Спомен за бавачката

Бях на пет. Ходенето ми на детска градина трая точно седмица. Помня само последния ден – петък.

Не знам защо си мислех, че като скоча и дръпна кърпата, тя ще се откачи. Скочих, дръпнах я, за секунда увиснах на нея, шперплатовото шкафче се наклони, аз полетях назад, паднах по гръб и шкафчето ме захлупи. Не ме удари. Просто ме захлупи, беше ми по мярка. Ревнах със страшна сила. За секунди останах в пълен мрак, като в гробница. Някой от вън го повдигна. Над главата ми се облещиха очите на някаква ужасена лелка.

- Пу – пу! Да не ти е уроки. – лелката ме заразглежда за телесни поражения.

Телесни нямах, но ревах поне още половин час. Вечерта, в къщи заявих, че повече на градина няма да ходя. Това беше място, където шкафчета падаха върху децата.

-   Станало е случайно! А този персонал къде гледа? Децата ще се пребият! Виж, моето момче, вероятността шкафче пак да те захлупи е почти никаква. – обобщи татко.

-      Какво значи “вероятността”? – попитах.

-      Това означава, че може да се случи, но няма да се случи.

-      Значи може шкафче пак да ми се стовари?

-      Може по принцип, но не вярвам.

-      Значи, все пак може?

Мълчание.

-      И вие искате да ходя там, където шкафчета ще падат върху децата? Няма да ходя на градина!

Сутринта майка ме облече, хвана ме за ръка и се опита да тръгне към външната врата. Все едно вчера нищо не се беше случило. Аз изпънах крака, забих пети в пода, целия се вдървих и пуснах гърлото си като линейка в задръстване.

-      Добре де, кой ще те гледа? Баща ти е по цял ден на работа. Аз се прибирам след обед. Сам ли ще стоиш?

-   Сам ще стоя! – и вместо аргумент засилих сирената  и вдървих тялото още по – категорично.

Майка не можеше да ме изкара от вкъщи. Можеше да ме изнесе. Явно това й се е видя нелепо и след десетина минути размяна на едни и същи въпроси и отговори, ме остави. Върна се само след няколко часа.

Вечерта ме накараха да си легна по – рано от обичайното. След като се увериха, че съм заспал, аз станах от леглото, влязох в хола и залепих ухо на вратата. В кухнята се беше разразила буря от думи и децибели. По едно време утихнаха и аз си легнах.

На сутринта майка нервно ми обясни, че този път ще стане на мойта, ама да не си мисля, че всеки път ще бъде така. Съобщи ми, че ще наемат бавачка на половин ден. Докато ми мине уплаха от шкафчето. После, щели сме да видим.

От бавачката имам един единствен спомен...Тя била издържала само седмица. “Горката”, както каза майка.

Преди това обаче нещо друго. Това друго и споменът за бавачката са вързани като съседни вагони на един и същ влак.

                                              *    *    *

Кратък, но обилен летен дъжд беше изкъпал света. А слънцето... По – щедро и обичащо слънце не бях виждал. Всичко беше облято в ярка светлина. Разноцветна дъга разрязваше небето. Липите ухаеха толкова силно, че чак задавяха.

Бяхме седнали да обядваме. На блестящо бяла покривка майка сложи пържени картофи и кюфтета. Майка беше невероятен готвач. Картофите се топяха в устата, а мирисът и вкусът на кюфтетата бяха главозамайващи. Майка разказваше нещо на татко за петъчния си работен ден. Татко обясняваше какво трябва да се направи в понеделник.

Бях изумен! Те не бяха тук! Майка беше в петъка си, а татко - в понеделника си. Те не усещаха магическата комбинация, в която бяхме потопени. Едри дъждовни капки по прозорците, божествено щедро слънце, вълшебна дъга, замайващ дъх на липа, празнично настроение, което струеше от покривката, леко сладникаво кисел вкус на хрупкави картофи, мирис и вкус на невероятни кюфтета. Опитах се да кажа нещо за дъжда и дъгата. “Да, да, добре!”, машинално отговаряше майка и си заминаваше в петъка. Подхвърлих нещо към татко за уханието на липите. “Да, да, липите”, автоматично повтори думата татко и отпрашваше в понеделника. Беше странно. Наистина странно.

В ситуации, когато не можех да си обясня нещо, аз отскачах до съседния блок при бате Жоро Котарака. Той беше с шест години по – голям от мен, в четвърти клас и знаеше страшно много – беше чел цели пет дебели книги, както сам обясняваше и имаше отговори на всички сложни въпроси.

Едва изтраях да свърши обяда и хукнах към бате Жоро. Той нещо се мотаеше пред блока си. “Така и така...”, разказах му подробно. Помолих го да ми обясни.

-      Виж какво, Юрка, майка ти и баща ти в този момент са сънували! Нормално.

-      Как ще е нормално, бе бате Жоро! Сънува се когато се спи! А те бяха будни!

-     Когато се спи се сънува, това е ясно. Вие, малките сънувате само докато спите. А възрастните често сънуват и когато са будни. Просто на тях за тази работа не им стига нощта.

-      А на нас ни стига, така ли? Бате Жоре, на нас защо ни стига, а на тях не им стига?

-   Защото вие по цял ден си играете и не ви е нито скучно, нито досадно. И нощта ви стига за сънуване. Ще ти го кажа по обратния начин: когато човек скучае и му е досадно, има нужда от повече сън.

-      И ти ли си така?

-      Аз ли? Тези уроци... особено по математика... Аз съм на границата... възрастните обаче започвам да ги разбирам.

-      А какво е “скучно” и “досадно”?

-      Сега ще ти обясня...

     

-      Жоро-о-о! – някой се развика от един балкон.

     

-      Майка!

  

-      Майка ти сега не сънува, нали?

   

-    Абсолютно не! Когато разбере, че не съм си написал домашните, всякакви сънища й се изпаряват! Друг път ще ти обясня за скуката и досадата...

Това друг път се размина.

Разговорът се случи малко преди да ме захлупи шкафчето.

                                             *    *     *

Три дни стоях сам в къщи. На четвъртия, малко преди майка да излезе за работа, се звънна, майка отвори и в коридора влезе някаква жена. Беше дребна и слаба, но не кльощава. Здрава и набита.

-      Това е баба Вася. Тя ще те гледа докато ме няма. Пет – шест часа. И да слушаш!

“Какво имам да я слушам? Просто ще я включа в игрите” – помислих си.

От няколко седмици, освен двете гумени кукли и дванайсетте кубчета имах две нови играчки. Страхотни играчки. Един шах и “Строител”.

Три дни с бабата правехме едно и също. Изваждах от стенния шкаф в коридора шаха и “Строителя”, слагах ги на масата, после изваждах от шаха един черен офицер и разпилявах строителните материали. Сядах си на моя стол. Баба Вася сядаше на стола на татко. Започвах да строя къща от малките пластмасови тухлички. Поканвах бабата да гледа внимателно. Тухла по тухла, вратичка, прозорчета, покрив, комин и ограда. След това слагах в къщичката черния офицер и започвах да го наблюдавам през прозорчето. Офицерът беше жив, истински обитател. Той също ни наблюдаваше. Аз бях великан, а той джудже. Взаимоотношенията ни бяха топли – вече доста пъти бяхме играли тази игра. Аз правех дом, а той ми благодареше с това, че домът не беше пуст. Доста често баба Вася се разсейваше. По очите й разбирах. Молех я да се върне.

Аз го наричах “игра”, но това не беше игра. Това беше действителност. Понякога побутвах офицера да си покаже качулката през прозореца и питах бавачката: “Знаеш ли какво е това, как е попаднало вътре?” Тя цъкаше с език, блещеше очи и клатеше с недоумение глава. Мен ме обземаше дива радост. Беше напълно ясно, че възрастните са страшно недосетливи. Те не строяха, те не можеха да общуват с джуджета и изобщо нямаха представа как една пуста къща може изведнъж да си намери стопанин. Аз обаче знаех, но не издавах тайната. Кикотех се и повтарях десетки пъти въпроса си.

На третия ден баба Вася ме попита:

-     Не ти ли е скучно и досадно всеки ден по няколко часа да правиш едно и също?

-      Скучно ли? Какво е “скучно”?

-      Как да ти обясня... “Скучно” е когато не ти е интересно. Когато човек прави много пъти едно и също, би трябвало да му става скучно.

-      И започва да си мисли за разни други работи ли?

-      Точно така!

-      И започва да сънува.

Тук тя повдигна вежди. Не ме разбра.

-      А какво е “досадно”?

-      “Досадно” е когато правиш нещо, но вече не ти се прави.

-      И пак заминаваш на някакво друго място ли?

-      А бе, момче, някакви странни работи ми говориш!

Виждах, че й става скучно и досадно. Въпреки че от време на време се блещеше на офицера. Непременно трябваше да я задържа. С нея беше по-интересно. Хрумна ми страшна идея.

Помолих я да застане на колене и длани, аз се качих на гърба й, хванах се за раменете й и започнах да викам “Дий-й-й!” Баба Вася схвана същността на новата игра и запрепуска по коридора. Като стигнехме до края, обръщахме и пак се връщахме в кухнята. Аз стисках здраво раменете, пришпорвах я с бедра в ребрата и викай “Дий-й-й!” Малко почивка, после започвахме отначало. Нямаше как да ни е скучно.

Три дни след като бях въвел язденето баба Вася напусна. Не я видях повече. Майка сопнато ми обясни, че съм терорист.

-      Какво е това “терорист”?

-      Ей, такова, шарено!

 “Айде, пак трябва да се ходи при Котарака” –  помислих си.  

ХРИСТОС НЕ ВОСКРЕСЕ!

Нито Неговите въпроси сме разбрали, нито посланията Му, нито предназначението Му. Веднъж Христос попитал Петър "Ата оев оти?". Петър отговорил "Ани оев отха!". Исус повторил въпроса си. Петър повторил отговора. Христос отново попитал.

И въпросът и отговорът произлизат от глагола “ле итаав”. Той може да означава “обичам”, но може да означава и “ в състояние на любов съм”.

 

Христос питал три пъти, защото Петър отговарял на друг въпрос. Исус питал: “В състояние на любов ли си, Петре?”  Петър отговарял: “Обичам те, Господи!”. Христос искал да чуе от устата на своя ученик дали той, заедно с Него и чрез Него, се намира в състояние на любов, на молитва, на състрадание, дали споделя Христовото отношение към света. Петър не разбрал въпроса. Той три пъти декларирал обич просто и само към своя учител. Отношение не към света, а към стоящия пред него човек.

 

Две хиляди години Христос задава своя въпрос. Две хиляди години християните му отговарят така, както е отговарял Петър. Смирени пред иконите, кротко запалили свещ пред разпятието, коленичили пред църковния олтар. Защото християните обичат Него. Вън от църквата ако не всичко, то главното е противоположно на "в състояние на любов съм". Христос не може да възкръсне, ако не бъде разбран въпросът Му. Той е дошъл на този свят не за да разиграва представление, а за да постави своя въпрос и да научи хората на правилния отговор. Без това целият му живот е обезсмислен, а Неговото възкресение е невъзможно.

 

Христос е най-неуспешният велик опит да бъде спасено човечеството. Няма Негово послание, което да е разбрано. Нито смирението, нито простотата на живота, нито прошката, нито любовта. Защото да бъде разбрано нещо, не означава да бъде наизустено. То трябва да напълни сърцата и постъпките. Човечеството слуша думите и папагалски ги повтаря. Изпълнението, правенето не се е получило. Замисленото спасение се е провалило. Христос продължава да чака своето възкресение.

Не само въпросите и посланията, самото Негово предназначение не е докоснало душите ни.

 

Две рибки разговаряли в аквариума. Едната казала: "Аз не вярвам в Бог. Аз съм атеист.". Другата отговорила: "Глупости, а тогава кой според теб ни сменя водата ?".

Така е разбрано предназначението на Бога - той не е водата, кислородът, той е съществото, което сменя водата. Не е примерът, атмосферата, отношението към себе си и света, върховната цел, а обслужващият персонал. Той не е в нас, а Нещото, което трябва да се грижи за нас. Неговата любов е любов към нас, а не любов между нас. Цялото Му предназначение е изтласкано от живота ни. Затова пък хитро и подло сме Му поверили функцията, когато изцапаме водата си, да ни я сменя. Ако е така, Неговото раждане и всичко, което се е случило с Него след това, е ненужно, безсмислено. Обслужващата функция прекрасно е изпълнявал и Отца Му - Саваот. Христос е умрял и е искал да възкръсне, защото с това чудо, човечеството е трябвало да разбере кое е вечното, кое заслужава да пребъде. Не се е получило. Не е успял богочовекът. Още чака. Чака своето възкресение, докато ние механично бърборим "Христос возкресе!".

 

Христос не би могъл и да възкръсне, защото ние го разпъваме всеки ден. Защо и кой всъщност го е разпънал? Ако тълпите не са викали "Разпни го!", Пилат е нямало да посмее. Тълпата е разпънала Христос. Тя е искала смъртта му.

 

И в цялата история на човечеството това разпъване се повтаря. Сократ, Бруно, Ян Хус, Сент-Жюст, Робеспиер и Марат, Троцки и Бухарин - на кладата или под ножа. Левски - предаден. Ботев - изоставен.

После човечеството им се извинява с музеи, библиотеки и годишнини. Човечеството им благодари, че ги е употребило. Че те са му свършили някаква работа. Разпъва ги и после им строи храмове. При това вечно колело на убийство и превъзнасяне не може да има възкресение. Защото възкресението е победа, тържество на ценности.

Който не вярва, че светът е постоянно готов да разкъса Христос, нека се опита няколко дни да бъде негов последовател. Не в манастирите, а сред хората. Защото Той е бил сред тях. Нека говори за любов и прошка, но не в стихове, а в живия си живот. И ще бъде обявен за луд. Нека бъде бунтар, защото Христос е другото име на бунта срещу съществуващите порядки и предрасъдъци. И ще бъде пребит.

Христос бил посочил Пътя. Кой и кога е тръгнал по него?

Един пияница се блъснал в стълб. Зашеметен той отстъпил назад и отново тръгнал в същата посока. Още веднъж се блъснал в стълба. Отстъпил няколко крачки, изчакал малко и пак тръгнал напред. Блъскайки се отново , той прегърнал стълба отчаян и казал: "Няма смисъл. Заграден съм. Отвсякъде ме спират."

Христос е живял, за да ни докаже, че не сме заградени. Христос се е оставил да бъде убит, за да ни посочи свободното пространство. Две хиляди години чака да изтрезнеем. Чака своето възкресение.

 

                                                                                 2001 г.

Натюрморт

 Телефонът  иззвъня. Погледнах на дисплея. Петър П. Стар приятел. От година не се беше обаждал. Вдигнах.

-      Юрка, какво правиш? Удобно ли е?

-      Какво да правя, бачкам. Ти как се сети?

-      Утре съм в София. Можем ли да се видим за десет минути?

-      Можем, разбира се, По обяд. Като пристигнеш, обади се!

Още няколко паразитни изречения. Затворих.

Стана ми чоглаво. Нещо ще иска. Откакто дойдохме на власт, все някой нещо иска. Има такива, които пет години не се бяха обаждали. Сега звънят. Много любезни. Много затъжени. Петьо не е от тях. Затова ми е чоглаво. Другите, тарикатите, мога да ги отрежа. „В отпуск съм две седмици, ще ти се обадя!“ Ще им се обадя друг път! Ама Петьо… Ще иска я някаква връзка в министерство, я работа за приятел. Половин година, откакто моята партия е във властта. Да, ама аз не съм във властта. Преди много години можех да уреждам разни работи. Сега не мога. Познават ме, но не мога. Надути пуяци. Гледат те, уж любезно… с насмешка. Отделят ти малко време, защото са възпитани. Глупости, възпитани! Все съм някакъв в партийния печат! Мога да ги накисна! Мога да им създам проблеми! А мога ли? Вече никой не чете! А тези, които четат, какво зависи от тях? Думите загубиха значение. Удавихме се в морета от думи… Преди 20 години беше друго. Думите влияеха. Респектираха. Като напишеш нещо силно, четат го. Обсъждат го. Формират си мнение. А сега? Сега – нищо! От едното ухо – в другото! Приемат ме ритуално. После нищо. Обещаят, задължително си запишат нещо на някакъв лист и нищо.

… Петьо ще иска нещо! И аз ли да си записвам в бележника? Ще му кажа, че нищо не мога да направя. Че нямам влияние. Мина онова време… Вдигаш телефона и нещата стават… Сега не стават. Няма да ми повярва. А, какво да направя? Да му обещая? И после… Като политиците – „А бе, има един, който пречи; трябва да изчакаме; еди кой си мръсник ни сложи крак… Ще стане, но трябва време“. Или ще престана да му вдигам телефона. Поемам задачата и до тук. Да, ама той е приятел. Ще му кажа истината! На никого не мога да повлияя… Няма да повярва. Няма да разбере… Ще помисли, че нещо съм се възгордял. Че съм загубил чувствителност. Че съм теглил една майна на приятелствата, защото съм се оял… Моля, аз съм се оял?!

Цялата партия е на кръгове и кръгчета. На пирамидки и ромбчета.  Вътре, във всеки кръг, си помагат. Едно стадо са. А между кръговете?  Борят се за територии. А, ако си извън партийната геометрия? Никой си!..

…Петьо нещо ще иска. А да е единственият? Ако на всички им уйдисвам на акъла? Трябва да си зарежа работата. И пак нищо няма да мога да им свърша. Как да им го обясня? Как да го обясня на Петьо? А в неговия край – една безработица… Сигурно е закъсал. Добре де, а аз какъв съм? Спешна партийна помощ? Боли ме, че в неговите очи съм можещ. Иска ми се да остана такъв. Как? Никак. Ей затова ме боли…

Нещо ме стисна за гърлото. Души ме. Винаги сме си помагали. И аз съм го молил за разни работи. Вярно, дребни, ама съм го молил. И той винаги ми е вършил работа. И аз съм му вършил, по -едри…отдавна… По-добре е в опозиция! Да минаваме в опозиция, че ми писна. Тогава е лесно. Псуваме властта хорово! И нищо не зависи от нас. И никой нищо не иска. Приятелството е чисто. Никой не ти звъни и не те пита: „Извинявай, можем ли утре да се видим за десет минути?“

Десет минути… Глупости. Ще дойде, ще се усмихне и ще ми стовари задачи за цял месец…

Защо му вдигнах? Сега до утре ще гадая какво ще иска! И ще преживям своята безпомощност. Няма отърване… Ама утре ще му кажа всичко. За кръговете и техните нобили. За това, как ако с нищо не ги застрашаваш, ако с нищо не ги държиш, ако нищо не можеш да им дадеш, си никой! Нищо, че ги познаваш от 20 години! И че заедно в опозиция сте псували властта и сте се чувствали близки!

Опитвах се да се успокоя. На никого нищо не дължа. Петьо не е първият, на който няма да свърша работа. Поне пет приятели се извървяха! А аз, ни тъй, ни тъй. Все пак, имам достойнство. Опитвах се да им свърша работа. Обаче, все на камък. И няма как да им го обясня. Да, обяснявам го по някакъв начин… по очите им разбирам, че нещо не ми вярват докрай. И какво да правя? Да си играем на котка и мишка, докато мине мандата? Още колко време? Година, две, три?

Прибрах се. Пих две водки. Спах лошо. Сънувах глупости. Опитвах се да вдигна някакъв камък, а той не мърда. Петьо стои отстрани и се смее. „Какво се хилиш бе, Петьо?“ „Че този камък не изглежда тежък! Какво се лигавиш?“ Лигавя се аз! „Защо не вземеш ти да го вдигнеш?“ И така, няколко пъти…

Събудих се скапан. „Добре де, ще го изслушам, ще обещая, пък после ще видим… Ще го замотам нещо…“

Към 11 ч. Петьо ми звънна.

-      Качвай се!

Петьо отвори вратата – захилен до уши! Прегърнахме се. „Хили се. Разбира се, ей така! Много мило. Сега ще ми го забие.“ Седнахме.

-      Как си, Петьо? – опитах се да бъда спокоен и ведър.

-      Ами, както винаги. ОК! Ти как си?

-      Как… Работа до шия. Радвам се, че те виждам. Ти, по каква работа в София?

-      Трябва да взема едни документи от едно министерство. Нали, знаеш, все се опитваме някакъв бизнес да правим. Бюрокрация до шия! Що не взема един автомат и…

„Хайде, почна се“, помислих си.

-      Извинявай, продължи Петьо, при теб съм за десет минути. Друг път ще ти се обадя за по-дълго. Да обядваме заедно, например. 

„Ега ти нахала, за пет минути, бърза да ме сложи на полога да снасям, а той бързал…“

Петьо извади 20 лева и ги сложи на масата. И се ухили, като че ли е спечелил от „Сделка или не“.

-      Какви са тези 20 лева, бе Петьо? Най-напред се върши работата, след това се плаща! – опитах се да се пошегувам.

-      Имам да ти връщам 20 лева.

-      Така ли? Че кога съм ти давал пари?

-      Миналата година, на Шипка!

-      Така ли, не си спомням!

-      Ама, за вас баровците, 20 лева пари ли са? – Петьо направо се разливаше в някакъв кеф.

-      Добре де, и ти за 20 лева идваш специално?

-      Чак специално, не. Но използвам идването в София. Извинявай, че ги забавих. Не са пари, но сиренето е с пари. Айде, ще бягам! Извинявай, че се мяркам за малко. Другият път, особено ако работата стане с онези пикливи чиновници, ще черпя! Чао, братко!

Стана, прегърнахме се и излезе.

Направо щях да падна. Цял ден притеснение. Цял ден партийно философстване. Лош сън, въпреки двете водки.

Взех, че ги сложих в рамка зад стъкло тези 20 лева. И си ги окачих в кабинета, в къщи. Защо го направих, нямам смислен отговор.

Веднъж дъщеря ми ме попита:

-      Тате, какво правят тези 20 лева в рамка?

Изръсих каквото ми мина през празната глава:

-      Това е натюрморт, тате! Партиен натюрморт! Много е модерно!

Спомен за пространството

Играчките ми бяха в малко кожено куфарче с размери на голяма дамска чанта. Стоеше винаги в стенния гардероб в коридора. Сутрин, след като се събудех, измивах си очите, закусвах с това, което майка ми беше приготвила на масата и взимах куфарчето. Сядах на пода, опрял гръб на страничната дъска на кухненското легло, поставях куфарчето пред себе си, щраквах металните заключалки и го отварях.

Куфарчето съдържаше две гумени кукли и дванайсет кубчета. Изваждах ги и ги преброявах. Можех да броя. Бях на цели пет.

Всяка сутрин строях от кубчетата кула. До шесто – седмото беше лесно. След това ставаше трудно. Всяка грешка в милиметри се умножаваше нагоре и в един момент беше невъзможно да завърша кулата. Кубчетата падаха и аз започвах строителните работи от начало. След определен брой опити успявах. Дванайсетте кубчета образуваха внушителна кула. И тогава започваше истинската, вълшебната, игра. Гумените кукли ококорено гледаха с гумените си очи съвършенството на постройката и и гумените им уста цъкаха с възхищение. Аз лягах, долепях глава на пода и стрелвах очи към върха на кулата. Имах чувството, че стърчащата кула се стреми да достигне тавана. По-късно разбрах, че когато една сграда стърчи така, се нарича небостъргач. Моята кула беше таваностъргач. Долепен до пода, аз бях безкрайно малък, а кулата – безкрайно висока. Куклите бяха великани. Великаните се възхищаваха на таваностъргача, а аз се любувах на великаните. Двата квадратни метра, на които организирах строителството и след това празника на взаимното възхищение, се превръщаха в огромно, направо безкрайно, поле. Сега следваше „порастването“. То щеше да преобрази всичко. Започвах да ставам. Отлепях глава от пода и изкачвах очите си по етажите на кулата. Ставах бавно, много бавно. Разгъвах тялото си и се изправях в цял ръст. Сега аз бях великан, а куклите – джуджета. Кулата беше дом на други джуджета, които живееха разпределени по дванайсетте етажа, но никога не се показваха. Явно се страхуваха да не паднат. Аз бях толкова голям, че можех с едно мърдане на крака да разруша това, което само преди минути беше най-гигантската сграда на света. Гумените джуджета гледаха нагоре и се чудеха откъде е дошъл този великан. След като бях преизпълнен с усещането за своето величие, започвах бавно да клякам. Кулата растеше, гумените кукли – също. Аз им давах този шанс. Да построиш нещо беше великолепно, но да дадеш правото на нещо да порасне за минута, беше божествено. Долепях глава до пода. Кулата отново се протягаше към тавана, а куклите – великани цъклеха гумените си очи и се чудеха къде е изчезнало онова огромно същество, което можеше  с едно небрежно движение на исполинския си крак, да ги запрати далеч под масата или чак до мивката. Обитателите на дванайсетте етажа сигурно ликуваха, защото опасността божествено земетресение да разруши дома им, беше изчезнала.

                            *    *    *

Тези два квадратни метра не бяха единственото място, на което можех да организирам представлението с великани и джуджета. Можех да използвам и една трета от масата. Тази трета, която беше откъм моите два квадратни метра на пода. Можех да играя и на леглото. Него обаче почти не използвах, защото хлабавата пружина не позволяваше да си извършват строителни работи. В кухнята имаше около масата три стола със строго определен ползвател. Не си спомням в цялото си детство някой да беше сядал на стола на майка. Той беше абсолютно неприкосновен.

В спалнята само се спеше. През деня в спалнята не се влизаше, а и нямаше какво друго да се прави там, освен да се спи.

Ако трябва да обобщя за пространството, на което ми беше позволено да пребивавам и да организирам живота си, това бяха: два квадратни метра в кухнята между вратата и масата, стола в непосредствена близост до двата квадратни метра, една трета от масата и леглото в кухнята.

За леглото си спомням една единствена игра, без да броя вечерните мигове, в които, сгушен в татко, слушах приказки. Четенето не беше игра. Аз бях тотално пасивен и гласът на татко като вълшебно килимче ме разхождаше из целия свят и във всички времена.

Та, за единствената игра на леглото. Лягах на леглото така, че върхът на главата да допре едната странична табла. Смъквах се два – три сантиметра надолу, ставах, изпъвах се като пружина и падах назад като талпа. Целта на играта беше хем да не си изпраскам главата в таблата, хем разстоянието между таблата и главата ми след сгромолясването, да не бъде повече от три пръста. Всеки път мерех това разстояние и ако то беше повече от три пръста, опитът се смяташе за неуспешен. Какво щеше да се случи, ако главата ми уцелеше дървената табла, и то при скоростта, с която падах, изобщо не си давах сметка.

                        *    *    *

От най-ранните си спомени за пространството имам още три, на които за удобство съм дал имена. Те са: „Безкрайното пространство“, „Недостатъчното пространство“ и „Бунтът за пространство“.

На няколко пъти пространството ставаше безкрайно. Баща ми беше купил прожекционен апарат и няколко филмчета. Като изключа картините, снимките и илюстрациите в книгите, тези филмчета бяха единствените, които предлагаха изкуствени копия на истински неща. На кино още не бях ходил, а телевизията все още не беше влязла в нашия дом.

Спомням си филмчето „Бременските музиканти“. Първият път подготовката започна от предната вечер. Баща ми съобщи, че на следващата вечер, точно в осем ще прави прожекция, на която аз мога да поканя деца. Никога няма да забравя усещането за предстоящ празник. Цялата вечер се опитвах да си представя какво ще се случи. Цялата фантазия се въртеше около няколко обяснения на баща ми. Той каза, че ще загаси лампата и че на стената ще се появят картини. Нещо като снимки, но не на хартия, а на стената. Светещи картини. Как можеше да се случи това, нямах представа.

През нощта сънувах как снимки от албумите ни стават, доближават се до стената, уголемяват се, залепват се и започват да светят. За да се види светлината им обаче, както обясни татко, трябва да се загаси лампата. Докато една снимка се разполагаше уголемена стотици пъти на стената, други се ръчкаха изправени на единия си ръб и се бутаха. Спореха коя да е следващата. Това беше сън.

На сутринта, веднага след закуска и преди ритуала на джуджетата и великаните, аз се развънях на съседски врати, за да поканя за празненството други деца, както татко предложи.

Денят мина страшно бавно. Мъчително бавно. В седем и половина татко се прибра от работа, разчисти масата и извади от една кутия някаква странна пластмаса. Аз отидох да извикам децата. Те бяха готови. Петко и Борко от нашия етаж, Чавдар и Венци – от горния. В кухнята стана направо панаир. Никога не си спомням толкова много деца в кухнята. Татко донесе от хола една табуретка. Две от децата седнаха на нея, другите две – на моя стол, а аз и татко седнахме на неговия. Беше ми обещал по някое време да ми даде да въртя едно копче, което сменяше картинките. Татко пъхна някаква лента в пластмасата, включи щепсел, загаси лампата и на стената се появи огромен светещ правоъгълник. Горе долу толкова голям, колкото големи ставаха снимките в съня ми. Беше историята на Бременските музиканти. Татко четеше някакъв текст и превърташе на нова картинка. Аз бях в екстаз. Това не бяха малките илюстрации от детските книжки. Това бяха огромни животни, които висяха на стената. Като истински животни. Вълшебство! В тъмното сякаш стените на кухнята изчезнаха. С много малко въображение аз влизах мислено в картините и за секунди се озовавах на улици, по площади, в други сгради. Нямаше ограничения. Пространството беше станало безкрайно, а аз се бях превърнал в пътешественик, който благодарение на някаква магия се озоваваше на безкрайно далечни и напълно непознати места. Нещо като богат, цветен сън. Не, повече от сън, защото бях буден и всичко беше почти истинско.

                           *    *    *

В къщи за пръв път се заговори за недостигащо пространство, когато татко купи телевизор. Дотогава всичко беше по мярка. На мен ми стигаха двата квадратни метра, леглото и едната трета маса. Сега предстоеше към местата, на които мога да пребивавам, да се прибави и един фотьойл от хола.

Сложиха телевизора в единия край на хола под прозорците на балкона. Баща ми каза, че за да не се развалят очите, телевизорът трябва да се гледа от пет метра разстояние. Той премери дължината на хола, оказаха се четири метра. Един метър не достигаше. Освен това, татко обясни, че телевизорът не е някаква малка „Опера“, която може да се гледа и от три метра, а голям „Делта - Орион“. Голям, голям – с диагонал на екрана някъде метър. В началото майка и татко взеха да спорят дали не сме се прецакали с този голям телевизор. Хола нямаше как да разширим. Май не трябваше да се използват татковите връзки, а като обикновени и нормални хора, да си купим „Опера“. С нея спокойно можехме да си седим в другия край на хола и да не се притесняваме за очите си. „Да, ама тази лакомия по голямото!“ – майка направо беше в безизходица.  Татко пусна телевизора. Програмата беше започнала. Татко намери решение – „Няма как! Ще трябва да извадим един фотьойл от хола и да го сложим в коридора“. Така и направиха. Там, обаче, срещу вратата на хола, която беше точно в противоположния край срещу телевизора, можеше да се постави само един фотьойл. Поставиха ме да седна на него. Майка и татко стояха прави до мен. Ако бяха сложили столове, трябваше да се накланят и да си скупчват главите, което беше още по-неудобно, отколкото да стоят прави. Първата вечер така гледахме телевизия. И тримата в коридора, аз на фотьойл, а те прави до мен. На другия ден татко каза, че е направил сериозна консултация с очен лекар. Казал му, че от четири метра не е чак толкова опасно. „А бе, да става каквото ще! Не мога да стърча като коледна елха в коридора!“ Татко бързо взимаше решения. Седнахме в хола, аз на моя фотьойл, майка на другия, а татко примъкна един стол от кухнята и го сложи между нас двамата. В началото бяхме малко притеснени дали може да се вярва безрезервно на очния лекар, но татко ни обясни, че е много голям специалист. Което означаваше, че може да му се вярва. Това разположение на гледане на телевизия се запази завинаги. Историята с недостигащото пространство се случи през 1962 г., когато бях на шест.

                         *    *    *  

„Бунтът за пространство“ назря, след като ходих на гости в едно съседско дете. Направо бях изумен как си се разхожда навсякъде и сяда съвсем безразборно. „Къде е твоето място за игра?“ – попитах го. „По принцип в моята стая.“ „В твоята стая ли? Ти си имаш цяла стая?“ Оказа се, че по непонятни за мен причини, тяхното семейство имаше една стая в повече от нас и я наричаха „Детска“. „Ама, не играя сам. И брат ми играе там“ – уточнението явно имаше за цел да смекчи огромното ми изумление. Помислих си: „Ега ти нахала, на него му минава през главата, че и брат му може да си има своя стая!“ „В същност обаче – продължи съседското дете – мога да си играя навсякъде – и в хола и в кухнята. Само в спалнята не може!“ „Това, че някъде не може, е добре“ – помислих си. „И да сядаш навсякъде?“ „Разбира се!“ „Добре се, няма ли столове, на които сядат само възрастните?“ „По принцип има, но мога да ги ползвам.“

Този разговор ме хвърли в страшен смут. Изведнъж леглото в кухнята, двата квадратни метра до него, едната трета от масата и левият фотьойл  в хола, ми се видяха твърде ограничително, дори обидно малко пространство. Изпитах странни чувства. Нови чувства. Много по-късно, когато започнах да чета сериозни книги, разбрах, че тези чувства могат да бъдат наречени „революционни“. В приказките нямаше такива чувства. В приказките имаше добри и лоши герои, като добрите в честна и самоотвержена борба побеждаваха лошите. Аз, майка и татко бяхме от добрите и нямаше как според философията на приказките между нас да има борба. Между нас имаше хармония и ред. Пространствените ограничения просто бяха част от този ред.

Те, чувствата, които както се оказа бяха революционни, взеха да назряват и да пораждат твърде странни мисли. Пак по-късно разбрах, че тези мисли основателно могат да бъдат наречени „еретични“.

Революционните чувства и еретичните мисли винаги водят, при нормално стечение на обстоятелствата, до бунтовни действия.

Реших бунтът да бъде тотален. Волята за много пространство да бъде изразена категорично. Разбира се, в седем годишната ми глава, с цялата клокочеща лава, имаше други думи, но това беше смисълът.

Къде да направя бунта? В кухнята? В нея щеше да бъде половинчато.  Все пак там ползвах сериозни територии. Дори да окупирах с някакви действия и останалите, ефектът нямаше да е мащабен. В хола? Там по ставаше. Все пак, само един фотьойл ми беше отпуснат. Щях да поканя деца да играят на холския диван, на който по принцип никой не сядаше. И нямаше защо да сяда. Той гледаше към библиотеката, а не срещу телевизора, а гости в хола не канехме. Все пак и в хола имах пространство. Замислих се. Разбира се – в спалнята! Там спяхме аз – на мое легло и майка – на широка спалня. В тази стая, както казах, само се спеше. Вечер влизах по пижама, лягах и заспивах. Това не го броях за пространство. Не може да бъде истинско пространство място, на което просто спиш. За да бъде пространството истинско, то трябва да се използва за някакви игри. А като спиш, не играеш. Освен това, имах много силен допълнителен аргумент. На съседа, който ме изуми,  не му разрешаваха да играе само в спалнята. Как да го впечатля с друго място?

Решението беше взето. Сцената на бунта беше определен. И по-точно, спалнята на майка, защото моето легло не представляваше интерес.

Поканих три деца от блока. „Елате да скачаме на спалнята на майка! Чака ви и изненада!“ Децата дойдоха. Започнахме да скачаме като на батут. Редувахме се двама по двама. По едно време аз отворих гардероба и извадих две кутии, в които знаех, че майка си държи бижутата. Може би това беше кулминацията на бунта. Да се скача на нейното легло беше абсолютно недопустимо, но да се отвори нейния гардероб беше немислимо. Все едно да нахълташ, ей така, викайки и подскачайки, в пещерата на Циклопа, сина Посейдонов, преди Одисей да го ослепи. Пълно безумие. Да вземеш и да отвориш пък кутиите, просто няма как да бъде квалифицирано с думи. Все едно е сам да скочиш във фунията на воденицата, където смилат Макс и Мориц! Спалнята беше недопустимо, отварянето на гардероба – немислимо, кутиите – самоубийствено. Отворих кутиите, изсипах съдържанието им върху спалнята и тържествено, като император след ключова битка, извиках: „Взимайте, кой каквото си хареса!“ Децата се нахвърлиха да ги разглеждат. Имаше всичко. Все едно бях изсипал сандъците от пещерата на „Али Баба и 40-те разбойника“. Брошки, обеци, пръстени и много, много гердани. Един от тях – богат гердан от корали, биеше всякакви рекорди по красота. За мен тези бижута бяха толкова непознати и пленителни, колкото и за другите деца. Бях виждал част от тях по майка, но така, отблизо, изсипани, на педя разстояние от очите ми, не бях ги виждал. Децата си взеха, кой – брошка, кой – герданче. И продължихме да скачаме на смени.

В разгара на батута, след разглеждането на съкровището на Али Баба, врата се отвори и в рамката й застана майка. Не я очаквах. Уж беше на работа. Никога не съм имал достатъчно думи, за да опиша физиономията й. Очите – широко отворени, устата нещо говореше, но звук не излизаше, ръцете – леко разперени, с дланите към нас.

Ние също замръзнахме. Ликуващото ми чувство на завоевател се смени с ужаса на корабокрушенец.  Двете чувства за миг се смесиха – бях ужасéн завоевател.

Децата хвърлиха на спалнята кой каквото държеше и леко приведени, безшумно, но в тръст, се изнизаха от стаята. Чу се „Тряс!“ на външната врата.

Аз седнах на спалнята и наведох глава. Парализата и онемяването на майка се изпариха. Тя седна до мен и с глух глас, който не бях чувал никога, попита:

-      Какво правиш тук?

-      Къде, тук?

-      В спалнята!

-      Спалнята нали е наша, на семейството?

-      Е, и?

-      Значи е и моя.

Майка вдигна ръка и я приближи до главата ми. Знаех, че няма да ме удари. Тя никога не ме беше удряла със своя част от тялото. В много редките случаи, когато съм ял бой от нея, ме караше да донеса една точилка от стенния гардероб в коридора. Аз я носех примирено, тя ме удряше отзад няколко пъти и с това боят приключваше.

-      Спалнята е и твоя, така ли?

Майка сложи ръка на главата ми и ме погали. В очите й имаше сълзи.

-      Отивай да си играеш!

Аз станах, отидох в коридора, взех износеното куфарче от стенния гардероб, сложих го на масата, щракнах металните заключалки и извадих гумените кукли и кубчетата. Гумените кукли ме гледаха ококорено с гумените си очи и цял низ от чувства преминаха през тях – укор, разбиране, съжаление, гордост и накрая радост. И мен ме изпълни тиха радост. Къде, къде по – предпочитана от дивата радост на завоевателя и смразяващия ужас на корабокрушенеца.

Бях си у дома. В своето пространство.