно ми е да чуя! Защо този човек е лесен?

-         Ти знаеш... Когато за вас е труден, за нас е лесен.

-         Искам от теб да чуя “защо”.

-         Защо... В досието му пише, че все повече се отдава на спомени. Започнал е да подбира главно болезнените. Лесно го наляга тъга по миналото. После се прехвърля на всякакви страхове за бъдещето, те не се сбъдват, но оставят травми. Освен страхове и всякакви блянове и фантасмагории – те не се случват, и ето ти пак травми.

Дяволчето замълча за миг, почеса се по едното рогче  и продължи:

-         Много се клати – напред, назад... Само му трябва леко подлагане на крак и е готов – опечен! Ври в собствения си сос! Никаква особена сила не е необходима, за да бъде разтърсен, изваден от равновесие.

Пак направи пауза и отново тихо се изкикоти.

-         Виж сега! Първата чаша е моя...

Дяволчето присви очи, втренчи ги в Стоянов, изпъна ръце и към човека полетяха огнени кълбенца.

Стоянов отпи две яки глътки. “Пак Нова година! Летят като бесни! Сега съм на шейсет. И какво, още десет – петнайсет години, ако я карам по средното на статистиката, и айде – под земята! И кой знае какви болести ще ми се стоварят на главата! Съседката Пенева я тресна инсулт. Вече три месеца се е пльоснала в спалнята и всичко под нея! Ужас! Кога ли и мене ще ме тресне!”

Стоянов отпи още една глътка и махна с ръка пред лицето си, за да изгони кошмарни видения. “Хайде, стига съм си мислил глупости!” Мисълта му литна към недовършената къща на село. “И тоя бункер колко години ще го правя? Уж го купих, за да се кефя през летата, а то какво? Сто кофи пари му налях да го стягам, а като гледам – край няма! И на всичко отгоре два пъти го разбиваха! За да вземат някакъв келяв транзистор и някаква кретенска печка за дърва! Направо да полудееш!”...

Дяволчето се изкикоти за трети път.

-         Представяш ли си, - обърна се към ангела, - ако си гледаше TV-то с кеф и си набиваше шоколадчето и изпитваше някакво елементарно задоволство, че засега съдбата не го е цапардосала по някакъв груб начин, какво щях да правя? Мъка! А сега, подложих леко черно и космато краче и той се нахендри като последния нещастник!

Ангелът погледна омърлушено:

-         Второто уиски е мое!

Вдигна ръце, изпъна ги напред и от пръстите струйна много бледа, тиха и спокойна светлина.

Стоянов си сипа от шишето и отпи глътка. Загледа се в младото момиче, което пееше.

-         Ей, какъв крак само! Фантазия!

Дяволчето почти извика:

-         Ама ти го тласкаш към прелюбодеяние! Ти го буташ към грях!

-         Глупости, - спокойно отговори ангелът. – Това е естетика, а не похот! Пък и да е похот! Много знаеш какво е прелюбодеяние! Просто го връщам към момента.

Стоянов внезапно се сети за бездомниците в квартала и му стана мъчно. Когато можеше и с каквото можеше им помагаше. Я ракия ще ги почерпи в кварталната, я с добра дума ще ги спре и ще ги заговори. Обърна поглед към жена си. “Милата, скапа се цял ден да чисти и готви. Като ангелче е заспала. Да спи!”

Стоянов стана, зави я с лекото одеяло, което беше до него и я целуна по косата. Жена му се усмихна, промърмори нещо и го погали по бузата.

В душата на Стоянов се разтопи някакъв духовен шоколад. “Трийсет години заедно. И то какви години! С поглед се разбираха. Само дето децата са далеч... Ама и двамата пергиши как наеха! Като булдозери са! Всичко си имат. И само питат: “Тате, да помагаме ли с нещо?” Прекрасни!”

Стоянов се върна на дивана.

-         И защо казваш, че е труден? – попита дяволчето.

-         Знаеш защо!

-         Искам от теб да чуя!

-         Защото все по-трудно го връщам към простите неща.

-         Например?

-         Добрите думи, добрите погледи, простата радост. С всяка измината година все повече се автоматизира и усложнява нещата.

-         Дай ми го, дай ми го! – се развика дяволчето.

Пак протегна дяволски ръчички и хвърли топка огън.

Мобилният на Стоянов изпиука. Стоянов го взе, погледна съобщението и почервеня: “Ей, тоя кретен, където преди два дни ми вдигна скандал за нищо, има сурат да ме поздравява!”

-         Стига де! – се сопна ангелът. Не съм приключил. Изчакай малко!

Стоянов внезапно се засмя. “Ама и аз като почна да се правя на злопаметен! На всеки му се случва да е изнервен и да издребнее!” Иначе се сети да ми пожелае разни хубави неща! Той се сети, не аз!

-         Слушай! – дяволчето се беше натъжило. – Винаги ли се работи по двама? Нещо като дяволско – ангелски екип?

-         Не, рядко се случва. По принцип работим сами и се редуваме. Днес не знам защо решиха тук да сме заедно.

-         И сега какво да докладвам? Успях ли, не успях ли?

-         Успя, разбира се! Само, че сме поравно. За “поравно” няма да ти се карат. Я виж какъв си малък, а успя да го разтърсиш с “инсулта” и “бункера”. Виж, моят отчет ще е по-сложен. Уж на празник е по-лесно, ама не е!

-         Абе, май не успях достатъчно!

-         Виж какво, обясни им ситуацията. Все пак беше в компанията на възрастен ангел. Големите дяволи знаят какво значи това. Ако искаш, кажи им да ме питат! Ще те похваля! Големите дяволи знаят как да ме намерят. Знаят кой е ангелът на този Стоян Стоянов.

-         ОК, ако се наложи, ще се възползвам! Благодаря! А сега трябва да тръгвам! – дяволчето извади някакъв бележник от задния джоб на късите си дънкови панталонки и го запрелиства. – Трябва да сбия двама братя и то още преди да е настъпила Новата година!

-         И аз трябва да тръгвам! От един месец се опитвам да дам кураж на съседката на Стоянов с инсулта. Трябва да разбере, че много хора се вдигат след известно време и продължават горе – долу нормален живот. Трябва търпение и вяра! Пак ще опитам.

Дяволчето скочи от библиотеката, ангелът му подаде ръка и то я пое. Така, хванати за ръце, двамата преминаха през затворената балконска врата. За божествените им тела нямаше материални прегради.

Ангелът литна към един от съседните балкони, а дяволчето скочи и се изгуби в мрака.