Безгрешен в словото

Дойде моментът. Да поискам да съм безгрешен в словото си. Защо го пожелах в есента  си?.. Чак сега ли разбрах това, което си повтарях цял живот?  Че да съм безгрешен в словото означава да си правя разкошни подаръци. Повтарях го, но не го вярвах. Научавах го, но не го знаех. А сега го чувствам. Пада от небето. Потопен съм в него.

Винаги съм повтарял, папагал с папагал,  десетилетия съм повтарял, че трябва да съм безгрешен в словото си. Даже съм опитвал. Опитвал съм и съм захвърлял.

Какво е това?

Да си безгрешен в словото си означава:

-         да разпиляваш лошото, преди да стигне до гласните ти струни;

-         да галиш с думи, вместо да шибаш с думи;

-         да щадиш другия и от това да си устройваш празник.

Искам от днес да съм безгрешен в словото си. Това връща любов. Това лекува. Това те носи с вятъра. Това прави съня приказен.

Добре де, от утре...

А Дон Мигел се смее... 

Отлагане

Ще дойда, малката ми! Да те завия, да те погаля, да ти почета... Да те целуна, да ти загася лампата... Или... хайде, тази вечер да не е...  Трябва нещо да завърша! Много е важно...

Ах, тази книга! Невероятно заглавие! Помни къде я слагаш! За нея ми трябва по-особено време – по-спокойно, по-философско. Няма да я чета просто ей така...

Върховна е идеята за медитация! Ще я започна! Ще я овладея! Трябват ми по-мъдри дни... Още малко да подредя нещата... Не може – светът на вили - мотовили, а аз седнал - медитирам! И този момент ще дойде! Всичко по реда си...

Да, да, идвам! Ти вече си голямо момиче... Започна нещо да ми разказваш? Запомни го! Идвам! Мъничко почакай! И утре е ден...

Знам, знам... Не й е дошло времето! Ще почака още! За нея трябва подготовка... За да бъде истинско удоволствието... Ах, тази книга! Великолепно заглавие! Сигурно и тя е великолепна...

Медитацията... Идва й редът! Идва! И като я започна един ден, скоро... пълно отдаване! Час да е – пълно отдаване!

Чакай, чакай!... Коя си ти? Стоиш тихо в ъгъла и ме подканяш? Подканяш за какво? Това краят ли е? Свърши ли вече? Изтече ли времето? Не... Много си мила, много си красива, за да си Тя! Моля те, имам нещо за довършване... Моля те... Няма го детето в детската стая... Отлетя! Не го завих, не му почетох, не го целунах за лека нощ... Кога порасна? Кога отлетя? Книгата обаче е тук... Тази, с великолепното заглавие! Може би вече съм готов за нея... Не, може би още малко! Добре, де, подканяш ме! Знаци ми правиш... гледаш ме нежно... Като в “Ах, този джаз!” Почакай... Ще я взема, ще я започна, ще я прочета... А медитацията? Блян ли остана? Кога минаха годините? Дай ми още време! Обещах си... отдавна си обещах... Почти съм готов...

Добре, скъпа... Идвам... И какво? Отлагането май беше моята същност? Живот колкото едно представление? Не, не... Нямаше представление...  А какво? Само увертюра ли бях? Само очакване ли бях? Само намерение ли бях?

Огънчето

Пусто ти е. Криво ти е. Само не мисли, че това е всичко, което е в теб. Пусни си любима музика. И потърси огънчето. Не с мисъл, а с наблюдение без мисъл. Ще отнеме няколко минути.

Ще го намериш. У всеки го има. В началото сигурно ще бъде малко, едва забележимо, едва мъждукащо. Обградено от хладината на пустотата. Захлупено от пелената на тъгата.

Нека да е миниатюрно, важното е, че го откри. А сега хвърли мост между музиката и огънчето. Как се хвърля мост? Не напрягай ума си. Духът знае. Опитай се да го видиш. Опитай се да го почувстваш.

Почувстваш ли го, спри! Не прави нищо! Наблюдавай го! Нищо друго. Нека то влезе в теб. Нека ти влезеш в него. Станете едно и също. Мостът, това си ти. Ти, това е мостът. И започни да чакаш. Мелодията ще разгори огънчето. Ще го направи, защото ти я обичаш. Защото огънчето е късче обич. Огънчето ще започне да стопява пустотата. Да стопява тъгата.

Остани така и слушай! Нищо друго не прави! Само слушай. И наблюдавай огънчето с вътрешните си очи. То ще стане огън.

Опитай!

Светлина

 Утре, след като се събудя, ще се изпълня със светлина. Ще накарам един поток от Космоса да се спусне в мен,  а друг- ще привлека от центъра на Земята. И те ще се свържат в сърцето ми. Целият ще бъда препълнен. И ще превърна тази светлина в любов.

Това е истинската броня. Ще тръгна с нея и нищо не може да ме уязви. И ще накарам целия свят да ми се усмихне. Светлината  и любовта ще прогонят страха от всяко кътче на тялото и ума ми.

Може ли да стане това? Човек способен ли  сам да извика светлината и любовта? Способен ли е от тях да изкове поле, което да връща всяка стрела на омразата, гнева и завистта?

Сезони

Когато си влюбен в течащи неща, в движещи се неща,

 тогава виждаш живота по различен начин...

                                                                                   ОШО

Като малък, през зимата, край печката на дърва, мама ми четеше приказки. Тогава тя потъваше в хамак от блясък, по лицето й подскачаха златни зайчета. Хиляди цветове преливаха по дрехите й, по ръцете й. Понякога се засмиваше и смехът й раждаше градина от цветя. Мама четеше и думите й изплитаха копринени въжета, които ме люлееха, отнасяха... Каляска от коприна. Мама не държеше книга, а някакво вълшебство. Печката ставаше огромно бумтящо сърце, което ни заливаше със  сигурност и радост...

Пролетта на моя живот беше напъпила.

По-късно светът застина. Изчезнаха каляските и вълшебниците. Останаха хората – обикновени, начумерени, забързани, сиви. Някои понякога се смееха, но смехът им беше прост. Гол и бос, нищо не раждаше. През зимата – дърветата сами и безпомощни. Няма бумтящо сърце. Има радиатор – неграмотен, грозен, ръбест, никакъв. Топлината му – проста топлина – не обгръща, не люлее, не ласкае, не приспива...

Десетилетия лято на моя живот.

Докосвам внучката по рамото. Докосвам я с ръка на стар и мъдър цар. Принцесата се обръща, от очите й струи светло вълшебство. Подава ми ръка. Взимам ръката. От докосването  - меко и нежно, стаята се изпълва с ухание на цветни градини, с блясък на водопади. Разказвам приказка. Златна каляска ни поглъща, сребърни коне политат, златисто синьо небе се отваря... Багри, багри...

Започнала е късната есен на моя живот.

Корени без дърво

Отдавна не се бях разхождал по алеята пред Националния исторически музей и резиденция “Бояна”. В тревната площ между алеята и Околовръстното бяха изсечени страшно много дървета. Разболее се някое дърво, залинее,  започнат да съхнат клони и листа и хайде под триона! Санитарна сеч – да има повече слънце и земни сокове за здравите.

Гледам дънери, една педя високи. Коренищата им обаче със сигурност са си там, под земята. И питам се аз: “Тези корени смучат ли сокове от Земята? Ако смучат, за кого го правят? Ако не го правят, защо живеят?” Може би чакат и те бавно да умрат. Много след смъртта на отрязаното дърво. Защото знам, че корените умират винаги по-бавно от дървото, което хранят.

Странно… “Дърво без корен” съм чувал. “Корени без дърво” обаче не съм чувал. Няма такава метафора. А трябва да има, трябва…

Тя и те

Осем котки. Пет забили муцуни в земята, нещо ръфат. Три, навирили носове, гледат бабата в очите. Разчорлена бяла коса, сплескана отзад. Вехто сиво палто. Изсулени чорапи. Обувки от неизвестна епоха, с неизвестен цвят.

Бабата хвърля на земята късчета месо. Едни котки се нахвърлят. Други се вторачват в ръцете.

Обикновена гледка. Мрачна есен. Опърпана старица хвърля храна на изгладнели бездомници. Едни ръфат, други я гледат в очите или в ръцете.

Самота, сивота, мизерия.

Клошарка, просякиня...

Необикновена гледка. Блага есен. Огромно, достолепно същество дарява късчета благословена храна. Жълти очи, пълни с очакване и благодарност. От сияйна ръка струи обич и милосърдие.

Спокойствие, сигурност, благодат.

Царица, богиня...