От будизъм към шиваизъм

 Защо „от будизъм“?

Аз, като западен човек, винаги съм слагал почти равенство между източна философия и будизъм. Будизмът винаги за мен е бил систематизирано виждане на света без претрупване с ритуали и достатъчно абстрактен. Декларираните симпатии към будизма се дължат на отхвърляне на няколко неща, характерни за християнската религия, която е фундамент и спасител на моята цивилизация.

Това са: Бог от плът, който се възвисява в Космоса и неразбираемо за мен „стои“ там; тотално божие следене на поведението на всеки („без Божията намеса и едно листо не може да падне от дървото“), което влиза в дълбоко противоречие с разбирането ми за свободната воля; вечно наказание за абсолютно кратък живот на фона на безкрайното битие; твърде примитивна представа за Ад и Рай, останали още от детските ми представи.

Изтокът, тоест будизмът, ми става симпатичен със следното:

Първо – разбирането, че картината на света, която имаме, е субективна конструкция и че нямаме достъп до света като до ноумен (както би казал столетия по-късно Кант).

Второ - няма персонален Бог, никой не се занимава с теб, защото си подвластен на обективни кармични закони;

Трето - има прераждане (спрямо което Богомили, Корпократи, Бесопревъплъщенци, Христоянски спиритуалисти и Теософски християни не възразяват);

Четвърто - във всеки живот има персонални задачи, които се решават и те подготвят за следващите прераждания;

Пето - няма митология, която внася прекалена образност за неща, които за мен са абстрактни.

Защо „дистанциране от будизма“?

Заради неразбираемата за мен, да я наречем „духовна индивидуалност“ (използвам този термин, защото всеки будист ще реагира отрицателно на термина „душа“). Духовната индивидуалност, казва будизмът, умира заедно с тялото – така както „пламъкът на свещта изчезва със стопяването ѝ“.  Няма нищо след тялото, което да носи минимални характеристики на личността. Дори усещането „Аз съм“ без никакви допълнителни качества и характеристики го няма! Има „кармичен поток“.

 Да, но за мен този „кармичен поток“, за да може изобщо да бъде наречен „на тази личност“, трябва да споделя с нея поне минимални общи характеристики. Няма значение колко те са абстрактни – ако две неща произтичат едно от друго те имат обща природа.

Защо „към шиваизъм“?

Тук имам предвид кашмирския шиваизъм.

Първо - защото шиваизмът говори за душата по разбираем за мен начин – тя е индивидуална, запазва своята същност през всички свои инкарнации и остава същата индивидуалност дори когато вече няма нужда от прераждане. Разбираема природа на Душата!

Второ - еволюцията на душата – много красиво и елегантно мирогледно решение – няма нито вечно осъждане, нито трупане, придобиване на качества – има все по-голямо „разпознаване като Шива“. Не познавам по добро обрисуване на божествената природа на душата. Тя не се стреми „да стане“ божествена – тя „е божествена“. Дори това не е „разпознаване“, защото този акт предполага обект и субект, а тук имаш „Едно“! Тук имаш „самоконстатиране“! Просто, дълбоко, непротиворечиво и елегантно!

Трето – особеностите на шиваисткия пантеизъм. Бог и видимото Битие, Бог и Вселената, не са едно и също. Да, Вселената е божествена, но тя не изчерпва тази божественост. Съществува непроявена, скрита, неподвижна, съзерцаваща божественост. Шива се „проиграва“ като Шакти, без да изчезва и без да се разтваря в проявлението. Това не е тъждество, а вътрешна динамика на едно и също Битие. Тази представа удивително напомня не по съдържание, а по структура на съвременните физически модели, в които непроявеното – вакуумът, тъмната материя и тъмната енергия – поражда проявения свят, без ние да имаме пряк достъп до неговата дълбочина. Светът възниква от непроявеното и отново се разтваря в него – един безкраен космически танц, една вселенска игра, която поразително резонира с интуицията на кашмирския шиваизъм.