Доброта – 1

Усмихваш ми се. Погледът ти – спокоен и искрящ. Покана за доброта. Блъска се в начумереното ми лице. Думите ти – порции от енергия, която се опитва да ме събуди, изправи и наелектризира.

Аз съм се свил, ти се опитваш да ме разтвориш. Изсипваш върху мен настроение, оптимизъм, благодарност, живот. Ведростта ти чука на душата ми и настоява да разруша стените. Търсиш ключ.

Глупости, нищо не търсиш. Попаднал съм пред погледа ти. Част съм от твоята случайна среда, в която ти излъчваш себе си. Май се опитваш да ме заблудиш, че съм ценен. Че проявяваш отношение точно към мен. А може би изпитваш радост, че си силен и жизнен на фона на моята разкиснатост? Усещаш ли превъзходството си?

Почакай! Стягам се! Събарям стените. Не, защото ти го искаш. Не, защото ти ми помагаш. Знам, че човек издига стени, за да се предпази от нещо, но резултатът винаги е друг. Стените скриват светлината на слънцето и умъртвяват озона на въздуха.

Отпускам лицето си. Игрива усмивка в очите. Поглеждам те. Събирам енергия, за да ти дам. Отговарям на някакъв твой въпрос. Инжектирам в думите си топлина, която бях натъпкал в някой ъгъл на съществото си. Просто я отключвам.

Чувстваш ли как ти ставам равностоен? Състезанието сега започва. Ще ти дам повече, отколкото ти ми даваш. Доброта и увереност. Сила и жизненост.

Благодаря ти, че ме вкара на ринга.

Долина

Срещу теб стои човек, който се прави на велик? Който, за да се издигне в собствените си очи, е готов да ти се присмее, да те унижи? Нищо по-естествено от това. Най-обикновеното нещо на света е човек да се смята за необикновен. И обратно – най-необикновеното нещо на света е човек да се смята за обикновен. Наблюдение, което е на хиляди години.

Остави го за миг. Не настръхвай, не се въоръжавай, не обличай брони, не се затваряй като мида в черупката си или като таралеж на кълбо. Откажи предизвикателството. Той ти е обявил война, за да черпи благословия от собственото си подсъзнание. Всъщност той е обявил война не на теб. Тя е негова вътрешна война. Между собствените му претенции и самооценката му. Между желанията и възможностите му. Между различни части на неговата непълноценност. Ти си само повод, терен. Ти просто си потенциален източник на собствените му доказателства на собствените му теореми.

Остави го. Отпусни се. Гледай го спокойно. Не му поднасяй храната, която търси. Не му утолявай жаждата. Той търси война, откажи му я. Предложи му мир – с погледа си, с гласа си, с жестовете си. Така ще предизвикаш в него късо съединение. Той е потърсил дълъг път, ти си му предложил кратък. Толкова кратък, че ще бъде изумен. Не си му дал територия. Оставил си го сам.

Нека той да е върхът. Ти бъди долината. От долината по-ниско няма и ако го почувстваш, ще бъдеш много стабилен.

След тази изненада, той ще се отвори. Ще потече надолу. Доспехите му ще паднат. Оръжията му ще се изпарят. И вместо да вземе, той ще даде. А ти, вместо да дадеш, ще получиш.

Бъди долина!

Пет минути

Разбира се, че животът е безкрайно напрегнат. Или пълен със страх. Или често дори отвратителен.

Спасението е в петте минути. Пет минути нямат значение. Те могат да бъдат извадени пред скоби. Която и да е петминутка от живота без последствия може да бъде изтървана, пропиляна, загубена.

Вземи едни пет минути и ги посвети на нещо абсолютно ненужно. „Абсолютно“ да е в буквалния смисъл. Те трябва да са посветени на  нещо, което няма никаква връзка, никакво отношение, към нито един от проблемите ти. Можеш да си го позволиш, защото всичките тези 24 часа в денонощието са посветени на решаване на проблеми. На създаване на проблеми и на тяхното преодоляване. Дори в съня си решаваме проблеми – обработваме притеснения, пренареждаме емоции, разтваряме стресове.

Безсмислени, безполезни, изгубени пет минути. Виж вазата на етажерката. „Няма ли да падне? Не притеснява ли дъската под себе си? Не е ли оцветена глупаво? Нейните атоми след 100 години къде ще бъдат?“. Виж мухата, която се блъска в прозореца. „Колко време живее една муха? Каква част от живота си ще посвети на това блъскане? Както се блъска може ли да мине оттатък? Днешните физици твърдят, че теоретично е възможно. При един от два или десет милиарда опита. Виж бестселъра „Елегантната вселена“, там е обяснено“… Учи език, абсолютно ненужен. Суахили, ако си българин. Български, ако си занзибарец.

Сега внимавай, в какво се състои номера. За да отделяш всеки ден по пет минути, а това е условието, ти ще отделиш много повече. Защото ще се подсещаш, ще се кандърдисваш, трябва да постигаш непоклатимо вътрешно убеждение, че са излишни. И когато го правиш – месец, година, десет години, ще дойде чудото! След като всеки ден тръгваш към тези пет минути, значи те са важни! След като им посвещаваш воля, значи те са значими! Безсмислието е започнало да конкурира сериозното, задължителното, ценното. „Това, без което може“ е влязло в състезание с „това, без което не може“. Дори понякога, дори често, безсмислието побеждава, защото то по определение краде територия от смисленото. Осъзнаеш ли тази равнопоставеност, животът става игра! В играта можеш да се ядосваш, да се побъркваш, но от нея се излиза. Цялото смислено денонощие без пет минути се превръща в пространство, в което можеш да стоиш, но можеш и да не стоиш. Можеш да го напуснеш. Да се скриеш. И животът става лесен, с авариен изход!  

Врагът – приятел

                                  

Знаеш, че не трябва да пушиш и се бориш с цигарите. Дробовете са ти задръстени. Сърцето лупа. Задъхваш се по стълбите. Знаеш, че не трябва да пиеш. Вечерта обръщаш три водки, а на другия ден си като парцал, мъкнеш се след събитията, не смогваш на побеснелия дневен ред, имитираш интерес и енергичност, а в същност чакаш вечерта. За да обърнеш три водки. Предупредили са те, че кръвната захар е висока, на ръба е и че трябва да забравиш за шоколада. Да го забравиш ли? Ето го, на бюрото на колегата, на касата до дъвките, на витрината до алкохола, в ръцете на детето ти. Само трябва да се протегнеш. Майната му! Виждаш своя враг на една ръка разстояние, протягаш се, в главата ти бучи, мисълта е блокирала. Напъхваш шоколада в устата си. „Точно от днес ли?”. „Нека е от утре”. Трябва да свалиш десет килограма. Пречат ти. Грозен си. Муден си. Смешен си. Купил си уреда. Само по 15 минути на ден, уверяват те рекламни брошури, приятели, жена ти, мъжът ти. Още по-добре – половин час. И след няколко месеца ще видиш резултата. Мислиш за уреда. Пълна досада, изгубено време. Насилие над себе си. Точно от днес ли!

Цигарата е враг. Алкохолът е враг. Шоколадът е враг. Пържолата е враг. Физическото усилие е враг. Всеки си има своя враг. Той те преследва. Изскача иззад ъгъла. Тормози те, заплашва те, вбесява те. И постоянно те унижава. Защото те побеждава. Взимаш решение за борба. Разбира се, безкомпромисна. Изправяш се срещу него, стиснал зъби и юмруци. Неговата подлост обаче е неговото непобедимо оръжие. Връхлита те, когато си се разсеял. Сграбчва те точно в момента, в който си се уморил да стискаш зъби. Когато си почиваш. Или когато не ти е до борба. Когато друг голям проблем ти се е изпречил на пътя. Не си успял да си довършиш работата. В службата са те наврели в миша дупка. В къщи някой ти е скочил с неимоверни претенции. Цял ден, лишен от удоволствия, точно в този момент искаш компенсация. И врагът, с цялата си подлост, те гледа с топли очи. Мърмори колко си глупав, че го смяташ за враг. „Добре де, враг съм!”, „Хайде от утре!”. И те връхлита.

Опитай се да се сприятелиш. Всъщност няма как цигарата или водката или шоколадът да са ти враг. Това е измислица, чута от всезнайковците, прочетена в помпозни книги. Всичко друго може да ти е враг, но не и те. Напротив, те са приятели, които ти идват на помощ. А иначе, с врагове е пълно. Претенциите на обществото, в което си потопен – все иска да си различен, да си друг. На работа те пришпорват. В къщи те пришпорват. Съседът вдига скандали. Приятел се е обидил. На родител, за кой ли път, не си отдал заслуженото внимание. Децата нещо искат, сега и веднага. Ти обаче „сега и веднага” не можеш. Кой е враг и кой е приятел? Който иска от теб, който тропа по масата, без да се интересува какво е в главата ти и в сърцето ти, той е враг. Страхуваш се обаче да го признаеш, да го проумееш. Защото ще стане страшно. Няма как да живееш само сред врагове. Осъзнаеш ли го, ще бъдеш съсипан.

Който ти дава без да иска нищо, той е приятел. Цигарата ти дава, чашката ти дава, шоколадът ти дава, удобният диван, точно до фитнес уреда, ти дава. И нищо не искат. Освен приятелски да им се отдадеш. Да ги приемеш, да пообщуваш, да ги обичаш.

Дай им го, толкова малко искат! Просто внимание, просто добро отношение. Ако обърнеш оценката, ще разбереш колко е комфортно. Колко си силен. Колко лесно можеш да се разбереш с тях. С приятел винаги можеш да се разбереш. С враг – никога. Приятелят е до теб и ти предлага своята доброта, своята способност да те дари с удоволствие. Врагът е неконтролируем. Той винаги те дебне от засада. Когато най-малко го очакваш – те връхлита. И ти нищо не можеш да направиш. Единственото на което си способен е да се самобичуваш колко си слаб, как пак си подмамен, излъган, прекаран.

 Никой няма контрол над враговете си. Ако ги контролираш, те са или роби или безлични същества, които нямат значение. С приятеля е друго. Можеш да общуваш с него, заради него да забравиш целия свят, да му се отдадеш, да бъдеш само негов, когато в момента той ти предлага да бъде само твой. Обичате се. Самата обич създава други пространства. Един приятел ще ти позволи, ако го помолиш, да почака. Ще те разбере. Ще ти влезе в положението. Приятелството е приятелство, но ти имаш и толкова други неща за свършване. Ти трябва да се бориш със своите истински врагове, да ги неутрализираш, да ги обезсилваш. Цигарата, чашката, шоколада, пържолата... Не точно сега. След малко... След час... Утре... Ще те повикам. Приятели сме, но не точно сега... Точно в този момент имам да си разчиствам сметки. Със своите врагове – липсата на цигара, липсата на алкохол, липсата на сладко, липсата на месо. Те са врагове. Ако те са враговете, няма проблем, защото човек е свикнал да бъде обкръжен от врагове. Приятелят ще разбере и ще почака. Малко, разбира се. Няколко минути или часове. Най-много „до утре”!

Опитай!