Есен през август

Тази сутрин за пръв път усетих есента. Лека и прозрачна. Едва пристъпва – притеснява се, че е подранила. Хладен мирис и приглушена светлина си постила, за да изтика гръмогласното изобилие на лятото.  Всичко, пожълтели листа, влажни камъчета, сиво небе, притихнали птички, подготвят сърцето за едно ново вълшебство. Блясъкът и излишъкът си тръгват. Идва мекият уют.

Школата на Сферата

   В Школата бяха останали едва четирима ученици. Нормално за края на август. Един беше в Кабината за реконструкция на виртуални ситуации, другите трима описваха преживяното в Тетрадките. 

                                       *    *    * 

Обучението се състоеше в следното. Ученикът разказваше пред диктофон различни ситуации с подробно описание на действащите лица, техните реакции, обсъжданите проблеми и собственото си поведение. Компютри визуализираха разказите. Учителят проучваше материалите и след това вкарваше под хипноза ученик в различни ситуации, сходни на описаните. 

                                       *    *    * 

Всяка ситуация се разиграваше в Сферата. Участващите лица, техните думи и жестове се въртяха на различно разстояние от Центъра. С колкото повече емоции бяха натоварени, толкова по-близо бяха до повърхността на Сферата. Общият емоционален градус пък задаваше скоростта на въртене на самата Сфера. Ученикът, в зависимост от собственото си емоционално състояние, също се намираше на различно място във въртележката.

 

Задачата пред ученика беше да се придвижва към Центъра, без да прекъсва своето участие във виртуалното събитие. 

                                        *    *    * 

Ето разказ на един от учениците, записан в Тетрадката. 

„Професионалната дискусия беше разгорещена, нервна и мъчителна. Неизпълнени задачи, лоши прогнози, пропуснати шансове, интриги в колектива. Бях изключително напрегнат, емоциите ме задушаваха, страхове и притеснения изплуваха и потъваха с бясно темпо. Бях близо до вътрешната повърхност на Сферата и от въртенето ми се завиваше свят. Чувах всичко, виждах всичко, но образите сякаш се сливаха и това ме блокираше. Вътре в мен – кипеж и пяна, а външно бях тромав.

 Опитах се да започна изпълнение на задачата. С усилие се придвижих малко навътре в Сферата. После още малко. Личното ми темпо се забави. Емоциите бяха същите, но сякаш се подреждаха, не се преплитаха хаотично.

 Направих още една стъпка към Центъра. От тази позиция по-лесно обхващах с поглед това и тези, с които бях почти прилепен към вътрешната страна на повърхността. Когато фиксирах някого, наблюдението ставаше по-лесно. Вероятно от по-малката ми собствена скорост. Центробежната сила също беше по-слаба и това ми позволи с по-голяма лекота да се придвижа още към Центъра на Сферата. 

Изведнъж се оказа, че регистрирам неща, които преди са ми убягвали – нюанси в израженията на лицата, нюанси в интонациите. Наблюдателността ми се беше изострила. Още малко навътре. Доста от вътрешните ми емоционални тикове някъде изчезнаха. Чувствата и преценките взеха да се редуват плавно. Между мен и повърхността на Сферата бяха останали повечето участници в дискусията. Най-отдалечените персонажи започнаха да ми изглеждат като сънуващи с отворени очи. Реагираха, но като че ли повече на своята емоция, отколкото на това, което наистина се случва около тях. Сякаш бяха деца на въртележка със синджири, които стискаха здраво синджирите и следяха по-скоро шеметната скорост, отколкото света, който ги заобикаля. 

Още една крачка към Центъра. 

Почувствах, че някак психически се отделям от ситуацията. Бях в нея, участвах в обсъждането, реагирах на нападките, внушенията и въпросите, но формулирах отговорите бързо и по моя преценка – прецизно. Колкото другите участници бяха по-далеч от мен, т.е. по-близо до повърхността на Сферата, толкова по-бавни взеха да стават техните реакции. Осъзнах, че по-скоро скоростта на моите регистрации и изводи се е увеличила. Дори от началото на един жест, мимика или изречение, можех успешно да предвидя продълженията. Бях стигнал вече в Центъра. В средата на психиката си почувствах някакъв блестящ и жив стълб на неподвижност. 

От тук виждах всичко. И разбрах, че на различни позиции в Сферата това „всичко“ е различно. Явно стигах максимума. Усещането ми, че другите спят и сънуват с отворени очи, се засили. Завихрени от скоростта на своето въртене, те сякаш нямаха възможност и сили да видят това, което виждах аз. 

В Центъра на Сферата ме обхвана чувството, че съм господар на ситуацията. Мълниеносни преценки. Ако трябваше мълчах. Ако трябваше се включвах, но с думи и интонация, които отчитаха мисловните и емоционални позиции на другите и дори се опитваха да ги моделират. Регистрация – преценка – прогноза – точно определена намеса. Сякаш се раздвоих – един безмълвен център, който наблюдаваше и един моделиран облак от емоции и съждения, който участваше в дискусията по точно определен, предварително зададен начин.

 Всичко се превърна в игра. Точно това въртене на точно тази Сфера щеше да приключи, къде с печалби, къде със загуби за мен, но животът продължаваше. Игра. И всичко това благодарение на Центъра, в който успях да вляза. Центърът наблюдаваше въртящата се повърхност на Сферата, а повърхността се занимаваше единствено със своето въртене. И почти не й оставаше психичен ресурс да разбере с какво се занимава Центъра.“ 

                                      *    *    * 

Ученикът изчака Учителя да излезе от Кабинета и му подаде Тетрадката. Учителят прочете написаното. 

-        Май си успял! Дано си разбрал, дълбоко и с цялото си същество, че всяка ситуация, в която участваш, е Сфера, а нейното възприемане, преживяване и оценка зависи от това, къде се намираш в Нея. 

-        Благодаря, Учителю! Мога ли да разчитам на включване във Второто ниво? 

Учителят повдигна вежди и почти театрално попита: 

-        Какво второ ниво? 

-        Разказват, че след дълго пребиваване в Центровете на Сферите, човек започва да вижда мислите на другите, проектирани на самата вътрешна повърхност на съответните Сфери. Това вече давало сили за пълен контрол над ситуациите. 

Учителят се усмихна.

 -        Очаквах този въпрос. По принцип може. Преживей 100 ситуации, в които успяваш да участваш от Центъра. 100 последователни. Ако в една не успееш, започваш броенето отначало. Преброиш ли до 100, готов си за Второ ниво. И не хитрувай! Ако скриеш истината, дори само за една Сфера, няма да се получи. Само ще си изгубиш времето.

 За миг Учителят замълча. 

-        Как мислиш, мога ли да установя дали написаното в тетрадките съответства на действително преживяното? 

-        Сигурно можете… И практиката какво показва? Кога учениците се връщат за Второ ниво? 

-        Някои, малцина са, се връщат след три години. Баща ми твърди, че някои са се върнали след трийсет години. Повечето не се връщат.

 Изведнъж Учителят стана много сериозен. Сложи ръка на рамото на ученика, доближи се до ухото му и прошепна:

 -        По-малко мечтай за контрол над другите! Някои, които изкараха Второ ниво, полудяха. Способността да четеш мисли е божествено постижение, но  едновременно с това и адско проклятие… Понякога да спиш с отворени очи е спасение.

Роженски манастир

Пътят от Мелник към Рожен е особен – имам чувството, че се намирам в непозната България. Мелнишките пирамиди, изваяни сякаш от дете – великан докато си е играело в мокър пясък, са се строили покрай тесния асфалтов път като почетна стража. Формите са различни – стени, кули, гъби. Уж са от пясък, но не се ронят. По върховите части, незнайно как, са израсли дървета.

Манастирът е на едно възвишение над селото, притихнал сред лозята и тревите. Пристъпваш прага и първото чувство е на тишина. Тишина, която не е празна – тя не е отсъствие, а присъствие.

Манастирът е просторен, но не е показен. Тих, подреден, цялостен, завършен. Липсва натрапчиво самочувствие. Настилката от камъни е необичайно неравна, сякаш настоява да не бързаш, да внимаваш за всяка своя крачка. Монаси не видях, но монашеската грижа е във всичко - в равните линии на чимшировия плет, в чистотата на каменните пътеки, в строгата простота на дървените чардаци – сякаш всичко е подредено не само за око, а и за молитва.

…Историята на Роженския манастир е дълга и неясна като самите пясъчни пирамиди, които го пазят. Точната година на основаването му не е известна, но името му се среща още в XIII век в бележка към един гръцки ръкопис. Главната църква, трапезарията и жилищните сгради, които виждаме днес, са от XVI век. А вътрешната украса на храма е завършена през 1732 г., във времето на константинополския патриарх Паисий II и на мелнишкия митрополит Антим.

Дълги години, по време на османското робство, манастирът е бил подчинен на гръцкото православие – метох на Иверския манастир в Света гора – Атон. Едва след Балканската война, през 1912 г., отново става български, а спорът за собствеността му е решен окончателно през 1921 г. в Хага.

През втората половина на XIX век манастирът се превръща и в убежище на революционери. В тези килии са намирали подслон войводи от ВМРО, а съвсем наблизо е гробът на Яне Сандански…

И Роженският манастир удовлетвори моята страст - когато посещавам манастир винаги търся в него нещо уникално. Не беше трудно да намеря.

Витражите от венецианско стъкло са уникални. В България изобщо няма такива, а и за Балканския полуостров от началото на XVIII век са единствени. Тези витражи хвърлят мост към католическата архитектурна традиция на витража, позната в катедралите на Западна Европа. Интересното тук е, че  роженските витражи не са  копия на западните, а съчетават католическото влияние с местните традиции. Роженските витражи носят флорални мотиви, които са много характерни за изработването на българските иконостаси.

Как идва това венецианско стъкло в роженската черква? Може би по същия начин, по който е дошло и в Кордопуловата къща – най-голямата възрожденска къща на Балканите. Вероятно същите търговци, производители на вино, които са търгували с Венеция и Франция, са поискали изработването на витражите и за черквата.

Най-вероятно обаче обработката и сглобяването на самите витражи да е станала тук, от местни майстори. Това обяснява защо витражите  изглеждат различно от западноевропейските – не са с изобразителни сцени като в катедралите, а по-скоро орнаментални, геометрични, цветни пана, които се вписват в православната среда. Няма друго такова място на Балканите – едно чудо на красота, в което Западът и Изтокът се прегръщат в молитва.

Разделям се с витражите и бързам да видя нещо друго уникално – чудотворната икона на св. Богородица, поставена на видно място в храма, монтирана на богат специален за нея иконостас. Тази икона е поръчана в Иверския манастир на Света гора от кожарския еснаф в Мелник.

В Иверския манастир, основан от грузински монаси през X в., се пази една от най-почитаните икони на света – Богородица Портаитиса (Вратарница). Името ѝ идва от това, че според преданието иконата „застанала“ до портите на манастира и оттогава там е нейното място. Тя е „Пазителката на портите“. Копия на тази икона са разпространени из целия православен свят. Роженската Богородица Вратарница е едно от най-известните такива копия у нас. Годината, изписана на иконата, е 1790.

Роженската икона е единствената по рода си в България върху желязна основа. Изографисана е на грундиран железен лист – така нареченото „светено желязо“.

Преданията за нейни чудеса разказват за  много семейства, които не са можели да имат деца и са  се сдобивали с рожби след молитва пред иконата. Вярващи споделят също, че покланянето пред иконата им носи дълбока вътрешна промяна, възстановява вярата и променя живота им.

Заставаш пред лицето на Богородица и внезапно тишината става плътна. В този миг храмът вече не е музей, не е паметник, не е старина. Той е дом. Дом на молитвата, на надеждата, на упованието.

Стенописите са впечатляващи. В първоначалната украса от XVI век са запазени стенописи в олтара и в притвора. През XVIII век (1732 г.) е направена втора голяма живописна програма – тя покрива цялата вътрешност на храма. Така се получава усещането за „плътност“ – където и да погледнеш, има образ.

Трапезарията на манастира също е много интересна. Тя е една от добре запазените у нас (заедно с тази в Бачковския). Трапезарията е удължено, сводесто помещение, в което има каменна маса, изградена от зидария и облицована с каменни плочи. Дължината на масата  е над 10 метра. Това е типичната „манастирска маса“ за обща трапеза, символ на братството и киновийния живот

Трапезарията е изографисана  по светогорски обичай. Забележителен е стенописът „Пахомий и Ангела“. В област на име Памена до Нил един ангел се явил на Пахомий в образ на отшелник, дал му устав и му казал там да построи манастир. Между 318 и 323 г. светецът основава в Тавена (Табениси - близо до днешния Луксор), на брега на Нил първия манастир. Неговата заслуга е, че въвежда правила за общ живот: обща молитва, обща трапеза, труд, послушание към игумена. Това е киновийното (общежитийното) монашество – за разлика от предишното отшелническо, при което монасите живеят сами. Затова Църквата го нарича „родоначалник на общежитието“.

В първия манастир Пахомий създал над сто килии, но мрежата от обители, които основал по бреговете на Нил, достигнала 14 000 монаси в годината на смъртта му.

 Попитах в манастирския магазин за книжка за манастира. Едно младо момче, което стоеше зад щанда, с тъга ми обясни, че такава книга не е изработена. „Архивът на манастира е изгорял при пожар. Част от архива е запазен в Света гора, но от там така и не е взета информация, която да послужи за написването на книга“.

Излизам от манастира, като не ме напуска чувството, че съм пропуснал неща, за които съм чувал - стенописът с Лествицата на св. Йоан Лествичник – от различните ѝ стъпала падат монаси, а всяко стъпало олицетворява монашеско достойнство: безгневие, безстрашие, незлопаметност, незлословие, мълчаливост, нечревоугодие, несребролюбие… Или пък стенописът на Христос на трон с надпис 1597 г. – датиране, която няма как да е автентично. В края на XVI век годините са се броели не от Рождеството Христово, а от Сътворението на света. Тогава би трябвало да е изписано „лѣто 7105“. Следователно надписът е или по-късна добавка, или свидетелство за преизписване.

На няколко метра извън манастира е гробът на Яне Сандански. На плоча са записани следните думи на Яне: „Няма да се спра и пред най-страшните терористични действия, за да извоювам съкровената си мечта – свободна българска Македония“. Някой яростно се е опитал за заличи „българска“.

Гледам тази ярост и се сещам за репликата на мой приятел македонец – „Не разбирам тези драми с историята – ние, македонците и българите, просто имаме обща история!“ „Да не си мислим обаче, че сме уникални – добави той – „Троя“ гръцка ли е, турска ли е? Киевска Рус – руска ли е, украинска ли е?“