Слепият и глухият

Слепият и глухият живееха на един етаж. Събираха се от време на време, общуваха. Слепият бавно и изразително артикулираше думите, а когато другият имаше проблем с разбирането, използваше жестомимичния език. Специално го беше научил. Глухият говореше, но когато другият имаше проблем с разбирането, използваше брайловото писмо. Специално го беше научил. Общо взето се разбираха.

Слепият:

-      Съжалявам те, братко, че не можеш да слушаш музика. Музиката е най-великото достижение на човечеството. Цялата човешка история, цялата човешка душевност, цялата човешка възвишеност са събрани в музиката. Всичко е музика. Светът е музика. Не само това, което е създадено за човешките инструменти. Ромонът на потока, свистенето на вятъра, оглушителният тътен на гръмотевиците, жуженето на пчелите, плясъкът на вълните, детския смях… А човешкият глас! Няма как да разбереш човека, ако не чуеш гласа му. Всичко може да изрази този глас - радост, скръб, щастие, омраза, любов, завист, презрение, надменност, робство… Всичко…

Глухият:

-      Винаги ми се насълзяват очите, когато си помисля за теб, братко мой! Извинявай, но нещастието ти е пълно! Светът е цветове. Светът е светлина! Пурпурът на изгрева, когато денят се събужда; лавата на залеза, когато денят заспива. Нежно зеленото на никнещата трева, матово жълтото на окосената трева. Знаеш ли, без цветовете и светлината не можеш да разбереш нито раждането, нито смъртта. Животът не можеш да разбереш. Бликащата радост на пролетта, когато светлина обилно залива света и прави всичко ярко, свежо, младо и жизнено… Зрелият и меланхоличен килим на есента, изтъкан от всички цветове и всички техни нюанси – кафяво жълто, пурпурно червено… Тюркоази, сапфири и рубини навсякъде - по дърветата, по земята, на небето…

Слепият:

-      Светлината е абсолютно нищо. Пълна заблуда. Цветовете са поквара, която ви откъсва от истинския живот, от истинския свят. Светлината е това, което парализира мозъците ви… А и какво друго ви остава, след като не можете да се докоснете до божествеността на музиката, до вълшебството на звуците? Диктатурата на светлинните образи унищожава всеки кълн на човешкото в душите ви…

Глухият:

-      Звуците и музиката, вашата нещастна какафония, е абсолютно нещастие за човешкия род. Вселенско проклятие. Тоталната лъжа на свят, потънал в мрак. Мракобесие… Няма истина в мрака, няма живот в мрака. Живеете опипвайки, разтворени в скрибуцането на вашата измислена вселена. А как да бъде иначе? Как? След като са ви склопени очите за божественото слънце и за вълшебните звезди? Тиранията на бъркоча от звуци изцежда всяка надежда за душевна хармония у вас.

Слепият:

-      Уж си интелигентен човек, братко мой, а в каква бездна от заблуди си хлътнал! Скатове сте вие, плоски, заврени в тинята, морскодънни скатове!

Глухият:

-      Главата ми не я побира твоята мрачна безпросветност, братко мой! Прилепи сте вие, пещерни вампирясали прилепи!

В съседен блок през една улица живееше друг сляп. Слепият скочи и тръгна към него.

В съседен блок през друга една улица живееше друг глух. Глухият скочи и се запъти към него.

Кварталът потъна в хармония.

Щастие – изненада

Чакай! Чакай! Каква е тази безметежност? Откъде се взе това спокойствие? Вътре – тишина някаква, сладост някаква…Няма ги облаците. Няма ги гръмотевиците.

Ама това е щастие!

И откъде накъде щастие? Да съм спечелил някакви сериозни пари, не съм. Да съм си построил мечтаната къща с басейн в двора, не съм. Да са ме отрупали с дарове, не са. Да съм станал известен, уважаван и любим, не съм. Да се е задало някакво гарантирано и безоблачно бъдеще, не е. Да е било само сън, че толкова години се трупнаха, не е. Да съм почнал да плувам във фитнеса по-бързо от онази 70 годишна баба, не съм.

Тогава? Защо се чувствам щастлив? Нормално ли е? Заслужено ли е?

Хубаво ми е, прекрасно ми е… Не знам защо, ама ми е гот!

И ако мога да съм щастлив, без да съм направил нищо по въпроса, защо трябва да правя толкова много неща, за да стана щастлив?

Старах се, Господи!

Наближава ли часът, в който ще се изправя пред твоя съд, Господи? Наближава ли?

Защо толкова бързо? Час ли мина, секунда ли мина, от раждането ми?

Кълна ти се, много се старах!

Молех се за себе си, молех се за близките си, молех се за света! Не станах по-добър. И светът не стана по-добър. За близките не знам… Ако не си чул молбите ми, мой ли е грехът?

Старах се да обичам, Господи. Знам, че срещу любов прощаваш всичко! Най-много обичах себе си. Тази любов брои ли се, Господи?

Знам, знам… Тази любов към себе си раждаше страхове. Страх да не загубя това, което имам. Страх да не ме сполети това, с което  наказваше други около мен. Страх, че един ден животът ще свърши. Тази любов към себе си раждаше завист, отхвърляне, дори омраза. Знам, знам… Чел съм в свещени книги, че това е егоизъм, а не любов. Старах се, Господи, да постигна благословената от Теб любов към себе си. Тази, която прилича повече на благодарност, отколкото на любов. Тази, която прелива и тръгва към другите, защото моето Аз не й стига за дом. Трудно се получаваше. Рядко се случваше. Старах се обаче, Господи!

Прекалявал съм с всичко, Господи! И с храна, и с ненавист, и с тютюн, и със страх, и с алкохол, и с горделивост, и с лошотия! После се измъчвах, упреквах, самонаказвах. Разкаянието отмива ли греховете, Господи? Казват, че прощаваш. А когато след разкаянието отново потъваш в греха?

В духовното нищо особено не постигнах, Господи! Старах се, обаче! Ще ме поставиш ли до себе си, мен грешния, Господи? Не защото постигнах чистота, а защото много се молех за прошка? Ще възнаградиш ли моето старание, Господи?

Или дай ми още един шанс, още един живот! В него ще успея! Кълна ти се!