Шамар завинаги

-      Ей, момче! Престани да хвърляш камъни!

Обърнах се. Някакъв възрастен, огромен, с малки кръгли очилца, беше забил в мен свиреп поглед.

Погледнах купчината. Бях я преполовил. В градинката до блока нямаше почти никой. Само на една пейка седяха момиче и момче, които ме разглеждаха с любопитство.

 Представях си, че съм гюлетласкач. На голямо състезание. Балконите на кооперацията бяха натъпкани с въображаеми зрители, които с възторг следяха моите рекорди.

Бях запокитил вече десетина камъни. Оставаха още толкова. Взимах поредното „гюле“, разполагах го на дясната си длан, подпирах го с брадичка, накланях се силно назад и рязко го изстрелвах. Някои от камъните бях приземил на асфалтовите алеи, други в тревните островчета, а един попадна във вечно празния шадраван с два каменни пингвина. Бях се уморил - но твърдо решен да изтласкам цялата купчина.

Пак се обърнах. Огромният очилатко продължаваше да стои неподвижно и да ме гледа гневно. Разтръсках дясната ръка, наведох се, взех поредния камък и го нагласих. Тъкмо да направя професионалното засилване на гюлетласкача, железни клещи ме сграбчиха отзад за врата. Хвърлих камъка без засилване. Той падна на два – три метра пред мен и почувствах как от въображаемата публика по балконите се изтръгна едно продължително „А-а-а!“ на разочарование. Клещите ме завъртяха, преместиха се на ухото ми и се опитаха да ме вдигнат във въздуха. След това огромна ръка се стовари върху дясната ми буза. Лицето на великана беше почервеняло, а очите му сякаш си бяха поставили за цел да ме изпарят. Пусна ми ухото. Клещите се вкопчиха в рамото ми.

-      Казах ли ти да не хвърляш повече камъни?

-      Да!

-      А ти защо продължаваш?

-      Защото това са гюлета, състезанието е решаващо, публиката иска рекорди и защото не мога да оставя половината гюлета, ей така!

-      Ти подиграваш ли ми се? Къде живееш?

-      В този блок. На четвъртия етаж.

Очилаткото извади някакъв кочан, написа нещо и избоботи:

-      Води ме у вас!

-      В къщи няма никой! Не мога да пускам в къщи непознати!

-      Няма да влизам. Искам само да видя вратата и фамилията.

Клещите ме хванаха за китката. Качихме се на четвъртия етаж и застанахме пред нашата врата.

-      Ето, тук живея!

-      Сигурен ли си?

Възрастният погледна ключа, който висеше като медал на врата ми.

-      Отключи!

-      Казах Ви, че не мога да пускам непознати!

-      Няма да влизам. Искам да се уверя, че това е апартаментът ви. Борисови… Дори не отваряй. Само превърти ключа.

Направих го.

-      Баща ти какво работи?

-      Миньор.

-      А майка ти?

-      Учителка е.

-      Учителка ли? С добре отгледан хулиган. Да, ти си хулиган! Ти си едно нагло момче. Хайде, хвърлил си няколко камъка. Ама защо продължаваш, след като ти направих забележка? Ти възрастните за нищо ли ги нямаш? И тези камъни кой ще ги събира?

-      Това са гюлета.

-      Виж какво, малък лигльо! Сега слизаме долу и пускам тази призовка в пощенската ви кутия. Искам майка ти да те доведе в Детската педагогическа стая. Чу ли? Майка ти, не баща ти! А там ще преценя дали да те заведа на отчет. Ще запомниш завинаги чичо ти Ружен!

„Ега ти името!“

Слязохме на първия етаж. Чичкото пусна бележката в кутия № 17 и си тръгна. Опитах се да я извадя, за да я скъсам, но не успях. Нашите бяха набили цял ред пирончета от вътрешната страна на кутията и нямаше как да се провре ръка…

Разказаното дотук помня ярко. Другото ми се губи. Някакви парчета от спомени. Майка се кокореше на бележката, разпитваше ме грубо, след два дни отидохме в някак канцелария при същия огромен човек с малко кръгли очилца. Там какво се случи – не помня.

За цял живот обаче запомних шамара. „Конските“ не ги запомних. Бяха стотици в детството ми. Шамарът обаче на този Ружен беше събитие. 50% от шамарите, които възрастни са ми удряли като малък. Единият е неговият, другият – на класния ми в 4-ти клас. Общо взето физическите посегателства върху мен бяха четири, ако изключа ритуала с майкината точилка, за която – няколко думи по долу. Веднъж дядо ми ме изпраска с метален ръжен по задника. Едно. Втори път баща ми ме изпраска, пак по задника, с едно дървено бастунче. Две. И двата шамара. На другаря Лечев и на очилаткото, когато разхвърлях камъни.

Точилката… От време на време майка, която беше професионален педагог, ме караше да й донеса точилката от стенния шкаф в коридора, за да подсили, украси и венчае с достоен завършек някоя своя педагогическа акция за моята подготовка за живота. За животът, който щял да изисква много морал, послушание и подчинение на правилни каузи. Аз отивах в коридора, вземах точилката от шкафа, връщах се в кухнята и й я подавах. Тогава започваше някакво ритуално педагогическо гонене около масата. Масата беше огромна, заемаше почти половината просторна кухня и майка се пресягаше с точилката да ме удари. Повечето удари ловко избягвах. След като ме уцелеше два пъти, майка добиваше доволен вид на човек, който е приключил успешно мисията си и ме караше да върна точилката в шкафа.

За две – три години аз осъзнах абсурда сам да донасям уреда на своето вкарване в Пътя и започнах да й казвам: „Отиди си вземи сама точилката!“ и май този ритуал, след моето осъзнаване, постепенно утихна. Как и кога точно, не знам.  

                                   *    *    *

Тридесет години по-късно.

-      Имам ли записани за приемния час?

Секретарката погледна в бележника си:

-      Да, г-н Борисов. Трима. Двама професори и един директор на училище. Професор Марков от Техническия и проф. Иванов от Пловдивския университет. Във връзка с текстове на Закона за висшето образование.  Директорът е от Стара Загора, от някакво Трудово възпитателно училище. Не ми каза проблема, но беше много настойчив.

-      Чудесно! Този път няма навалица!

-      В какъв ред, г-н Борисов?

-      Първо професорите. Най-напред – този от Пловдивския. Как се казва директорът?

-      Ружен Делчев.

-      Ружен Делчев ли? Ружен…

                                       *   *   *

След като проф. Марков излезе от кабина, звъннах на секретарката:

-      Ако директорът е тук, да заповяда!

Вратата се отвори и на прага плахо застана възрастен мъж, среден на ръст, едър, набит, с малки кръгли очилца, изцяло плешив.

-      Заповядайте, г-н Делчев!

Мъжът седна на дивана срещу мен. Усмихна се сдържано. Явно се притесняваше. Погледът му беше уморен. Потърси място за огромните си ръце и накрая ги постави на коленете си. В погледа му се смесваха любопитство и респект. И някакво достойнство, характерно за хората, които са убедени, че стоят солидно в професията си.

-      Г-н Борисов, ще бъда много откровен. Идвайки тук, разчитам изцяло на местния Ви патриотизъм. Вие сте от Стара Загора, нали?

-      Да.

-      Аз съм директор пред пенсия на ТВУ – с. Ягода. Много добро училище. Решили са да го закриват. Някакви реформи в системата на Трудово – възпитателните училища. Щели да разхвърлят учениците по други интернати в страната…

Мъжът замълча. По лицето му изби червено.

-     Вие като председател на Парламентарната комисия по образование и наука можете да спасите училището… Вижте, не става дума за мен… Аз след година се пенсионирам. Двайсет години изграждам това училище. И защо ще закриват точно него? Защото е без връзки. Моля Ви, г-н Борисов! Аз ще Ви дам сериозни аргументи. Проследил съм съдбата на всички възпитаници. Голяма част от тях имат добра обществена и професионална реализация. Това трябва да е критерият…

Оставих го да говори без да го прекъсвам. Гледах ръцете му, здравото тяло, кръглите очилца, слушах тембъра на гласа му… Споменът за клещите, шадравана, камъните и силния шамар изкочи като освободена навита пружина. „Ружен… разбира се, че е той!“

-      Г-н Делчев, знаете ли, ние всъщност се познаваме! – прекъснах монолога на директора.

-      Така ли? – Делчев замълча, присви очи и ги втренчи в моите. – Нямам спомен…

-      Аз ще Ви припомня. Бях осем – девет годишен. Живял съм на бившия бул. „Георги Димитров“, до църквата. Пред църквата има градинка с шадраван с два каменни пингвина. Един ден хвърлях камъни. Взимах ги от една купчина и ги хвърлях в градинката… Вие ми направихте забележка, след това ме сграбчихте с ей – тези клещи, - посочих ръцете му – и ми изплющяхте як шамар. След това ме призовахте с майка в Педагогическата. Работили ли сте през 60-те в Детската педагогическа стая в Стара Загора?

-      Работил съм. Тогава бях млад… Не си спомням… Имал съм стотици, ако не хиляди случаи… Не мога да запомня всички… Наистина ли съм Ви удрял? Боже мой, и кой съм дошъл да моля за помощ… Извинете, г-н Борисов!

Мъжът махна с ръка, извади кърпичка, избърса си очилата и бавно тръгна към вратата.

-      Г-н Делчев, защо си тръгвате?

-      А има ли смисъл да оставам? Явно не съм човекът, който е оставил най-прекрасните спомени в живота Ви.

-      От „най-прекрасните“ – не, но от най-ярките – да. Знаете ли, че Вашият шамар представлява половината от всички шамари, които са ми удряли възрастни. За връстниците не говоря. С тях беше мазало. Шамари, дукати, шокове – а бе, всички възможни сблъсъци между ръка и глава. Та, искам да кажа, Вие сте направо жалон в моите спомени!

Учителят ме гледаше объркано.

-      Заповядайте, седнете! Не храня никакви лоши чувства към Вас… Срещате ли се със свои възпитаници от по-далечното минало? Поддържате ли някакви връзки?

-      Много малко. Преди няколко месеца бях на свиждане в затвора, на едно момче, което много обичам.

-      В затвора ли? За какво?

-      За подправка на фактури и длъжностно присвояване. Изкушил се. Имал възможност, откраднал, хванали го. Две години затвор. Остават му още два месеца… С още двама се виждам. Единият е собственик на ресторант. Ще паднете от смях, казва се „При педагога“. Той действително е завършил педагогика. Често се отбивам при него да си приказваме.

Делчев стоеше на вратата и разказваше. Не се върна на дивана.

-      И още един – автомонтьор. При него няма никакви забележителности.

Гледах го с усмивка.

-      Интересно как се променя животът, г-н Делчев! Този, педагога, бил ли сте го?

-      И още как!

Учителят се беше отпуснал. Продължаваше обаче да стои на вратата. Изведнъж се оживи:

-      Г-н Борисов, имам идея! Какво ще кажете да си направим другарска вечеря? След, да кажем, три месеца. Нека Иван да излезе от затвора. Ще бъде интересно. Вие, аз, Иван, Педагога и автомонтьора. Като нищо може да се окаже, че се познавате. Градът не беше толкова голям.

-      С удоволствие, г-н Делчев. А за училището… Ще видя какво мога да направя. Дайте ми тези справки, които биха  помогнали. Ще говоря с министъра.

-      Благодаря Ви, г-н Борисов!

Директорът подаде ръка за довиждане, излезе и внимателно затвори след себе си вратата.

                                     *    *    *

Ресторантът и дворът бяха скрити от висока ограда. Делчев ме чакаше на вратата за двора.

-      Точен сте, г-н Борисов. Другите трима са вътре. Заповядайте!

Ръкувахме се и влязохме.

-      Искате ли да си говорим на „ти“? – попитах. – Така ще бъде по-лесно за спомените. Аз съм „Юрий“, а Вие – „чичо Ружен“.

-      С удоволствие!

Дворчето беше впечатляващо – пътеки от разноцветни плочи, грижливо поддържан райграс, ниски живи плетове и много, много цветя. В средата – фонтанче с бликаща вода и две миниатюрни статуи, вероятно древногръцки реплики.

-      Юрка, виж ей там, в дъното! – директорът посочи с ръка.

Погледнах, нищо не ми направи впечатление.

-      Какво да видя?

-      Как какво, купчината с камъни!

В първите секунди не загрях.

-      Те за теб. За твоето състезание. Лично ги донесох!

Погледнах го. Очите му искряха, половината му лице беше широка усмивка. По-доволен човек не бях виждал.

Щастлив насила

Мога ли вечер, след като се върна от работа, да поработя насила? Мога. Ще работя и ще мърморя. Да, ще мърморя. Но ще работя.  

Мога ли да се усмихна насила? Мога. Ще отида пред огледалото -  гримаса ли е, усмивка ли е? Ще коригирам малко разтягането на устните, ще отстраня несъответствията и готово! Насила, насила, ама усмивка!

 Мога ли да бъда любезен насила? Малко е по – сложно, ама може. Трябва усмивка насила, интонация насила, еди какъв си поглед насила и прочие. Няколко едновременни и последователни насилия, ансамбъл някакъв, но любезността ще се получи. Мога го.

Може ли да ми се стъжни насила? И това може. Достатъчно е да си представя пъпчивата домоуправителка, която квичи, че съм стъпкал цветята в една алея до блока, когато съм внасял в мазето дърва. Или, че ме плаши с Наказателния кодекс, защото съм забивал пирон в събота между 14 и 16 часа. И това, с мрачното настроение насила, го мога!

Като съм такъв майстор в самонасилването, мога ли да бъда щастлив насила? Как?

Първото, което ми идва наум е да прескоча до кабинета и да взема бутилката с уиски. След четвъртата чаша щастието е гарантирано. За „силовата“ задача обаче има проблем. Това щастие ще бъде абсолютно естествено, няма да е насила. Друго трябва да опитам.

… Ще натиря хаотичните тревоги, които ми шетат из главата. Каква е ползата от тях? Решават ли проблем? Или са паразитни? Ще ги изхвърля за час, за два! Утре ще се върна към тях. Хайде, бягайте оттук! Това го мога. Или поне мога да опитам.

Толкова ли е невъзможна вътрешна усмивка? Лека, плаха, едва родена… Като при медитация. Вътрешна усмивка, но без медитация.  Ще потопя душата в тялото и ще се насиля да чувствам  неговата енергия. Ще гледам много да не мърдам душевно. Как да я проверя тази усмивка, след като е вътрешна? Отивам пред огледалото. Отвън – някаква измъчена усмивка. Сигурно е отражение на вътрешната… Значи я има.

Другите… Хайде, ще им кажа насила, с любезен тон, няколко добри думи. Това с любезността насила го мога. Отсреща – усмивка? Ха – усмихват ми се! Та то е толкова приятно! Дори приятното идва по един естествен начин.

Щях да гледам някакъв филм, какъв да е. Времето да минава. Не, няма да гледам филм! Ей така, насилвам се, няма да пусна телевизора. Избирам си музика. Имам си любима музика. Пускам я. Започвам насила да я слушам. Това „насила“ постепенно отслабва, изчезва. Все пак, музиката ми е любима.

Още няколко ведри изречения към хората около мен. Да, малко насила. В отговор – закачка или топъл поглед или просто спокойни лица. А дали и  при тях не е малко насила? Няма значение. Отговорът ме пълни с радост.

Пак насила връщам вниманието си към тялото, към сърцето… Вътрешната усмивка… В съзнанието изскача някаква тревога.

Бягай! С теб след малко! Марш! Арестувам те и насила те извеждам!

Вътрешна усмивка, усет за енергия на тялото, любима музика. Всички извикани със сила. И добър поглед на близкия, естествен ли е, насила ли е, не знам. Но е гот.  

 Насила щастлив! Получи се! Стана!

Сега ще отида в кабинета, ще взема бутилката с уиски и ще полея успеха!

Тишина за двама

Нека слеем тишините си. Аз ще те потопя в моята. Ти ме потопи в твоята.

Всеки има своя тишина и тя е различна от тишината на другия. Не само говоренето е различно. И тишините са различни.

Нека ги смесим. И да си направим обща. И да потънем двамата в нея. В тишина за двама.

Така ще бъдем заедно. Повече заедно, отколкото когато обсъждаме каквото и да е било. Повече заедно, отколкото когато всеки е в своята тишина. Когато всеки е в своята тишина, дори физически да сме един до друг, ние сме разделени. Индивидуалните тишини са като пашкули, като стъклени похлупаци. За да те докосне някой друг, за да бъде някой друг с теб, той трябва да разруши и своята и твоята тишина. Да обяснява, да пита, да отговаря…

За да бъдем заедно, ако тишината е обща, никой няма нужда от думи. Думите винаги са заместител. Океанът на доброто чувство един към друг ще ни свързва. И цялата тази доброта ще бъде пропита с любов.

Любовта на общата тишина е много особена. Тя не е активна. Тя не се бори. Тя не драпа за взаимност. Тя не е търсене и доказване, тя е само даване. И няма никакво отношение към възрастта. Нея бялото в косите и браздите по лицето не я смущават, не я променят.  Всъщност любовта на общата тишина не знае нищо за възрастите. Тя не знае дори какво е материално. Тя е като облак от неутрино, за който и най-твърдият предмет е празно пространство.

Не е ясно кое кое поражда. Без тиха, пасивна любов не е възможно смесването на тишините и превръщането им в обща. Без обща тишина не е възможна тази любов, която не се бори, не се доказва, не изисква и не се налага. Всъщност общата тишина и точно тази особена любов са едно и също. Две различни имена на една и съща субстанция, на един и същ въздух, на едно и също излъчване. В общата тишина всичко се смесва. Не само индивидуалните тишини. В нея ти ставаш част от мен и аз ставам част от теб. Така се сливаме, че ако един от двамата стане и си тръгне, другият ще почувства как самия той излиза от една приказка, как става непълноценен и раним. Сякаш нещо от самия него, нещо дълбоко лично, е станало и си е тръгнало.

Успеем ли да слеем тишините си така, че всяка от тях да изчезне, да стане неразличима в новата, общата, тогава обилна и невидима светлина ще се спусне над нас, душите ни незабелязано ще оставят телата, без да прекъсват милионите си нишки с тях, ще тръгнат една към друга, ще се слеят и ще станат една. А телата ще притихнат в блаженство и ще се молят тази слятост да се нарича вечност.