Боклук

Дечо Дечев, както си зяпаше от балкона, видя до контейнера за боклук  огромен кашон. Дечо имаше набито око за кашоните, предпочитана разпалка за камината. Беше в края на март, студените и топлите дни се редуваха. Студените дърпаха към зимата, топлите бутаха към пролетта. Все още палеше камината вечер, за уют. След няколко дни сезонът ѝ щеше да приключи. „Мързи ме, ама ще сляза да го взема“.

Когато доближи кашона, видя, че не е един. В него бяха напъхани други, по-малки, а най-малкият беше натъпкан с картони. „Леле, че с това ще мога да паля поне три дни!“, зарадва се Дечо и се наведе да вземе кашоните.

-         Не пипай! – някой изръмжа отзад.

Дечо вдигна поглед и видя на метър от себе си мъж на около шейсет. Маратонки, избелял анцуг, фланела, кожено яке и каскет. Почти бяла брада и малки очички, които го фиксираха.

-         Защо да не пипам?

-         Защото този кашон е мой!

-         Вие сте го изхвърлили и сега идвате да си го приберете?

-         Глупости, аз нищо не изхвърлям. Този участък тази седмица е мой, следователно и кашонът е мой.

На Дечо му мина през главата да махне с ръка и да се прибере. Много важно, някакъв кашон. Обаче го хвана яд. Специално беше слязъл. И някакъв му се прави на собственик. Тарикатлъците в тази държава край нямаха – в работата, в трамвая, в магазина, сега пък пред контейнера за боклук.

-         Кашонът не е Ваш, а мой. Някой го е изхвърлил и аз дойдох преди Вас! – Дечо се приготви за лют спор.

-         Да бе, дошъл преди мен! Аз от пет минути го наблюдавам, ей от там! Освен това казах, че участъкът е мой!

-         Извинете, в какъв смисъл участъкът е Ваш?

-         В буквален. Тази седмица по „Сусанин“, „Вихрен“ и „Симеон Радев“ аз събирам хартията, стъклото, пластмасата и желязото. Другата седмица е друг. Гошо, ако трябва да бъда по-конкретен и ако Ви интересува. Четирима сме в района и се редуваме.

Дечо го изгледа продължително. „Да е циганин, не е. Да е пиян, не е!“

-         Извинете, аз живея отсреща, изхвърлям си тук боклука и, ако искам, мога от тук да си взема боклук!

-         Не можете!

На Дечо взе да му писва.

-         Как да не мога, бе! Събрали се били и си разпределили улиците! Кой ви дава право да ги разпределяте? Всеки, който мине, може да си вземе каквото поиска!... И ако ти го оставя, какво ще го правиш?

-         Как какво, ще го продам! Като гледам размерите му – метър на метър, и как е натъпкан – поне пет кила. Това са 50 стотинки. А на теб за какво ти е?

-         Ще го горя в камината. За разпалки.

-         Че вестници нямаш ли? Глей какъв хубав картон!

Дечо взе да се развеселява. Този определено беше образ. „Що не взема да си побърборя с него? И без това нямам какво да правя...” ...„Разпределили си били района!“

-         Знаеш ли какво? Отстъпи ми кашона, а аз ще почерпя! Ще взема едно патронче водка и ще си го делнем!

-         Всъщност ще дадеш цели два лева?

-         Че защо да не дам? Брикетите за камина ми излизат по лев на разпалване. Аз с този картон ще разпаля поне три пъти.

Брадатият май също се развесели.

-         Става!

-         Добре, чакай ме тук... Или по-добре седни на бордюра отсреща, аз за две минути идвам... Ама да не хванеш кашона и да изчезнеш?

-         Глупости! От него ще взема не повече от 50 стотинки. А ти ще почерпиш за лев. Не съм такъв балък. Ама гледай ти да не изчезнеш. И да ме вържеш да чакам! Пет минути и изчезвам!

-         Какви пет минути, бе! Ей я бакалийката – през улицата!

Дечо купи едно патронче водка и две пластмасови чашки, върна се, седна до брадатия на бордюра, отвори, разля и му подаде едната чаша.

-         Наздраве! Аз съм Дечо.

-         Наздраве! Петър.

-         И Петьо... Да си говорим на ти... С боклук ли се прехранваш?

-         С боклук... Ама какво е „боклук“?

-         То е ясно какво е „боклук“...

-         Кажи де, какво е?

-         Ами нещо изхвърлено или за изхвърляне...

-         Не е толкова просто. Боклукът е нещо, което стои там, дето не му е мястото. Вчера тоя кашон не е бил боклук. Днес е, защото до контейнера няма функции. Аз, като го взема, престава да е боклук и се превръща във вторична суровина.

-         Ти сега дефиниция за боклук ли ще ми дадеш?

-         Защо да не дам? Аз ти дадох. Като сипваш кафе в машината, кафето не е боклук. Ако го разсипеш на пода, става боклук. Защото мястото му е в машината. На пода няма работа, за нищо не служи. Затова там е боклук. В този смисъл казваме, че в Парламента има много боклук. Става, например, един лекар депутат и се превръща в боклук. Защото мястото му не е там. Когато е при болните, не е боклук, защото там му е мястото. Теория на относителността...

-         И какво друго събираш?

-         Всичко. Пластмасови бутилки. Стигат до 40 ст. за килограм. Буркани и друго стъкло – около 4 ст. Миналата седмица намерих два радиатора – 25-35 ст. за килограм. Това е дебело желязо. От чугун пак толкова струват, понякога по-скъпо. Неръждавейката е 1,5 лв. за кило. Барабан от стара пералня, например.

-         Друго?

-         Олово, мед, месинг...

-         Книги намираш ли?

-         Рядко. Преди месец намерих два кашона със стари книги. Те обаче не са вторична суровина. Продавам ги на един приятел – от 50 ст. до лев парчето. После той ги продава на битака. Взима им от лев до два... Що питаш за книги?

-         Не знам... Хрумна ми... Впрочем, аз работя в издателство. Редактор съм.

-         Ей, ей! Я остави кашона! – Петър се развика на някакъв циганин, който се беше спрял до кашона и го оглеждаше. – Ей, човек малко да се разприказва и отиде му вторичната суровина...

-         Че що да го оставя?

-         Защото е мой... Защото е наш... Айде, чупката!

Циганинът се почеса по врата, хвана дръжката на някаква количка, пълна с пластмасови бутилки, и си тръгна.

-         А ти какво си работил? – Дечо продължи разговора.

-         Какво ли не. Последно преди година бях охрана в едно училище. Ама ме изгониха. Иначе, базово, съм микробиолог. Преди много години бях асистент по биология. Съкратиха ни с голямата балтия. После за няколко години – в една лаборатория по патофизиология. Ама и това беше отдавна. Цялата лаборатория бастисаха. Нямало пари за тинтири-минтири. Оттогава – каквото намеря. За малко, за дълго, за колкото дойде. Сега съм специалист по боклука... Я виж, сега пък някаква баба се навърта около кашона. Айде, твой ред е! Разкарай я!

Дечо изгледа бабата и извика почти любезно:

-         Бабо, извинявай, този кашон е зает!

Петър го прекъсна:

-         А бе, я по-строго! Какви са тия лиготии! Просто изръмжи! „Извинявай...“ Няма какво да се извиняваш!

Дечо се опита да изръмжи, но не му се получи. Бабата ги изгледа и си тръгна.

Биологът погледна празната си чаша и събра вежди в неодобрение:

-         Сега аз ще почерпя. Патронче. Стой тук и си охранявай боклука!

Пресече улицата, хлътна в бакалията, сетне се върна с бутилче в ръка и разля.

-         А ти що черпиш? Къде ще ти излезе сметката?

-         Щото ми е кеф. Говоря с интелигент. Щом питаш за книги в боклука, значи ти мърда умно под шапката. Айде, разкажи нещо за себе си.

Дечо отпи голяма глътка. И започна да му разказва за книги, стари и нови, за класика и съвременна литература, за нови автори. По едно време Петър го прекъсна:

-         Няма нови автори. Измисляш си. Сега всички мислят за пари... Гогол преиздавате ли?

-         Защо пък точно Гогол?

-         Щото ми е любим. Я се огледай! У нас мъртва душа до мъртва душа... Човекът се е сетил да пише за мъртвите души...

-         Не се е сетил той. Идеята е на Пушкин. Освен това не знам за какви мъртви души днес говориш. Може да ги има, ама те не са Гоголевите. Неговите са били крепостни селяни, умрели, но незаличени от държавните списъци. Чичиков ги купува по документи, после ги залага в банки, взима пари и не ги връща. Далавера, руска.

-         Нищо не си разбрал. А уж си литератор. Мъртвите души са други – тия, дето са продавали и купували души. Манилов, Плюшкин, самият Чичиков.

-         Не е така...

-         Така е, а днес ги има много. Тия, дето продават и купуват души, са много. Освен това обичам Гогол, защото ми е пълна противоположност. Много е мразел боклуците. Не в преносен, а в буквален смисъл. Било го е страх да не се разболее от тях. Ние, противоположностите, се привличаме. Е, има и по какво да си приличаме – мрем да вземаме пари на заем...

После минаха на Йовков, Дончо Цончев, Марк Твен и Мопасан. Литературният разговор продължи повече от час.

-         Дечо, защо не вземеш да отскочиш за още едно патронче? Аз ще ти пазя кашона.

Подкараха третата. Петър взе да разказва за биологията, физиологията, за студентите, за лаборантките. Премяташе се хаотично на неща, свързани с образованието и бившите му професии. После го удари на социални теми.

-         Щели да издигат паметник на Рейгън...

-         Това пък как ти изскочи в акъла? Голяма глупост е идеята за този паметник. Какво е направил за България, че да го изтипосваме Рейгън?

-         Не говори така, умен човек си. Първо, научно погледнато, няма такова нещо „България“, че да питаш какво е направил... Искам да кажа, че няма такъв организъм, с обща памет и общи цели. Има живеещи в България. За някои е направил, за други не е. Идеята за този паметник е логична. Само че мястото му не е в „Южния парк“. Трябва да го сложат пред „Булбанк“ и Хампарцумян да резне лентата. Рейгън е направил много за банките и за банкерите. И те са хора, и те трябва да слагат цветя някъде. Освен това, ако Рейгън не беше махнал „златния стандарт“, тази фондация „Америка за България“ щеше ли да има толкова пари да пръска тук? Нямаше. Сега янките печатат долари и могат да си ги харчат, където им текне... Следи мисълта ми, не се разсейвай!.. Ако фондацийката нямаше толкова пари, знаеш ли колко хора у нас щяха да се чудят от какво да живеят? Значи и на тях им е необходим Рейгън. И те трябва да слагат цветя някъде...

Дечо се почеса по главата и попита:

-         Ако от теб зависеше, на кого щеше да вдигнеш паметник?

-         На Вирхов. Рудолф.

-         Какъв е този Вирхов?

-         Основоположник на клетъчната теория в биологията и на клетъчната патология в медицината. Според него организмът е федерация от клетки. Съществуват независимо една от друга и боледуват независимо една от друга. И ние, в нашата България, си мислим, че сме някаква федерация от някакви индивиди. Преуспяващи независимо един от друг и пропадащи независимо един от друг. Всеки сам за себе си. Тия в парламента си мислят, че моето ровене по кофите не ги засяга. Изобщо не им е на акъла, че мога да създавам сериозна принадена стойност. Пък да си призная, и аз си мисля, че моят живот не зависи от тия боклуци, използвам термина в научното му значение. Та искам да кажа, че трябва да издигнем паметник на Вирхов. Той е родоначалник на нашето мислене. Не, трябва да му издигаме паметник във всеки град и във всяко село. А всеки интелигент трябва да си държи негов бюст в хола...

Петър изведнъж млъкна и така мълчаха няколко минути.

-         Знаеш ли какво? Смрачава се, ама що не вземеш едно последно патронче!

-         Да не ни стане много?

Вместо да отговори, Петър се вторачи в контейнера.

-         Гледай, бе! Кашона го няма! Къде сме зяпали! Докато ти разясня връзката между теорията на Вирхов и социалната ни психология, някой го е гепил!...

Гледа Дечо, кашонът наистина го няма.

-         Значи, пием последно. Този път за загубата. За мъката. За твоите трудности довечера, ако палиш камината само с вестници. За световното зло. За крадците на кашони. Давай, за последно!

Дечо стана, купи патронче, седна до Петър и разля. Петър кимаше леко и почти фъфлеше за някаква обща патогенеза на българския ум.

Почти се беше стъмнило. До контейнера с боклук спря някакъв пикап. Шофьорът слезе, отвори задните врати, започна да вади кашони и да ги слага на земята.

Дечо сръга Петър.

-         Гледай, гледай!

И двамата се вторачиха в сцената пред тях. Кашоните нямаха свършване. Купчината стана толкова голяма, че скри контейнера. Планина от кашони.

Петър прекара длан през лицето си, замижа, дръпна брадата си сякаш искаше да се събуди, и измърмори:

-         Мама му стара... Като пийна малко повече, и започват халюцинациите. Започвам да виждам много, много боклук. Май е време да тръгвам.

Петър стана, потупа Дечо по рамото и леко олюлявайки се, пресече улицата. После зави покрай бакалията и изчезна.

Дечо също стана. „Майната му, тази вечер няма да паля камината. Който иска кашони, да заповяда...“ И хлътна във входа на кооперацията си.

  

Кабинката

Отдавна стоя тук. Дори не помня откога. На ъгъла на „Гурко“ и  „Раковски“. Срещу № 108.

Направена съм от стилни червени метални рамки и стъкло от трите страни. На четвъртата няма нищо, така че достъпът до телефона е много лесен. Голям, метален телефон, с бутони и прорез за монети.

 Баба разправяше, че на мястото, където при мен няма нищо, при нея е имало врата. Човекът влизал и затварял вратата. Така се изолирал от уличните шумове и от другите хора, които чакали на опашка, за да звъннат на някого.Тук и сега няма опашка. А и не си спомням да е имало. Това е тъжно. Най-тъжното обаче е, че никой не влиза да звъни. Хората минават наоколо, залепили някакви миниатюрни кутийки на ухото си, и говорят, крачейки. На пръв поглед изглежда, че си говорят сами. Понякога, рядко, но се случва, някой се обляга на моята рамка и говори в кутийката си. Подпира се отвън, но не влиза вътре.

Веднъж валеше дъжд и един човек влезе, за да си говори на сушина. Бях много щастлива. Само фактът, че не ползва моя телефон, помрачаваше радостта.

Отдавна имам мечта. Голямата мечта на живота ми – пред мен да има опашка. Така, както е било при баба.Тя ми е разказвала, че хората също имат мечти – за пари, слава, здраве... Аз съм здрава. Само опашка ми липсва. И често сънувам, че имам врата, някой говори в мен, а друг чука на стъклото и прави жестове на нетърпение! Разкошен сън!

Не знам мога ли да направя нещо, така че  да видя през себе си опашка. Баба казваше, че всеки трябва да се бори, за да постига мечтите си. Нищо не идвало даром. Само не ми каза как да се боря. Понякога сутрин минават чичковци и пръскат улицата с големи маркучи. Дали да не ги помоля да измият рамките и стъклата ми? Или да сменят телефона ми? Да  монтират някой страшно интересен, неземно красив? Така че човек, като го види, да прибере в джоба кутийката си, да влезе и очарован да свали слушалката! И другите, като го видят, да му завидят и да се наредят на опашка! Сигурно има начин да се боря! Баба казваше, че тези, които се отказват от борба за мечтите си, са малодушни и лениви. И всъщност не заслужават мечтите си.

Напоследък ме обхваща панически страх. А ако решат да ме демонтират? Ако преценят, че хората, които крачат  наоколо и си говорят сами, нямат нужда от кабинка? Това ще е прибързана оценка, но баба все повтаряше, че хората често правят прибързани неща. Необмислени. Много им било напрегнато и нервно ежедневието и не мислели достатъчно върху важните неща.

Понякога потъвам във фантазии. Една от тях е особено завладяваща.

Събрали са се наоколо много хора. Не на опашка, а навсякъде около мен.В ръцете им - букети  цветя. Един държи реч. Говори пламенно какво уважение заслужаваме ние, телефонните кабинки. Колко ценни сме били в миналото. Дори незаменими. Как трябвало да ни се отдава почит. Как дори било напълно естествено да ни се издигне паметник. Огромна, ама огромна кабина на площада в центъра на всеки град, така че всеки, който иска да пресече площада, волю-неволю да премине през нея. Или нещо по-добро. Всяка от нас, която е оцеляла, всъщност да бъде обект на поклонение. Да слагат цветя до апаратите ни, до стените ни, навсякъде... Хората ръкопляскаха, а някои по-възрастни се просълзяваха. Баба говореше на внуче, сочеше ме с пръст и обясняваше. Досещам се какво. Сигурно отдавна, много отдавна е водила между стените ми страшно необходим разговор. За любов, за мечти, за бъдеще... И е нямало откъде другаде да го води. Аз съм я спасявала от самота и недоразумения. Благодарение на мен е казала това, което е лежало на сърцето ѝ. Без  моя телефон   е щяла да бъде нещастна. Казано по друг начин и обобщено, аз съм носела щастие. Ама сигурно не съм била аз, а някоя моя баба. Защото не си спомням такава случка...

......................................................

Минават... Един, втори, трети... Залепили кутийки на ушите си... Телепатия... Ако мисля мощно и концентрирано, някой ще улови мисълта ми... Ела, подпри се на мен! Много по-удобно ще говориш! Така може да се спънеш! А защо не влезеш? По-тихо е, по-задушевно е. Ще бъдеш по-сам! И любовта, за която говориш, ще бъде по-силна! А някой път ще купиш цветя, ще се съберете повече хора и един от вас ще говори за мен, за нас, за баба ми... Ще каже колко е благодарен! Колко сме ви нужни!

Обичайте ме! И аз ще отговоря на обичта ви с любов! Ще ви служа! Кълна се!

                                               

      

                                            

                                          

“Колко е кратък животът!”

Хората казват: “Колко е кратък животът!” Кратък спрямо какво?

Спрямо смъртта и спрямо себе си. Странно е, но е така. Математиците могат да протестират колкото си искат. Човешкият живот е кратък спрямо смъртта. И спрямо себе си.

Човек не сравнява живота си нито с този на орела, нито с този на костенурката. Изобщо човек никога не се сравнява сериозно, с което и да е било животно. Голямо му е самочувствието, за да го прави. Той е Венецът на Творението, а животните са твари. Просто твари, които могат да се сравняват помежду си, но не и с човека.

Спрямо смъртта.

Човек започва да възклицава “Животът е кратък!” тогава, когато натрупа години. Когато мисълта му започне да се блъска в представата за смъртта. Минали са много години живот. Вероятно остават по-малко, отколкото са минали. И възрастният, тъй като не живее с вечността, както е при детето или юношата, а си мисли за своя край, тогава му се струва, че животът е кратък. Ей, така, без сравнение!

Всъщност изразът “Колко е кратък животът!” не е плод на сравнение на животи, а е съпоставка между живота и смъртта. Колкото и да е дълъг животът, смъртта е вечна за всеки конкретен организъм. И съвсем естествено, животът ще е кратък. Независимо, колко е продължителен. Спрямо вечността, всичко е кратко. Затова твърдя, че когато кажем “Колко е кратък животът!” ние мислим за Смъртта, а не за Орела.

Животът е кратък спрямо себе си.

Спомнянето. Не знаем как е при животните, но човек е способен на много ярки спомени за събития, които са много отдалечени от момента на спомняното.

Баща ми, когато разказваше как е паднал от моста на селската река и си е счупил ръката, винаги добавяше “Като че ли беше вчера!” Така е с много спомени. Не само за премеждия! Майчина ласка, някакво лакомство, ширнало се поле, невероятни игри, прекрасен залез... “Като че ли беше вчера!”

Какво е “вчера”?. “Вчера” е това, което е непосредствено преди “днес”. Между тях няма нищо. И ако е възможно съзнанието да чувства нещо, станало преди десетки години, като нещо, което е станало “преди малко”, животът се стопява. Изчезва някакъв голям отрязък от него. “Стопеният” живот е кратък.

Когато паметта жалонира живота на един 70 годишен човек с пет -десет или двайсет спомена и това е “всичко”, естествено, че “Животът е кратък!”

Явно в един момент животът е това, което си спомняме. Не, това, което предстои и това, което се е развивало минута по минута, година по година. Животът се е превърнал в “топка” спомени. Станал е “кратък” спрямо самия себе си.

Захлупената чаша

Време за лягане. Напълних чашата и отидох в спалнята. Изпих водата и захлупих чашата на нощното шкафче. Мушнах се под завивките. Загасих лампите. Защо я захлупих? Древен източен ритуал.

Защото е възможно тази нощ Черният ангел да дойде и да ме отведе със себе си. Без симптоми, без подсказване, без предупреждение. Най-добрата смърт. Най-щадящата. Помилван си от съдбата да не очакваш месеци наред грозния край на фатално заболяване. Помилван си да не изживееш ужаса на секундата преди смъртоносната катастрофа. Или минутата, когато дробовете ти се пръскат, но нямаш сили да покажеш глава над водата. Или когато последните сили на дълбоката старост бият камбаната за края.

Пълен си с планове и страхове за бъдещето, но Черният ангел идва и те отвежда. Двама мои познати си отидоха така, в съня си. С единия от тях вечерта, преди да отлети, спорехме за професионални неща, дори се сдърпахме. Отложихме спора за другия ден. За него друг нямаше.

И така. Тази нощ Черният ангел ще дойде. Той смята да ме изненада, но няма да може. Аз знам, че ще дойде. Затова захлупих чашата. Изпих водата до дъно и я захлупих. Тя повече няма да ми трябва. За последно я държах, за последно пих вода. Захлупването означава край. Утре някой друг ще я вземе от нощното шкафче. Това обаче вече не ме интересува.

Три са вариантите за “след това”. Религиозен, неутрален и атеистичен. При първите два ме чака ново начало. “Рай или Ад” или “прераждане”.

Ако са верни представите на християнството и на исляма, този ми земен живот е единствен. Благодаря! Много добро видях, много любов срещнах, макар, че не винаги ги ценях. Сега ги ценя. Връщам се мислено и отново преживявам конкретни добрини и конкретни любови. За мъките, тъгите и страховете няма да мисля. Били, каквито били. Без тях не може. Както денят не може без нощта. Сега ще заспя и ще приключа. Ще ме отведат, ще литна и ще получа това, което съм заслужил.

Раят... Той ли ми е отреден? Ще натежи ли доброто, което съм правил? Вярвах ли достатъчно? Ако вярата в Бог, особено вярата в конкретно религиозно описание, е решаващият “билет”, спукана ми е работата! Няма обаче да е честно. Възпитанието, средата, в която съм живял, за всичко ли нося персонална отговорност? Не е възможно. Сигурно “делата” са решаващи. Дано! Абе, какво “дано”? Да не би да си мисля, че “белите камъчета” в торбата на моя живот са повече от “черните”? Не знам... Там, горе да преценяват! И какъв ще да е този Рай? Градини, светлина, химни...? В книгата си “От три до пет” Андрей Чуковски разказва как едно дете пита баба си какво е това Рай. “Как да ти кажа... Ябълки, круши, сливи...” “Аха, значи нещо като компот!” Не ще да е “компот” Рая! Много е примитивно. И откъде тяло, което да се разхожда в някакви Градини? Нали тази нощ умирам, заравят ме и край с тялото... Може би някакво ново, ефирно. Лекичко, прозрачно, подскача си новото ми тяло в Градините... И защо ще са тези плодни дръвчета? За да ям плодове? То, ако ям, тялото ще трябва да е подобно на това, което оставям тук. Няма да е така. Измислили са го древните, за да бъдат конкретни, образни, разбрани. Че как да обясниш на простите хора Рая? Човекът например, една книга не е прочел, почти няма абстрактно мислене, как да му разкажеш за Рая? Как да го съблазниш, как да го мотивираш да прави добри неща? Разправят, че в Ада на чукчетата изобщо няма огън. Имало лед, ужасен лед... Сигурно в техния Рай има огън. Да се греят. Само че няма как да има сто вида Рай! Един за полярниците, друг за пустинниците, трети за умерения климат... Няма да е така. Това с Градините, “реките, които текат под тях”, както казва Корана, ще да е метафора. За по-простите. Раят ще е някакво състояние. Пребивава душата някъде и й е хубаво. Много хубаво. Стои си в райски екстаз. Пее си химни и се опиянява от вселенска любов. Би трябвало да е нещо такова... И ще бъде безкрайно! Само че, това няма ли да ми омръзне? Когато пребиваваш дълго време в някакво добро чувство, то би трябвало да се притъпи. Да не те радва толкова. Даже да ти стане досадно. Ама, това си е излизане от Рая! За такова нещо никъде не се говори. Сигурно душата без тялото ще има различна чувствителност, различно себеусещане! Да бе, различно, като че ли не си познавам душата!...

Адът... Ами, ако него съм заслужил? Разбрахме се – щом няма да има градини и плодни дръвчета, значи няма да има казани, катран и дяволи, които с вили да ме натискат, когато си подам главата... Сигурно и това са образи за необразованите, за простите. И това ще е метафора. Виси някъде душата и се измъчва. Скръб, мъка, завист, комплекси, разяждаща алчност, грандиозно чувство, че мащабно си прецакан... Това по – лесно си го представям. Познато ми е. Значи с Ада ще сме на ти. Само, че вечно... И тук, за разлика от райското вдъхновение, няма как да се притъпи. Някой да е свикнал със скръбта или с чувството, че е гнида? Когато свикне, това вече не е скръб. Тя си е тръгнала. Нещо като излизане от Ада. В Корана пише, че след много хиляди години Аллах пак ще преценява. В исляма има шанс. Колкото и да е дълго, ще свърши. В Библията не си спомням. Там се говори за “вечни мъки”. Чел съм обаче теолози, които тълкуват “вечно” не като “безкрайно”, а като “много продължително”. “Вечно” произлиза от “век”. То е нещо, което все пак има край. И няма как да е иначе. Защото велика е милостта Божия. Ако се чете внимателно и Библията и Корана, величието на тази милост е там, има я. Не е възможно за няколко десетилетия грехове, да има безкрайно наказание. Несъразмерно е. Не подхожда на безкрайната милост на Бога. Значи, спокойно... Рай ли ще е, Ад ли ще е, хепиендът е логичен и вероятен.

Сега да видим какво ще се получи, ако е верен неутралният вариант.  Възможен е и с Бог и без Бог. “Прераждане”.

 Една отсечка от маратона тази нощ приключва. Започва следващата. Любопитен съм. Да идва! През този живот съм изчистил някаква карма... Леле, колко претенциозно звучи! Това значи, че съм страдал и че благодарение на страданието съм изкупил някакви грехове. Отработил съм карцера, така да се каже. Отработил съм Ада. Тази версия по ми харесва. Няма един Ад накрая, има много Адове и с всеки от тях изкупваш вини. Ако натрупаш нови вини, чака те конкретния Ад на следващия ти живот. И така хиляди пъти, пък не бяха ли милиони, и накрая пречистен, избелен, преставаш да се прераждаш, за да пребиваваш в нещо като Окончателен, Генерален Рай. Тук хепиендът е заложен ясно, концептуално; не трябва да разсъждаваш, за да стигнеш до него по логичен път.

Само че от едното до другото тяло има времеви отрязък. Пребиваваш някъде известно време, конкретните спомени от миналия конкретен живот постепенно изчезват, за да останат фундаменталните нагласи, установките, както биха се изразили психолозите грузинци. Принципното отношение към другия и към себе си, способността ти да посрещаш конкретиката на живота със спокойствие, разбиране, състрадание, жертвоготовност, любов и прочее. И обратно – дамгата да се изправяш срещу тази конкретика с тревога, отрицание, отхвърляне, егоизъм, омраза и прочее. Правиш на спокойствие равносметка, анализираш отношението си към живота, който е приключил и се готвиш за новия. Колкото си по-стар дух, толкова равносметката, анализът и подготовката са по-задълбочени. Ако си млад дух, има ги в зачатък, в някакво аморфно състояние, полуавтоматично. Като натрупаш с времето животи, ще ги задълбочиш.

Къде обаче пребиваваш по време на тази ваканция или по-точно казано по време на стоенето на скамейката между две състезания? Книгите, които съм чел, за това нищо не казват. В различните епохи сигурно си го представят по различен начин. Аз си го представям по следния.

Всяко нещо, което съществува, представлява информационна система. Всяка такава система е точно определен начин на подреждане и взаимодействие на материални компоненти. Тук “материално” е в най-широкия философски смисъл – на съществуващо само по себе си, на битие. И така. Всяко изречение е точно определен начин на подреждане на думи. Всяка дума – на букви или звуци. Всяка буква – на чертички. Всяка картина – на бои. Всяка мелодия – на звуци. Всяка клетка – на молекули и т.н. Моята душа ще да е информационна система от подреждане на елементи, чиято природа не ми е известна. На никого не е известна. Цялото е ефирно, невидимо за човешкото око. При смъртта се отделя от тялото и започва самостоятелен живот. Връщам се към въпроса – къде ще пребивава? Съвременните технологии предлагат добра аналогия. Когато стоя зад компютъра и си пускам мелодия или филм, те къде пребивават? Говоря за безжична връзка. Би трябвало да са в стаята. Иначе компютърът няма как да ги “улови”. Те са тук и “улавянето” става с точно определен “адрес”, което всъщност си е код. И тъй като мога да “извикам” милиони информационни системи – мелодии, картини, филми и пр. , значи около мен има милиони такива системи. Някой някъде ги генерира и те чрез ретланслатори се пренасят. Къде се пренасят? Общо взето, навсякъде по земното кълбо. Това е така, защото SMS – ът, пратен от някъде, аз ще го получа независимо дали се намирам в България, Китай или Австралия. Следователно той е едновременно в България, в Китай, в Австралия и в безчет други места.  Благодарение на Wi Fi – я всяка пусната в Мрежата информация практически е навсякъде и то едновременно.

По същия начин си представям и душата. Тя е генерирана информационна система, която благодарение на Вселенския Wi Fi е практически навсякъде. И милиарди души могат спокойно да съсъществуват в едно пространство, без да се смесват и без да си пречат. Образно казано, аз ще бъда една мелодия, която ще е обгърнала земното кълбо в очакване някоя оплодена яйцеклетка да разполага с “адреса”, с “кода”, чрез който ще ме “изтегли”. Аз ще вляза в нея и ще бъда само в нея и няма да бъда навсякъде. За разлика от мелодиите и филмите, които си висят в пространството и могат да бъдат теглени от безброй хора. Преди да бъда “изтеглен” обаче, аз ще съм си като конкретна мелодия, която е уникална. Или като божествен SMS. Може и да не е божествен.

Взе да ми се приспива. Това с мелодията много ми хареса. Като се гледам в огледалото – пълен дръвник. Само че това се отнася за тялото. А иначе, от гледна точка на душата съм си Мелодия.

Сега ще прехвърля през ума си последния вариант. По – набързо, защото ще взема да заспя без да съм изчерпил концептуално кръгът от възможности, който ме чака. Това ще бъде недовършена работа, а да си оставиш работата недовършена в последните часове на живота си някак си не е достойно, не е естетично.

Последният вариант е атеистичен. Един единствен живот. Нямало ме е, имало ме, после пак ще ме няма. Безкрайно време ме е нямало, безкрайно време няма да ме има. Имало ме е за някакъв жалък отрязък от време. Сравнен с безкрайността, този отрязък е толкова нищожен, че на практика може да се смята за несъществуващ. Имало ме е за малко, ама все едно ме е нямало. Такива са последиците от разсъжденията, когато нещо крайно се сравнява с безкрайността. Да се притесняваш, да се вайкаш, да хленчиш, за нещо, което всъщност е нищожно, си е дребнавост отвсякъде. Щом от единия край има безкрайно Нищо и от другия – също безкрайно Нищо, значи моето естествено състояние си е Нищо отвсякъде.

Ако е верен атеизмът, благодарността ми е най-голяма. Шансът да се родя точно Аз е хиляди пъти по-малък от шанса да ударя джакпота. Това е така, защото всеки е комбинация от две конкретни полови клетки. Едната да е различна от “моята”, друг ще да се е родил. Няма да съм бил Аз. И шансът ми, появил се веднъж, е щял да изчезне. Мъжът на ден произвежда милиони сперматозоиди. Умножено по 365, после 50-60 години, ега ти! И всъщност Аз съм бил потенция на един от тези всичките! Само в един съм бил заложен Аз, и той взел, че е имал късмета да оплоди яйцеклетката на майка ми. Какъв е бил шансът точно той да даде живот? Почти нулев. Ако е оплодил друга клетка на майка ми, пак нямаше да бъда Аз. Щеше да бъде някой Друг. И шансът от почти нулев се превръща в съвсем почти нулев. Е, тук мисълта за еднояйчните близнаци леко смущава теорията ми, но в живота винаги е така. Все ще се намери някой или нещо, който да развали хармонията. Ще поставим проблема в скоби. Важен е генералният извод! Огромни благодарности за това, че съм ударил невероятния джакпот на Вселенското тото! Бил съм благодарение на една повече от невероятна случайност и сега си отивам. От там, откъдето съм дошъл. В Нищото. Съжалявам ли, че съм бил Нищо преди да се родя? Не! Тогава? Логично ли е да страдам, че пак ще бъда Нищо?

Заляха ме вълни от благодарност, налегна ме оптимизъм, мисълта взе да се разрежда и започнах да потъвам в последния си сън.

                                             *    *    *

Слънцето гъделичка очите ми. Отварям ги лениво. Сепнах се! Боже мой, та аз съм жив! Какви бяха тези приготовления снощи? Какво беше това сбогуване? Какви бяха тези благодарности? Поглеждам чашата. Захлупена! Черният ангел е отложил прибирането. Бях обаче готов за него. Дава ми още време. Още време! Още живот! От този, сигурния! От гледна точка на пустата безкрайност ми е дал още една секунда. Ще се възползвам. Ще я изживея както трябва, истински! Благодаря!

Ставам, взимам чашата, пълня я, изпивам водата. Оставям я в кухнята. Пак ще ми потрябва. Е, не довечера! Някой път. Ей така, за да изживея две благодарности. Една при заспиване и една при събуждане.

Забавление

Става дума за първото след новогодишно забавление. По принцип то е много специално. Трябва да се осъществи до пет дни след посрещането на Нова година. Ако се изживее пълноценно, то се натъпква и разстила в подсъзнанието, като силно увеличава шансовете за безброй забавления през цялата година. Превръща се в нещо като архетип. Разбира се, има едно условие. Това първо  след новогодишно забавление не трябва да бъде смущавано и неутрализирано от след новогодишно притеснение, ядосване, да не говорим за мъка.

Чисто и просто в първите пет дни на Новата година се стремете да бъдете в равномерно базово настроение като постоянно търсите повод за сериозно забавление.

Световно известният турски психолог Долан Дъръджъ (Dolan Dırıcı) в своите пет тома “Изследвания върху същността и ролята на забавлението в живота на средно опрасквания от съдбата човек” отделя цял том на след новогодишното забавление. С обилен емпиричен материал от многобройни наблюдения и експерименти той доказва, че всеки що годе интелигентен човек, ако иска Новата година да е относително весела и той да е жив и здрав, трябва през първите пет дни да положи специално усилие за намиране, конструиране и пълноценно консумиране на забавление.

Най-подходящият момент за това е първото Ви излизане от къщи след посрещането на Нова година. Един, два или три дни, Вие сте яли, пили, вдигали наздравици, лежали, гледали всякакви веселби по телевизията, включително и президентски речи, викали сте “Да сме живи и здрави”, с една дума сте отпускали, отмаряли, за да се подготвите за новия старт. Душата Ви е олекнала откъм конфликти, лоши мисли, завист и огорчения, което създава добра платформа за раждането на първото забавление. Най-добре е да го организирате при първия Ви сблъсък с друго не близко човешко същество.

Кое е най-естественото място за такъв досег или сблъсък при първото Ви излизане? Д. Дъръджъ твърди, че това е магазин. През дните около Нова година непременно сте свършили нещо любимо или страшно необходимо, което налага то да бъде набавено. Може да е алкохол, сарми, кисели краставички, разпалки за камината, сланина или нещо друго. (За да бъда коректен, трябва да уточня, че турският изследовател не споменава за сланина. Като пример тя е взета от докторската дисертация на негов колега, не по-малко световно известния психолог от испански произход Мигел Естафадор (Miguel Estafador)).

Да отидем към конкретен пример. Да кажем, че Ви е свършила изненадващо любимата бира “Шуменско”. Изненадващо, защото тъщата или свекървата се оказва, че е пропила бира през миналата година, прикрила е от Вас този факт и на 1-ви и 2-ри е посегнала без съобразяване и без стеснение на количествата, които Вие сте сметнали за достатъчни поне до 7-ми януари, Ивановден.

Влизате в магазинче, идва Ви редът и питате продавачката:

-         Извинете, имате ли “Шуменско”?

Абсолютно неочаквано за Вас и в пълен разрез с общо наложилите се правила на взаимоотношения между продавач и купувач, тя почти изсъсква:

-         Това, което го има, се вижда!

Просъскването е съпроводено с поглед, който говори за наличие в нейната глава на нещо средно между досада, раздразнение и особен вид мизантропен махмурлук.

Ако сте информиран и подготвен, а тази статия се стреми да помогне точно на това, в този момент трябва рязко да поемете въздух и да го задържите, като броите до четири. Целта е да предотвратите ядосване, гняв или друго отрицателно състояние. Рязко увеличеното налягане в белите дробове изпраща бързи сигнали до кортиковисцералния нерв, който пък е в пряка връзка с втория хипокампус на периферията на дясната мозъчна кора, отговорен за блокирането на отрицателните емоции.

Защо това е важно? Защото ако се появи лошо чувство, то ще възпрепятства каквото и да е забавление. Дори да допусне забавление в някаква степен, то няма да е основополагащото, описано в първия том на Дъръджъ. Това, което е способно да се разстеле трайно в подсъзнанието и да създаде необходимите целогодишни установки, за които стана дума в началото на статията.

След като отброите до четири, издишайте и сега е моментът за началото на забавлението. Вашият спаринг – партньор е продавачката. За да постигнете забавление имате два основни начина на поведение.

Първият е да доставите един вид удоволствие на продавачката и да наблюдавате как ще се промени поведението й. Можете да кажете например:

-         Извинете, много съм недосетлив! Тия празници като чавка са ми изпили мозъка! Ама, разбира се! Гледам и виждам, че нямате “Шуменско”! И защо трябваше да Ви питам, като сам мога да погледна към хладилния шкаф и със собствените си очи да констатирам, че в същност Вие “Шуменско” нямате, за разлика от “Каменица”?

Тук е мястото да се подчертае нещо много важно, констатирано в многобройните наблюдения и експерименти на съответните учени. В гласа трябва да има топлота, уважение, извинение, самокритика, та дори и известна обич към продавачката. Ако има ирония, нищо няма да се получи. Ако тя се усмихне, смекчи погледа или направи плавно движение я с ръка, я с глава, я с крак, това ще е първото Ви за Новата година спечелено, направо отвоювано и заслужено, добро отношение към Вас. Трябва да осъзнаете светкавично това и да изпитате за секунда блаженство. Няма по-голяма награда за човека от състоянието, което е следствие на усилия, довели до добро отношение. Това е забавлението. То може да е кратко, даже супер кратко, но ако успеете да го направите интензивно и дълбочинно, то ще е външният израз, върхът на айсберга, така да се каже, на забавлението, което в научната литература е описано с дългото, но точно и изчерпателно име “Първо след новогодишно забавление, което е способно да заложи положителни психологични процеси у човек през цялата Нова година”.

Има и втори начин, но трябва да предупредя, че той е подходящ само за много опитни хора, които са провели многобройни експерименти на целево общуване с други или най-малкото са чели нещо от световно известния специалист по забавления немския учен Алфред Гаунер (Alfred Gauner).

В този случай казвате нещо много неочаквано и агресивно. Например:

-         Някой каза ли Ви вече, госпожо, че през Новогодишната         нощ са Ви поникнали мустаци?

Изстрелвате въпроса с поглед на лекар – дерматолог или поне на продавач – консултант на самобръсначки. Наблюдавайте внимателно реакцията. Тя може да е или лека или тежка. Може да е убийствен поглед, някакво изкрещяване в духа на: «Пиян простак, такъв!» или посягане към предмет с цел отмъщение.

Забавлението се състои в това да мачкаш и унижаваш себеподобния, особено след като той е правил същото с Вас. Въпреки, че през последните десетилетия този подход се практикува упорито и масово, особено след като еволюцията ни дари с високите информационни технологии, трябва да бъдете предупредени, че за целта, която в момента изследваме и обясняваме, подходът е подходящ за малцина. За мнозинството вместо забавление, той ще доведе до самоугнетяване, изнервяне или друго сходно психологично самонабутване. За тренираните непукисти обаче отсрещната реакция може да породи духовен оргазъм, следствие на осъзнаването, че си му го върнал тъпкано на ближния, което си е висша степен на забавление.

Това е.

Тук любезният читател е очаквал някакъв край. Няма завършек. Завършекът окръгля нещата, прави ги някак приключили и с това приспива съзнанието. В конкретния случай статията предпочита да остави известна малка неудовлетвореност, защото само тя може да подбутне творческите сили да потърсят и намерят конкретния, специфичен за всеки, начин да конструира първото си след посрещането на Новата година забавление.

Новогодишна молитва

Утре е ден Първи! Нов живот!

Моля те...

Ама сега, чуй ме! Да не стане като миналата година! Или като по-миналата!

Дай ми здраве! И живот! И щастие! Ама по много! Много здраве! Много живот! Много щастие! И да сме живи и здрави! И в обратен ред давай – да сме здрави и живи!

А сега, по конкретно.

Засипи ме със здраве! Ей тъй, както си лежа на дивана, да ме натиска здравето, да ме мачка!

И коса ми дай повече! И корема прибери! Без “Калорекс”. Свали от лицето и от задника ми 10 години! Я по-добре – 20! Че дразня се нещо!

Махни ги тези очила! На сокол поглед ми дай!

И дай ми като отида на Витоша, като козле да се катеря! И в “Алеко” две ракии да изпия, пак като истински планинар света да усещам!

И като вляза вечер в къщи, всички да ми се радват! И да не ме питат за разни работи, дето само шефът знае отговорите им!

И всички приятели във Фейса да ми се кефят! На всяко мое изречение да се пука Компа от лайкове!

Връщам се на щастието.

Все ме прескачаш! На четните като го изсипваш, аз все в редицата на нечетните се оказвам. И обратно!

Направи ме по-силен, по-богат, по-успешен! Даже да махнем това “по-”. Давай да стана съвършено различен! Силен! Богат! Успешен!

И усмивка залепи на лицето ми! Искам, не искам, залепи я! Че много й се радват хората! Като им се захилиш и си мислят, че са голяма работа, задниците! А решаването на проблеми все от задници зависи!

И дребните неща не пропускай! Все за накрая ги оставяш и нищо не се получава!

 Изтръгни я тая лула от ръцете ми и в огъня на камината я запокити! А тютюна на тебешир направи, че да не си завия някоя цигара, като няма лула...

Катинар на хладилника за през нощта сложи и ключето около телевизора дръж, че там вече рядко се завъртам.

И моля те, по-сериозно!

Аз ли несериозно се моля всяка година, ти ли на майтап слушаш!

Стегни се!

 Амин!

Дракони по Коледа

И в тази Коледна нощ Драконите ще дойдат в сънищата ни. Големите Дракони – при възрастните, Дракончетата – при малките деца.

Драконите идват в сънищата веднъж в годината. На голям духовен празник, когато стремежът към сила и доброта е тук.

Големите Дракони идват в сънищата ни, за да ни освободят от страховете. Драконът е единственото същество, което не се страхува. Дори лъвовете и слоновете понякога се страхуват. Драконите никога не се страхуват. Когато ни освободят от страховете, Драконите започват да ни преподават сила. Не каква да е сила, а сила за постигане на нещо.

Малките Дракончета също преподават сила, но тя е особена. Това е силата да трупаш знания и увереност в послушание. Големите Дракони не преподават послушание. Това е разликата между Големите и Малките Дракони.

Защо не си спомняме на другата сутрин за това гостуване и за тези уроци? Така са пожелали самите Дракони. Те искат да мислим, знаем и чувстваме, че силата извира от вътре, от нас. Защото когато една сила е подарена, тя всъщност не е сила. Тя е много временна. Истинската сила е само тази, която сами раждаме.

Има един особен Дракон и малко са щастливците, при които той идва. Това е Белият Дракон. Той живее сред ледовете, там, където е най-трудно. А когато се спусне към топлите страни, той застава на бели стени. Затова го наричат „Бял Дракон на бяла стена“. Той също учи на сила, но тя е особена. Това е силата да побеждаваш себе си. За да победиш себе си, Егото трябва да е много малко, почти незабележимо. Затова Белият Дракон живее сред ледени пустини, а в топлите страни стои на бели стени. Почти не може да бъде видян. Неговият урок е такъв - той учи, че можеш едновременно да бъдеш и силен и незабележим. Едновременно да бъдеш Дракон и не притесняваш никого.

Белия Дракон учи, че Егото е извор на страдания. Колкото е по-малко, толкова личната сила е по-могъща. От Драконите обаче само Белият Дракон мисли така. Другите Дракони укрепват Егото, защото не можеш да водиш външни битки и да си незабележим. Тъкмо напротив. Трябва да си релефен, ярък. Иначе няма как да увличаш след себе си. Няма как да създаваш армия, а без армия всяка външна битка е обречена.

Белият Дракон твърди, че светът ще стане по-добър, ако всеки смали своето Его и увеличи своята сила. Дали е така, не се знае. Стотици милиони монаси са живели на Земята, но дали с това светът е станал по-добър, спорно е. Драконите много спорят по този въпрос. Впрочем, това е единственият въпрос, по който спорят. Когато преподават сила, дали трябва да ни учат да бъдем ярки и релефни или незабележими. И в кой от случаите Щастието е по-лесно постижимо. Въпросът е такъв, защото Драконите в същност съществуват, за да увеличават щастието. Всеки, както го разбира.

И всички лоши неща, всички страхотии, които сме чували за Драконите, не са верни. Те са внушавани от Злите Магьосници, които се страхуват от това, хората да стават все по-силни. Те искат слаби и страхуващи се хора. И това е голямата Вселенска битка между Магьосниците и Драконите. Това обаче е друг разказ. Той не е коледен.

Коледната нощ идва. Нека притворим очи и поканим своя Дракон. Непременно ще дойде. Да премахне страховете ни. Да ни даде сила. Да укрепи Егото. Или да го смири.