Врачешки манастир

Манастирът е разположен на брега на река Чешковица в планина Мургаш от Западна Стара планина. Намира се на около 4 км от с. Врачеш, на 7 км западно от Ботевград и на 60 км източно от София.

Човек, още като застане пред големите дървени порти на манастира, усеща, че тук властват естетическо съвършенство, строгост и безкомпромисен ред.

В ляво от входа е закована голямо бяло табло, на което с черни букви е изписано какво е забранено на територията на Светата Обител – снимане, неблагоприлично облекло, пушене, пиене, влизане в нетрезво състояние, всякакъв вид игри, слушане на музика, пеене на светски песни. "Смехът, виковете и сквернословието са неуместни". А това е така, защото "манастирът не е място за летуване и увеселение, а място за молитва, поклонение и освещаването на религиозните чувства"  Забранено е също така посещението на килиите на монахините, работилниците и магерницата.

Част от тези правила не са общовалидни за манастирите. Има Свети обители, в които са изградени специални детски площадки за игри, а магерниците по принцип са достъпни, като някои от тях предлагат и храна срещу символично заплащане.

Тези и други допълнителни правила са изписани още веднъж, веднага след като влезеш в манастира – на кафяво табло с бели букви, като се цитират членове от правилник. Има и панер с прилежно сгънати платове, като табела указва тяхното предназначение – те са тези посетители, които са в "неблагоприлично облекло" – с голи рамена или в къси панталони.

На външната стена на една от сградите, близо до входа, е поставена голяма картина с размери поне два на два метра, на която е изобразено множество хора, до колене влезли във вода. Грамотният в християнската мартирология веднага се сеща, че това са светите 40 мъченици, които са патрон на манастира.

…Врачешкият манастир е построен по времето на Второто Българско Царство, след битката при Клокотница (09.03-1230 г.), когато цар Иван – Асен II побеждава епирския деспот Теодор Комнин. Битката става в деня, в който се празнува паметта на св. Четиридесет мъченици и благодарният цар ‒ победител в тяхна чест построява множество черкви и манастири.

При създаването си  манастирът е мъжки, а братята монаси преписват и разпространяват богослужебни книги. В Националната библиотека "Св. Кирил и Методий" се пазят преписани във Врачешкия манастир: Псалтир от 1559 г., препис на Граматиката на Милетий Смотрицки от 1666 г. и Служебник от 1673 г.. През XVII век в манастира има действащо килийно училище.

При първото турско нашествие манастирът е частично опожарен, а през XVIII в.  кърджалиите сриват Светата обител до основи и я изпепеляват, а народната памет пази спомени за монаси мъченици, изклани при погрома…

 Вървяхме бавно и бяхме притихнали, защото всичко в огромния двор издаваше любов, грижа и   педантичност. Сградите сякаш бяха току що варосани и декоративните тухли, които рамкираха прозорците – допълнително боядисани с кафяво. Растителността беше толкова разнообразна, че изпитах инстинктивно желание да броя колко вида дървета и цветя имаше на двора. Тук нищо не съществуваше от само себе си, всичко се подчиняваше на явна и силна човешка воля. Безупречно окосени поляни, кашпи  с изобилие от цветове, строго подравнени живи плетове, ниски и високи ослепително бели  бордюри, пътеки без нито едно паднало листо по тях, няколко метрови иглолистни дървета, превърнати в съвършени конуси или иглолистно дърво, превърнато в наниз от концентрични кръгове. Тук градинарите  са се състезавали във виртуозност. И целият този комплекс, сякаш изрисуван, беше положен в основата на отвесния зелен водопад на старопланинските гори.

На няколко от алеите, които водеха до сгради, бяха поставени специално изработени дървени прегради, които показваха, че посетителите са до тук.

Срещнахме две млади монахини, които подкрепяха под мишници възрастна жена и й помагаха да ходи. Поздравиха ни усмихнато. След малко срещнахме още няколко –  манастирът не страдаше от липса на стопанки. В това отношение манастирът явно беше в числото на изключенията – в общо взето тъжната действителност на българските манастири имаше огромно число обители с по една монахиня. Тук не говорим за недействащите манастири.

…След кърджалийските безчинства манастирът потъва в забрава до 1890 г.. Легендата разказва, че през тази година св. Богородица се явява на сън на младото момче Атанас Якимовски, който пасял в района стадото си, посочва му  мястото на изгорения манастир "Св. Четиридесет мъченици" и  му нарежда да възстанови светата обител. Младежът разказва видението си на селския свещеник отец Петър Цанов, който организира разкопки. При тях откриват основите на древната черква, кости на явно убити монаси, части от дървен полюлей, кандилница и икона на св. Богородица.През 1891 г. върху старите основи най-известният майстор в Ботевградския край уста Вуно Марков, построява скромна черквичка.  

Възстановява се монашеския живот. Отначало се подвизават мъже монаси, а от 1937 г. обителта става девическо общежитие. Първата игумения на светата обител е Касияна Пунева (1908 – 1975 г.). Заради голямата й ревност за богоугождение, молитвен подвиг и жертвената й любов към ближния съвременниците й са я наричали  "живата светица"…

Черквата имаше два притвора – в първия се палеха свещи и бяха поставени за продажба буркани с билков мед. Във втория се продаваха освен свещи, книги, иконки, кръсчета, гривни, синджирчета… Разнообразието беше впечатляващо. Попитах за книга, посветена на манастира – нямаше, купих си диплянка.

Опитах се да заговоря на някаква незначителна тема монахинята, която продаваше, но не се получи. Отговаряше едносрично, нищо в изражението на лицето й не се променяше. През ума ми минаха текстове на Лествичник, които обясняваха, че общуването със светски лица не е най-вдъхновяващото занимание за монасите.

Все пак успях да науча две неща от монахинята.

Тя потвърди, че иконата на св. Богородица, датирана от XVII и изкопана невредима в края на XIX, се намира в наоса. Влязох в същинската част на Светата обител и въпреки, че беше полутъмно, нямаше как да объркам иконата. Тя беше поставена почти в средата на кораба, сложена  в богато резбован иконостас, отрупан с цветя. Не попитах, но отношението към нея беше като към чудотворна.

В момента, в който я разглеждах, чух мъж на около шейсетте, застанал на вратата между двата притвора, да казва:

         ‒ Да, специално идваме! Жена ми получи инсулт. Дойдохме да докоснем Иконата и да се помолим.

Явно говореше точно за тази икона на св. Богородица.

На западната стена на черквата, от ляво на входа, беше иконописана сцена, която не можах да разпозная. Двама млади мъже, бяха застанали с лопати да празен гроб, а над тях, подкрепян от ангели, стоеше възрастен мъж. Брадата и лицето не бяха на Христос, явно това не беше сцената на възкресението на Божия Син. Изображението обаче беше на възкресение и възнесение. Попитахме.

Този път монахинята каза повече от една дума:

         ‒ Това е възкресението на Йоан Богослов. Той се възнася, той отива при Бог с тялото си.

         ‒ Тази сцена рядко се стенописва! – сякаш исках да обясня недосетливостта си.

Отговор не получих, монахинята се върна в притвора.

…Свети Йоан Богослов умира в дълбока старост – близо 100 годишен.  Ранните християнски отци (III ‒ IV в.) разказват, че той е предвидил смъртта си и че е накарал учениците си да му изкопаят гроб под формата на кръст, като сам е влязъл в него. След няколко дни учениците му отишли при гроба, но той бил празен. Св. Йоан се бил възнесъл, точно както се е възнесла и света Богородица. До XV век Възнесение Йоаново се среща и в източната и в западната иконография. След Възраждането на Изток сцената с Йоановото възкресение и възнесение се изписва много рядко…

Нова и богата стенопис – в наоса са изографисани всички основни евангелски сцени.

Вътрешната, източна, стена на втория притвор, в дясно от входа, ни разказва кои главно ще се пържат в Ада – лъжесвидетелите, убийците, пияниците, лакомниците, абортиралите жени…

 В цял ръст на основните фигури ни е показано и слизането на Иисус в Ада. Дясната си ръка Той подава на Адам, а лявата ‒ на Ева. Първоотците излизат от гробове и са вперили очи в лицето на Спасителя. За разлика от други персонажи – царе, пророци и новозаветни светци, Адам и Ева нямат нимби. Така повеляват да бъдат изписвани древните ръководства по християнска иконография. Няма как да бъдат със ореоли, след като не се покоряват на Бог, вкусват от Дървото на познанието,  изпадат в първия грях, който предават на своето потомство – тоест на цялото човечество.

Отмествам поглед в  ляво от входа на същинската черква и виждам нещо друго. Тук, до цяло множество от светци с нимби, в молитвена поза, отделно от тях, но близо до тях, е застанал Адам с ореол на свят човек. Ярко изписан ореол. Художникът го е пощадил – все пак Адам е праотец на всички ни, дължим му уважение.