Старах се, Господи!

Наближава ли часът, в който ще се изправя пред твоя съд, Господи? Наближава ли?

Защо толкова бързо? Час ли мина, секунда ли мина, от раждането ми?

Кълна ти се, много се старах!

Молех се за себе си, молех се за близките си, молех се за света! Не станах по-добър. И светът не стана по-добър. За близките не знам… Ако не си чул молбите ми, мой ли е грехът?

Старах се да обичам, Господи. Знам, че срещу любов прощаваш всичко! Най-много обичах себе си. Тази любов брои ли се, Господи?

Знам, знам… Тази любов към себе си раждаше страхове. Страх да не загубя това, което имам. Страх да не ме сполети това, с което  наказваше други около мен. Страх, че един ден животът ще свърши. Тази любов към себе си раждаше завист, отхвърляне, дори омраза. Знам, знам… Чел съм в свещени книги, че това е егоизъм, а не любов. Старах се, Господи, да постигна благословената от Теб любов към себе си. Тази, която прилича повече на благодарност, отколкото на любов. Тази, която прелива и тръгва към другите, защото моето Аз не й стига за дом. Трудно се получаваше. Рядко се случваше. Старах се обаче, Господи!

Прекалявал съм с всичко, Господи! И с храна, и с ненавист, и с тютюн, и със страх, и с алкохол, и с горделивост, и с лошотия! После се измъчвах, упреквах, самонаказвах. Разкаянието отмива ли греховете, Господи? Казват, че прощаваш. А когато след разкаянието отново потъваш в греха?

В духовното нищо особено не постигнах, Господи! Старах се, обаче! Ще ме поставиш ли до себе си, мен грешния, Господи? Не защото постигнах чистота, а защото много се молех за прошка? Ще възнаградиш ли моето старание, Господи?

Или дай ми още един шанс, още един живот! В него ще успея! Кълна ти се!