Как тече времето за стълпниците

 Стълпниците са раннохристиянски аскети, които живеят години наред върху високи каменни стълбове (малки площадки) като крайна форма на отшелничество. Те се отказват от обичайния живот, за да пребивават в непрекъсната молитва, пост и съзерцание, символично „издигнати“ между земята и небето. Най-известният стълпник е Симеон Стълпник, чийто подвиг става образец за тази практика през V–VI век, главно в Сирия и Мала Азия. Симеон Стълпник живее на стълба 36 години. Най продължителният описан престой на стълб е този на Алипий Стълпник – 53 години.

Първият въпрос, който би си задал един човек, е

 

„Не е ли безсмислен такъв живот?“

 

Въпросът предполага сблъсък на мирогледи.

Ако човек смята, че неговото естествено предназначение е да произвежда, да създава, да оставя потомство и да участва пълноценно в обществения живот според своите разбирания и възможности, тогава животът на стълпника изглежда странен, дори безсмислен.

Ако обаче човек смята, че неговото предназначение е да заслужи своето спасение в името на вечния духовен свят; да се доближава до Бога, жертвайки телесното в името на религиозно разбираната духовност, тогава животът на стълпника се явява нечовешки труден, но дълбоко смислен като форма на човешка реализация в този временен, илюзорен и греховен свят.

По този въпрос не може да се спори. Тук има сблъсък на аксиоми.

По други въпроси обаче е смислено да се разговаря –

 

„Как е възможен животът на стълпника?“

 

 „Как е възможно стълпникът да издържи психологически?“ „Как е възможно да прекара доброволно на една малка площадка за 30-40-50 години?“

Всеки отговор на тези въпроси ще бъде погрешен, ако не си отговорим на друг въпрос – „Всъщност 30 години за стълпника дали са това, което са 30 години за нас?“ Или по-обобщено – „Как тече времето за стълпника?“

С пребиваването на Стълба  мисленето на стълпника постепенно става „монофокално“.

 

 Монофокалното мислене

 

е състояние на съзнанието, при което вниманието е трайно съсредоточено в един-единствен обект, без разсейване и без прескачане между мисли, образи и асоциации. В този режим мисълта не се разклонява, няма вътрешен диалог, сравняване, планиране; субект–обектното разделение  изтънява – има „гледане без коментар“. При стълпника това означава ум, фиксиран в молитвата (или в Божието име), който не „работи“ аналитично, а ПРЕБИВАВА. Не става дума за интелектуална концентрация, а за екзистенциална съсредоточеност – мислене, сведено до един фокус, който постепенно престава да бъде мисъл и се превръща в съзерцание.

Тази монофокалност превръща времето от „хоризонтално“ във

 

 „Вертикално време“

 

Няколко думи за „хоризонталното време“. Това е обичайното човешко време. Това е времето, което всички познаваме. То тече от минало през настояще към бъдеще; преживява се чрез спомени, планове, очаквания; измерва се чрез промяна и събития; усеща се като продължителност. „Хоризонталното време“ съществува, защото умът: сравнява „преди“ и „след“, прескача между мисли, строи разказ за себе си.

Във „вертикалното време“ също има ставане, има случване, има продължителност, следователно има Време, но неговата обичайна проява – „минало – настояще – бъдеще“ изчезва. Остава само настоящето. За такива моменти казваме „Аз потънах в работа си!“ „Потъването“ е „вертикалност“. В този момент миналото не те притиска със спомени, тъга по отминали щастливи моменти, чувство за „изгубено време“, съжаление за пропуснати възможности и прочие оценки на миналото. Бъдещето не те „придърпва“ с това, че закъсняваш, че няма да ти стигне времето, че те чака еди- какво си, че те грози еди- какво си, че „утре“ трябва да се справиш с еди-какво си и прочие представи за отношението „сега - после“. Няма го миналото, няма го бъдещето. Няма ги, но Времето го има – защото нещо става, а ставането винаги иска „пространство“, което ние наричаме време. И когато „потънеш в работата си“, когато „потънеш в щастието  или нещастието си“ може да се окаже че са минали часове на линейното време, но е минал Миг на потъването, на „вертикалното време“.

Не случайно в много религиозни традиции

 

Понятието „тук и сега“

 

 е издигнато в култ. Особено в източни философски мирогледи  „събуждането“ е фундаменталната смислена цел на живота. Защо „събуждане“? Защото обикновения човек живее предимно с миналото и бъдещето.

Спомня си „вчерашния ден“ – в ума си отново го преживява, анализира, оценява и превръща в изводи за бъдещо поведение. В тези моменти човек живее във въображаем свят: първо, защото този свят вече не съществува, и второ, защото реалното минало е превърнато в субективен образ.

По същия начин човек живее и в бъдещето – планира, мечтае, анализира предстоящи ситуации. Този свят също е въображаем, защото още не съществува, а само евентуално предстои.

Когато живееш в два въображаеми свята, ти „сънуваш“. Настоящето е „граница“, „черта“. Границата, чертата, нямат онтологично битие, психологически нямат самостоятелно съществуване.

При стълпниците „Вертикалното време“ постепенно се превръща в

 

 „Безвремие“

 

 Преходът от „вертикално време“ към „безвремие“ може да се опише като вътрешно сгъстяване и накрая разпадане на самото времево усещане. Във вертикалното време още се случват различни състояния – има дълбочина, последователност и „слизане“ навътре, но без обичайната хоризонтална хронология „преди–след“. Молитвата или съзерцанието вече не се измерват с часове, а с интензивност: не колко дълго, а колко цялостно. С продължаването на монофокалността и отпадането на вътрешните промени, дори тази дълбочинна последователност се разтваря. Настъпва безвремието: няма протичане, няма „сега, което преминава в после“, няма усещане за продължителност. Има чисто присъствие, в което нищо не започва и нищо не завършва. Афористично казано „вертикалното време“ е равно на движение без часовник, а безвремието е равно на присъствие без движение.

*       *       *

Стълпникът живее в постоянно състояние на исихия. Молитвата става непрекъсваема. Времето губи своята последователност. Някои жития говорят за „часове като минути“.

Изчезва и усещането за самота. Жития описват парадокс: колкото по-изолиран е стълпникът, толкова по-силно усеща общението с Бога и присъствието на цялата Църква. В житието на св. Симеон Стълпник (Теодорит Кирски) многократно се подчертава, че: той е отделен от хората, но е „събеседник на ангелите“,

В исихастката традиция съзнанието може да преживява „време на сърцето“, а не време на часовника. Св. Григорий Палама говори за състояние, в което човек, съединен с молитвата, живее в „часове, които не са земни“. Това не означава мистично летене, а друго вътрешно темпо.

 

Неврофизиологичен паралел

 

Съвременната наука също констатира забавяне на субективното време. При дълбока медитация, при тежки аскетични практики или при състояние на „поток“ в мозъка намалява активността на т.нар. default mode network – мрежата, свързана с усещането за време, лична история и последователност на „аза“. Когато тя притихне, времето се преживява като непрекъсната цялост: часове се усещат като минути, дни се сливат. Подобни феномени са експериментално регистрирани при опитни медитатори, включително тибетски монаси.

 

*     *     *

Симеон, Алипий и другите стълпници вероятно не са преживявали 30 - 50 календарни години, а един голям, плавен, вътрешен ден. Време в което часовникът на ума е почти спрял.