Княжевски манастир

                                   

Княжевският манастир ми поднесе същата изненада като Дървенишкия. От натоварения булевард "Цар Борис III", отрупан с порутените стари сгради на кв. Княжево, от една малка и много стръмна уличка, съвсем близо до кръстовището, се влиза в голямо пространство, потопено в зеленина. Място на вечността, насечено от кокетни калдъръмени улички, стълби, перила и добре поддържани сгради. Като затвориш вратата след себе си, тишината те поема, сякаш си проникнал в съвсем друг свят. Облива те спокойствие, което след секунди се превръща в тиха тържественост.

Изкачихме първата стръмна уличка, разбира се след като я снимах, и в нейния край ни посрещна жена в черни дрехи, но явно не монахиня. Тя стана от стола, на който седеше, усмихна се приветливо и ни попита:

         - За пръв път ли идвате?

         - За пръв път.

         - Да ви разкажа някои неща?

Усмихнахме се на свой ред и кимнахме.

         - Манастирът е създаден от светител Серафим Соболев. Старостилен е. Най-големият девически манастир в България. Повече от петдесет години се ръководи от игумения Серафима – в света княгина Олга Ливен…

         - Княгиня?

         - Да, княгиня! Руска княгиня, от немско – литовски род.

 …Това не го разбирах. Да си княгиня, да имаш титулувани и авторитетни близки роднини вероятно в различни страни, да си част от благородническия свят с всички негови възможности и да се затвориш за петдесет години в един малък манастир, в чужда страна и да търпиш мачкане и унижения…

Жената изчака няколко секунди, за да осмислим княжеско – монашеския факт и продължи:

         - Има три черкви. Две от тях – "Свети Лука" и "Покров Богородичен" по принцип са затворени. В тях се служи в само по един ден в годината – през октомври, на патронните им празници. Третият храм е най-новият – "Свети Серафим Софийски", в него можете да влезете, да запалите свещи и да запишете имена, които монахините ще четат за здраве или за упокой…

…"Свети Лука" – това е името на старата черква, казват от 15 век, на чието място днес се издига манастира. Тук някъде са открили масов гроб с много скелети, включително и на деца. Предполага се, че в тази черква българи са потърсили закрила от турския ятаган. Както в Баташката черква.  Костите сега се намират в самата черква "Свети Лука". Кога са били избити? По времето на Априлското въстание ли? Не знаех отговора. Знаех само, че загиналите в Батак са канонизирани за светци мъченици, а тези тук не са. Интересно е, че Баташките мъченици са признати за светии най-напред именно от Българската православна старостилна църква, към която се числи и Княжевския манастир – през 2006 г. и първата икона за тях е нарисувана в манастир  в Калифорния, САЩ, специално за канонизацията им. През 2011 г. и Светият синод на БПЦ решава да ги обяви за светци. Справедливо е и мъчениците от Княжевското клане да бъдат канонизирани. Така си мисли не-историкът и не-духовното лице като мен…

         - След 1968 г. настъпват много тежки  дни за този манастир. Тогава Българската православна църква сменя църковния календар. Двама преподаватели в Духовната академия, които служат в този манастир отказват да приемат новия стил. Отказват и монахините.  Последиците са тежки. Светият синод прекратява бюджета на манастира, отнема от монахините възможността да припечелват от производството на черковни артикули. След това пада "гилотината" - Светият синод им забранява да служат. Официалната църковна власт започва да нарича Княжевския манастир "бивш". Това се разчува и след няколко месеца един православен фонд "Толстой" в САЩ отправя искане да поеме издръжката на монахините в манастира. Страхувайки се от международен скандал, Светият синод разрешава служенето, но при затворени врати, така нареченото "катакомбно служене".

         - Чакайте, чакайте - прекъснах я аз, - казвате, че тук са вдигнали бунт срещу официалната църковна власт? В 1968 г.? И са победили?

         - Изговарям факти. Светият синод им забранява да служат, лишава ги от средства и ги заплашва с  отлъчване. Те обаче устояват. И после са в основата на Българската православна старостилна църква…

         - Тоест на Руската църква в България…

         - Не, манастирът не е руски. Български е. Както е българска и черквата в Бъкстон, старостилната, "Успение Богородично", която е главната църква на българските старостилци. Въпреки, че това понятие не е съвсем точно.

         - Да, ама и в Русия се служи по стария Юлиански календар.

         -   Има и други – и в Румъния, и в Гърция…

         - Добре де, Челопеченският манастир какъв е?

Жената се замисли. Аз продължих:

         - Отиваме ние на Ивановден в него и влизаме в препълнена черква. Викам си: "Ето, това се казва уважение към името Иван!" И след минута разбирам, че тук празнуват "Рождество Христово". Този манастир е старостилен! Не е ли руски? Всички жени в него бяха със забрадки…

         - Не е към Българската православна старостилна църква. БПСЦ има два или три манастира. В София е само този.

          - Кажете ми още нещо за съпротивата!

         - За нещо друго ще ви разкажа. Ръководителят днес на БПСЦ епископ Фотий е бил подстриган за монах в Гърция по време на комунистическия режим. Посвещението е пазено в тайна дори от самите монаси на гръцкия манастир. По това време Росен Сиромахов, цивилното име на епископ Фотий, е преподавател по старогръцка литература в Софийския университет. И никой в България не знае, че е монах. С изключение на няколко души в Княжевския манастир, защото отец Фотий  служи там веднъж седмично. Той е бил "таен монах".

         - Таен монах? Всички си мислят, че е цивилен, а той всъщност е монах? Страхотно!

…В тайното монашество като институция има нещо невероятно дълбоко, нещо безкрайно силно. За да споделяш такава преценка не е необходимо да си религиозен. Не е нужно да приемаш възгледите и ценностите на тайния монах. Тайното монашество е съпротива в името на идеали, в името на своето истинско Аз. То е не просто протест, то е утвърждаване на жизнена позиция. То е напук на времето, в което живееш; независимо от клещите на епохата, която иска поведение в рамките на строго фиксирано русло. Тайният монах е рицар на свободата. И тук, на това място на мисълта, на преценката и възхищението като олово тежат думите на самия Фотий: "…чрез Църквата вечността присъства във времето, и пак, единствено Църквата преобразява времето и го въвежда във вечността". Тук битката е между вечното и временното, между дълбокото и повърхностното, между принципа и компромиса. Вечността е съвкупността от тези принципи и ценности, които устояват на всякакви изкушения,заплахи и терор. За Фотий това е сблъсък между средата и личния подвиг. Детерминизмът е това, "чрез което богува духът на времето". Тайният монах прегръща вечното, закотвя го в конюнктурата на епохата си и застава лице в лице с възможността за своя личен подвиг. Личният подвиг влиза в битка с  духа на времето и ако наистина е "подвиг", печели битката.

 Не е само Църквата, чрез която вечността присъства във времето и която въвежда времето във вечността, си мисля. Да, тя го прави, но не е единствена. Всяка желязна устойчивост срещу бесовете на конкретната епоха в името на ценности е тази Сила. Тук е не само Христос, тук е и Спартак, и Джордано Бруно, и Христо Ботев…

Загледах се в жената – в блестящите й очи; в сребърната й коса сресана по средата на път и грижливо вързана отзад. Заслушах се в мекия й спокоен глас. Тя носеше вселенското спокойствие, пълната хармония между себе си и света. Тя беше обгърната от яснотата, с която възприемаше света. Някаква сила излъчваше осанката на тялото й, тръгнало неумолимо към старостта. И в други манастири бях виждал това. И в много книжарници. И в библиотеки. И никъде другаде.

Смених темата:

         - Чувал съм, че тук има копие на Тверската икона…

Жената ме погледна замислено. Повтори бавно: "Тверската, тверската"…

         - Не, не знам… Тук има копие на Иверската Богородица. Тя е копие на Монреалската Иверска икона, която пък е копие на Иверската икона от Атон. "Иверия" значи Грузия. Да ви разкажа ли нещо за нея?

         - Разбира се! Не "тверската", аз се обърках…

         - Оригиналът е рисуван от свети евангелист Лука. Иконата попада в Иверия. През IX век по време на гонения срещу иконопочитанието, двама войници нахлуват в параклиса на една заможна жена, където е съхранявала иконата и са посегнали да я унищожат. Домакинята им дала пари, за да отложат изпълнението на заповедта. Те се съгласили, но единият от тях замахнал с меча си одраскал бузата на Света Дева Мария. Изведнъж рукнала кръв. Войникът паднал стъписан на колене. По-късно същият войник станал монах…

Не знам дали се получи учтиво, но внимателно я прекъснах:

         - Горе – долу знам историята…Каква точно е връзката между вашата икона и Иверската?

         - Добре, само с няколко изречения. Знаете как оригиналът попада на Атон. Прекрасна легенда… На един православен испанец при негово посещение в Атон, му подаряват копие от Вратарницата. Иверската икона и така е наричана, сигурно знаете защо.  Той я отнася в Канада, в Монреал и в един момент от нея започва да тече мирό.  Затова я наричат "Иверска Монреалска мироточна Богородица". Човекът започва да обикаля с нея по света. Повече от десет години. Идва и в България през 1995 г. Стои няколко дни. Казват, че 60 хиляди човека са й се поклонили и са си взели памуче с мирό….

….. Чудесата в християнството... Сигурно има много легенди, много измислени неща. В случая обаче с мироточивата икона… Атеистите не са опровергали този факт. Не са искали да го опровергават? Или не са могли? Същото е с божествения огън от Йерусалим на Възкресение… Същото е с мощите на много светии.  Хайде, кост, парче плат, да… Но има много светии, които са обявени за такива  след като при препогребване се изравят техни нетленни останки. Като на св. Иван Рилски, като на света Петка, като на св. Тихон Задонски… Споменавам тези имена, които изкочиха в паметта ми без усилие… Монреалската обикаля света и от нея тече мирό…

         - Вие каква сте? – пита жена ми.

         - Не съм монахиня. Помагам. Мъжът ми почина, децата ми са големи. Идвам тук, посрещам посетители, разказвам…

         - И цели два храма са затворени постоянно, като отварят само за по един ден в годината, на храмовия си празник?

         - Да…

         - Можем ли да Ви снимаме?

         - Тук е забранено да се снима!

         - Тук продава ли се книга за манастира?

         - Няколко метра преди вратата на манастира има магазинче. Има прекрасни книги от архимандрит Серафим. Той е на световно ниво…

Тръгнахме нагоре по стълби, за да отидем до отворения храм. Огледах се няколко пъти и снимах рекичката и гробовете на монахини. От някъде изскочи една жена, ръкомахаше и се развика: "Тук не се снима! Тук не се снима!" Лицето й беше гневно. "Хайде, стана скандалът", помислих си.

         - Не снимам. Опитах се, но Вие ми попречихте.

         - Видях Ви, че снимахте! – гневът се увеличи.

Влязохме в черквата. Стените не бяха изографисани. Същата жена влезе и ние си купихме свещи от нея. Обясни ни, че изографисването предстои. Беше се успокоила. Съвсем друга жена беше станала – кротка и любезна.

Тъкмо да я попитам коя е иконата, копие на Иверската, но реших сам да я открия – иконите бяха само няколко. Най-крайната в ляво. Познах я по белега на дясната буза… Тя не беше чудотворна. Въпреки това жената настоя на два пъти да обясни, че тя е опирана до Монреалската, явно това имаше значение за нейното качество…

В черквата влезе монахиня, стара, класическа – с килимавка, с було и в черно до петите. Седна на един от столовете в дъното, на западната страна срещу олтара. Чу че разговаряме с жената при свещите за Иверската икона от Монреал.

         - Муньос, собственикът на Монреалската икона, е убит преди 20 години. Масоните няколко пъти са му се обаждали. Те са го убили.

         - Масоните ли? – изненадах се.

         - Да, масоните. Нали сте чували за тях? Те са ръководени директно от дявола. Има трима на върха…

         - Тези, тримата, в Америка ли са?

Двете жени се усмихнаха на невежеството ми.

Монахинята ме погледна строго и отговори, като натърти на последната дума:

         - Никой не знае къде са. Те са ма-со-ни!

         - И защо ще го убиват?

         - Защото иконата прави много чудеса. Казах ви, масоните ги ръководи директно дявола!...

…. Знаех за неприязънта на православието към масонството. Въпреки че сред българските масони е имало и високопоставени духовни лица. В България най-известен е екзарх Стефан – екзарх на Българската Православна Църква от 1945 до 1948, а преди това  повече от двадесет години е Софийски митрополит.

         - Защо монахинята говори така за масоните? – попита ме жена ми.

         - Църквата като институция мрази масоните. Те са тайна организация и държавата и Църквата се отнасят крайно подозрително към тайните организации. Ако искаш да имаш истинско влияние върху някого, няма как да одобряваш членството му в организация, която се крие. Въпреки, че самите масони днес твърдят, че не са тайно, а дискретно общество. Има и друго. Масоните приемат различните вери за равностойни. Има масонски организации от мюсюлмани. Те се кълнат пред Корана. Така наречените "регулярни масони"  говорят за "Великия архитект", за Бог, без да уточняват как се нарича. Това е неприемливо за православието, за християнството. Другият основен клон пък, "либералното масонство", особено това във Франция, води истинска война срещу намесата на Църквата в светските дела…..

…А за дявола и неговата връзка с масонството клириците лесно могат да намерят свидетелства в литературата на видни масони. Да речем при Албърт Пайк, най-известния масон, "Черният папа", както го наричат неговите християнски противници, автора на книгата "Морал и догма", имаща славата на масонската библия. "Всички ние, заемащи високи степени, трябва да съхраним масонската религия в светлината на луциферианската доктрина", казвал в тази книга Пайк. И още по-ясно и по-кратко – "Това е истинската и чиста философска религия – да се вярва на Луцифер".

Излязохме. Свърнахме по една каменна пътека и попаднахме пред други гробове, този път на монаси. Единият от тях беше на архимандрит Серафим. Огледах се, нямаше кой да ме види, понечих да взема телефона и да снимам, но се отказах. Реших да уважа правилото, което не разбирах. А общо взето  в живота си не спазвах правила, които не разбирам. Сигурно като повечето хора.