Старецът с цигулката

Този следобед  Джамбазов реши да се пошляе. Ей така, без да си гледа часовника, без да мисли за ресторанта с хилядите му проблеми. Обожаваше шляенето, особено през май, когато лятото се готвеше да влезе, но все още обмисляше как и кога.

Мина през градинката пред „Кристал“. Някакъв старец, сигурно над 70-те , свиреше на цигулка, сложил пред себе си традиционната шапка за събиране на милостиня и благодарности. Седна на една пейка близо до стареца. Огледа го. Сух, жилав, с набраздено  лице, с бяла, обърната назад коса. Дрехите му – чисти, спретнати, но явно много овехтели.

Дядото беше притворил очи и се накланяше напред, назад и настрани, сякаш разговаряше и спореше със собствената си мелодия. Джамбазов се заслуша. Някаква жизнерадостна, пъргава мелодия, в пълна хармония с майското време. Старецът редуваше припряност и ленивост с лекота, която или я имаш или я нямаш. Ездач, който пришпорваше коня за галоп, после минаваше в тръст, накрая нареждаше спокоен ход, преди отново да забие пети в хълбоците му.

Това не беше служебно, механично свирене. Това беше разходка из спокойни води и водопади, сбор на птици  и тяхното разгонване, изстрелване в облаците и падане като камък.

Старецът успокои темпото, премина в шепот и накрая спря. Пред него стоеше някакво момиче, което хвърли монети в шапката. Цигуларят се поклони и седна на пейката зад себе си.

Джамбазов се замисли за ресторанта. В центъра, на хубаво място, на „Цар Асен II“, не много голям – петнайсетина маса. Беше впрегнал фантазията си, за да го направи интересен и приятен, без да изпада в кич. По стените беше залепил камъни и мраморни плочи, беше поставил амфори – реплики на римското изкуство, беше опънал на тавана и на една от стените рибарски мрежи. Не се оплакваше от оборота, но нещо му липсваше. Точно това му липсваше, жива музика. Лека, майсторска. Виртуозна, но не натрапчива. Разбира се, че механичната музика вършеше работа, но друго щеше да бъде с жива. По – колоритно, по – уютно. Джамбазов се размечта. На поставки – амфори – реплики, в ъгъла – реплика на Паганини. Защо пък не? Щеше да даде някой лев, ама щеше да се разчуе в квартала, а и не само в квартала, и щеше да вдигне оборота. „Фантазия, новаторство, трябват, брат!“ – помисли си Джамбазов и втренчи поглед в стареца. „Ей този дядо ще ми свърши работа! Гледаш го един никакъв, невзрачен, ама носи искра!“

Старецът беше подпрял глава на двете си длани и рееше някъде поглед. До него цигулката и лъкът си почиваха. Джамбазов стана и се доближи до него.

-      Здрасти!

-      Здравейте!

„Тоя пък ми говори на „Вие““ – Джамбазов леко се смути.

-      Искам нещо да говоря с теб… с Вас!

Старецът не отговори, но повдигна рамене в знак на съгласие.

-      Може ли да се запознаем?

Старецът забави отговора. Джамбазов за миг се зачуди дали го е чул.

-      Стоян. Викайте ми „дядо Стоян“.

-      Можем ли да си говорим на „ти“? Аз се казвам Джамбазов.

-      Въжеиграч…

-      Моля?!

-      Извинете… извинявай… „джамбаз“ на турски значи „въжеиграч“. Бърборя си…

Старецът се усмихна и си премести погледа. После взе цигулката и лъка.

-      Чакай, дядо Стояне! Само още минута! Ти по колко печелиш тук на ден?

-      Колкото дадат… Достатъчно за хляб.

-      Имам ресторант. Предлагам ти да свириш в него. От 19 до 23 часа. Ще си почиваш достатъчно, разбира се. Безплатна вечеря и 30 лева на ден.

Старецът стана, приближи се до шапката си и нагласи цигулката.

-      Добре де, 40 лева! Ето ти визитка с адреса…Ще те чакам утре в седем часа! Дядо Стояне, става ли?

Старецът  взе визитката, сложи я в заден джоб на панталоните си, дръпна лъка и се стрелна нагоре…

Джамбазов извади пет лева и ги хвърли в шапката. Така, за да внуши респект и доверие. С очи потърси очите на стареца. Те бяха полузатворени. Старецът вече го нямаше тук. Беше се превърнал в мелодия.

На другия ден Джамбазов стоеше в ъгъла на служебна маса и поглеждаше часовника си. Наближаваше седем. „Много ли са, малко ли са 40 лева? Тоя дядо я изкарва на ден десет лева, я не! Нещо не се впечатли много от предложението му… Дали ще дойде? Ако свири така, както го чу в градината, направо ще им скрие топката на клиентите! Истински Паганини! 40 лева… Ако не вдигне оборота поне с 500 лева, пък на! Ако стане, ще му дава не по 40, а по 50 лева! Видял е той толкова пари за един ден!“

Старецът влезе в ресторанта, спря се на входа и се огледа. На Джамбазов направо му закипя от кеф. Изправи се и му махна с ръка.

Старецът се доближи бавно. Тихо и учтиво отговори на поздрава:

-      Тук съм!

После плъзна поглед по заведението. Гледаше опънатите мрежи и залепените по стените камъни.

-      Да почвам ли?

-      Ей, онази двойка в другия ъгъл е твоя. Там ще стоиш. Твърд алкохол – сто грама – от заведението. Свириш тихо, ненатрапчиво, но с хъс – такъв, с какъвто те чух в градината. Свириш двайсетина минути, почиваш. После пак. Към девет вечеряш. Това е поне половин час почивка. После пак почваш. Безалкохолното ти е на корем. Плащам на другия ден като дойдеш 40 лева. Разбрахме ли се?

-      Ясно!

Старецът постави калъфа на масата, извади цигулката и лъка, нагласи инструмента и започна.

Същата лекота, същата виртуозност. Свиреше някаква спокойна мелодия, само от време на време се втурваше, сякаш за да изсипе някаква събрана и сдържана енергия, после отново притихваше. Когато приключи с тази мелодия, започна втора, абсолютно различна – подскачаща, танцуваща, задъхваща се. Не свиреше силно, но с някаква контролирана енергия, която във всеки момент щеше да се изсипе като пороен дъжд.  Сгъстяваше облаците, пускаше далечни светкавици, но бавеше дъжда. След няколко минути, през които сякаш подреждаше сложна картина и организираше в едно разпилени стихии, избухна. Взе енергично да извива тяло, пръстите барабанеха светкавично върху струните, лъкът се бе превърнал в камшик. Стотици коне препускаха, десетки водопади се сгромолясваха върху суха, напукана и жадна земя.

В заведението бяха заети около половината маси. Изведнъж фонът от бърборенето изчезна, повечето клиенти се обърнаха и взеха да гледат стареца с изненада. „Ще ги побъркам, ще ги побъркам!“ – мислеше си Джамбазов и изпита щастие от хрумването си, от откритието си. „Ще видят те какво ще стане от ресторанта на Джамбаза… Въжеиграч ли беше?... Паганини ще им вкарам, Моцарт на тепсия ще им поднеса!!!“

След изсипаната буря, старецът спря за секунди, сякаш да изчисти картината и заприплъзва лъка повече от лениво. Спокойно езеро, в което всичко можеше спокойно да се огледа. Това беше дълбока, тиха и унасяща мелодия. Утихваше бавно, с леки стъпки, на пръсти, изчезваше толкова постепенно, че слухът се колебаеше дали я има или я няма. Спря. Секунди мъртва тишина. От две маси избухнаха в ръкопляскания. Другите подеха.

В очите на Джамбазов се появиха сълзи. Чавдар, вечното присъствие, стана от мястото си, приближи се до него и почти изгърмя:

-      А бе, Джамбаз, кво става бе! От къде го изкопа този дядо? Той е гений, бе!

Джамбазов погледна гордо, потупа го по рамото и с усмивка каза:

-      Ти ще видиш какво ще стане! Всеки ден ще идва! Наех го!

Вечерта беше вълшебна. Старецът редуваше бури с безветрие, изригващи вулкани със застиваща лава, бясно препускане с безвремие. В 11 часа се поклони на клиентите, които бяха останали, после на Джамбазов, прибра си цигулката и излезе.

На другия ден старецът не предложи толкова контрасти. Сякаш беше подготвен тематично. Разходи клиентите из някакви обширни, слънчеви поля, с много жито и горещо слънце. Музиката се изливаше леко и пълноводно, като спокойна и щедра вода. Само три пъти през вечерта напусна спокойствието и сякаш, за да събуди заспали, се развихри. В 11 часа се поклони и излезе.

Джамбазов накара момичето на бара да преброи парите. С изненада установи, че са по-малко от обикновено. „Какво, ресторантът беше малко по-пълен от друг път, а оборотът по-малък?“

На третия ден забеляза три баби, които през цялата вечер стояха  по на една кола и едно кафе. На четвъртия – три маси бяха заети още от шест часа от някакви ученици от горните класове. С тях – възрастна дама, вероятно учителка. Изядоха по една салата и пиха безалкохолни. Леко бяха завъртели столовете, така че да гледат стареца, сякаш бяха на концерт. След всяко изпълнение ресторантът избухваше в ръкопляскания. Дори Чавдар, който обикновено пиеше по четири ракии, тази вечер изпи две. Гледаше унесен, шляпаше бедрото си с длан и леко си тактуваше.

На Джамбазов взе да му се свива сърцето. Нещо се случваше. Нещо, което в никакъв случай не беше пазарно. Реши да говори със стареца. Нямаше защо толкова да се старае. Трябваше да бъде фон, а не център на внимание.

На петия ден, когато дядо Стоян влезе в ресторанта, Джамбазов се втрещи. Дядото беше с други дрехи – някакъв костюм, бяла риза и… папийонка. Доближи се както винаги до своята маса и сложи върху нея калъфа. Джамбазов се опита да бъде спокоен:

-      Дядо Стояне, това какво е?

-      За дрехите ли питаш?

-      За дрехите.

-      Дълги години свирех в симфоничен оркестър. Това ми бяха сценичните дрехи. Разтуриха ни. Нямало пари… Беше преди 15 години. От тогава свиря повече от преди. По цял ден. В началото само в къщи, после и на улицата…

-      Не можа ли да си намериш някой нов оркестър?

В очите на стареца се появи присмехулно пламъче.

-      Аз? На 60 години тогава? Те, младите станаха просяци, та аз ли… За нищо не съжалявам. Свиря, защото така се чувствам жив. И по-близо до Бога. Да се сприятеля с него искам, преди да ме прибере…

Джамбазов отново погледна в очите му. Благи, спокойни и примирени…

-      И пазиш тези дрехи?

-      Да, стоят си в Музея!

-      В „музея“ ли?

-      Така викаме с бабата на един гардероб и на един шкаф в спалнята. Там стоят нещата, които някога имаха предназначение и стойност.

-      А сега, тук, защо са ти тези дрехи?

-      Да изкефя бабата. Каза: „Щом ти ръкопляскат, значи е концерт. Не е просто свирене за пари.“ Май много се разприказвахме… Трябва да почвам.

На Джамбазов, както му беше кротко и романтично от разговора, изведнъж  го сви стомаха. „Концерт, значи! Много добре! А това не е ресторант, а концертна зала! Пфу! Има нещо сбъркано. Старецът трябва да привлича клиенти, а не слушатели. Ще говоря с него! И днес ако оборотът не е както трябва, ще говоря!“

Оборотът беше с една трета по-малък от обикновено. „Утре ще реша! Ще го изгоня! Нека и утре да мине! Господ подиграва ли ми се?“ – Джамбазов не беше на себе си. В същото време изпита срам от тези мисли. „Милият старец… симфоничен оркестър…“

На следващия ден Джамбазов дори не поздрави стареца, когато той влезе в ресторанта. Седеше на своята маса и оглеждаше посетителите. Трите баби бяха тук. Учениците с възрастната дама – също. Разбира се и Чавдар. Лигавеше се на една ракия повече от час. От квартала имаше нови хора. Имаше и абсолютно непознати лица. Петнайсетте маси бяха заети.

Дядо Стоян засвири. Джамбазов за пръв път откакто старецът беше в ресторанта, не си представяше нищо. Обикновено мелодиите раждаха картини в главата му. Сега – нищо. В по – скапано настроение отдава не беше изпадал. Чувстваше се не като собственик на заведение, а като портиер в театър.

И мелодиите на стареца бяха тъжни, провлачени. Нямаше бури, нямаше гръмотевици. Само кротък дъжд. Залези някакви, които потапяха света в полумрак. Уморени птици. В паузите между мелодиите в ресторанта наставаше гробна тишина. Джамбазов погледна към Кольо Мастиката, който обикновено правеше компания на Чавдар. Кольо си изтриваше очите  с опакото на ръката.

Една от ученичките стана и де доближи до бара. Попита нещо. Момичето на бара вдигна рамене и го посочи. Девойката се доближи до масата му, наведе се леко напред и почти шепнешком попита:

-      Извинете, можем ли да намалим леко осветлението?

Този път на Джамбазов му причерня буквално. Кръвта нахлу в главата му. Изсъска:

-      Не може!

Щеше да се побърка. Мислите му се юрнаха като бесни. „Край! Приключихме! Паганини нещастен! Моцарт загубен! Концерти ще ми правиш! Папийонки ще ми слагаш! Бабата да кефиш! Край!“

Идеше му да прекъсне свиренето и да му посочи вратата на заведението. Не го направи.

В 11 часа, когато старецът се поклони и започна да прибира цигулката, Джамбазов се приближи до него, даде му 40 лева и с контролиран глас, за да не проличи огромното му раздразнение, каза:

-      Благодаря ти. Тази вечер ти беше последна. Затварям за основен ремонт. Беше прекрасно! Ще се видим някой ден.

След седмица Джамбазов отново мина през градинката пред „Кристал“. Старецът беше там. Свиреше както обикновено.  Джамбазов изчака да приключи мелодията и се доближи до него.

-      Здрасти!

-      Здрасти! – старецът се усмихна – Върви ли ремонтът?

-      Върви. Ти как си?

-      Нищо особено. Виждаш, без папийонка.

Джамбазов се усмихна на свой ред. Извади 50 лева и ги пусна в шапката. Можеше да си го позволи. Оборотът си беше както преди, нормален.

Джамбазов си тръгна.

-      Ей, ще ме запомниш ли? – провикна се старецът.

-      Разбира се. Дядо Стоян с цигулката.

-      Не, моля те, запомни ме като „просяка с папийонката“!

-      Защо?

-      Много е елегантно.

-      Ще ти викам Паганини!

-      Може, но не и днес! Днес съм Вивалди!

Джамбазов за пръв път чу старецът да се смее на глас – енергичен, всеопрощаващ смях.

Просякът с папийонката се поклони и отприщи някакъв бърз, подскачащ и накъсан ручей.

Пълнене

Не пълнеене. Нито пълнене на чушки. Нито пълнене на дупки с чакъл. Нито пълнене на глави с глупости.

Избери си медитация със светлина. Може би онази с двата лъча, които се срещат в сърцето. Единият идва от Космоса, другият – от центъра на Земята. Двама потока се прегръщат в сърцето и се разливат по цялото тяло. Прави медитацията седем дни без прекъсване по половин час на ден. Още половин час – пълно йогистко дишане. Светлината ще се превърне в топлина. Топлината ще стане плътна. Още половин час – плуване или бягане. С това мускулите ще изцедят шлаките и ще бъдат готови да попият топлината.

Една седмица, всеки ден. Ако пропуснеш, ще изтече енергията, няма да се натрупа. Натрупай! Натрупай!

Усети своето тяло като корито на река. То ще се напълни с някакъв божествен памук. Памукът ще стане искрящ и плътен. И когато хвърлят по теб камъни, те няма да дрънчат по сухо дъно, а ще потъват в река – плавно и спокойно. Ако коритото е сухо и празно, камъните ще нараняват, ще откъртват, ще боли. Ако реката е пълноводна, хвърлените по теб камъни ще предизвикват усмивка – няма какво да ударят, няма какво да осакатят. Камъните идват, а ти ги поемаш, обгръщаш, обливаш и спускаш леко, леко към дъното. Те ще докоснат дъното, но това ще бъде допир, а не удар. Всичко ще бъде елегантно. А може и да ги стопиш, докато плуват. Светът ще стане друг.

Опитай!

Късмет

Мила среща.  Трийсет години от завършване на гимназия. Професор Колев не беше виждал от тогава поне десетина от съучениците си. Част от тях разпозна веднага. Като се  изключат белите коси или пълната плешивост, бръчките и коремчетата, те бяха същите. Същите движения, същият поглед, същите емоционални реакции. Няколко лица обаче му бяха абсолютно непознати. Голямо неудобство. Гледат го присмехулно, малко обидено, питат: „Позна ли ме?“ и чакат. А той се гърчи, усмихва се  криво и пелтечи нещо от рода на: „А бе, по физиономия – да, ама името нещо ми бяга!“ „Сотир, Чавдар, Ненко…“ Като чуеше името, плескаше се по челото и се хвърляше да ги прегръща: „Да бе, Сотире, как не се сетих, на езика ми беше!“

Мима, абсолютен организатор, му каза, че трябва да седне до Ненко. Защо? „Защото съм създала ред… и в този ред твоето място е до Ненко!“

Преди да гръмне музиката, проф. Колев разбра, че Ненко се занимава с търговия на гъши дроб. Изнасял главно за Франция. Самият той живял десетина години някъде около Дижон. Преди това се оженил за французойка, живели няколко години в България, после – във Франция и отново се върнали в България. Мрънкала, мрънкала, ама както каза Ненко „мъжът избира поляната, жената подрежда шатрата“.

Музиката гръмна. Бяха понаправили главите. Ненко обаче продължаваше да бърбори. Гледа професора, бута го от време на време и бърбори. В началото Колев схващаше част от изреченията и се опитваше да ги конструира целите. Не стига, че музиката ги оглушаваше, ами и на Ненко му липсваха два долни предни зъба, скоро били паднали, та леко фъфлеше и много трудно му се разбираше. Като добавим и ефекта на уискито, да следиш приказките му беше задача с повишена трудност.  В един момент професорът спря да се мъчи. Ненко говори, той го гледа и кима. Ненко се усмихва и Колев се усмихва. Оня спре за малко, за да види реакцията му, Колев поглежда в страни, свива устни и започва да клати глава, нещо от рода на  „Да, да…“ или „Брей!“, или „Ле-ле, колко интересно…“ и още куп такива неща. На няколко пъти Ненко ставаше сериозен, гледаше професора, но устата му продължаваше да мели със същата скорост и със същото фъфлене. Колев отвръщаше с вид на умислен, уж анализира чутото. Един два пъти Ненко го потупа по рамото. За да не изглежда като папагал, Колев отвръщаше или с хващане под лакътя или с тупане по бедрото. На два пъти Ненко му подаде ръка да се ръкуват. На третия път Колев помисли – „А бе, тоя май съвсем се напи!“, но в отговор също си подаваше ръката. Случваше се Ненко да спре да приказва и да загледа втренчено професора. В тези моменти Колев поемаше инициативата. Веднъж го прегърна през рамо, втори път на свой ред му подаде ръка за ръкуване, трети път скри в длани лицето си, все едно, че трябва да смели страшно сложна мисъл.

В никакъв случай не искаше да покаже отегчение или незаинтересованост. Не му беше приятно другият да разбере, че  нищо не разбира. Тази среща щеше да  остави впечатления за години напред. Я се видеха в бъдеще, я – не.

Мъката и циркаджилъкът на Колев траяха, с няколко прекъсвания, някъде час и половина. В един момент професорът реши, че си е изчерпал арсенала от мимики и  жестове и почти в ухото извика на Ненко, че трябва да види някои от другите съученици. Ненко поклати глава и отново подаде ръка за ръкуване. Колев се премести в другия край на дългата маса. Там четирима си крещяха по двойки, размени с тях няколко любезности и после всъщност остана сам, без това да се забелязва от другите. От време на време някой от четиримата му намигаше, вдигаше чаша за наздраве, но продължаваха да общуват помежду си, без да го притесняват.

Така минаха още два часа. Повечето бяха на дансинга. Учудващо, никой не направи забележка на диджея, че музиката е непоносимо силна. По-скоро всички се приспособиха. Едни се кълчеха, други стояха с чаши в ръка, малцина се опитваха да разговарят.

На тръгване към хотелските стаи, Мима спря професора, погледна го дяволито и го попита:

-      Е, доволен ли си?

-      Ама, Миме, страшна си! Такъв ред сложи, така подходящо ни подреди, все едно си професор по психология! Благодаря ти!

На сутринта Колев стана по-рано и отпраши за София.

След три дни по имейл получи следното писмо от Мима:

„Здравей, Коле! Надявам се, че си останал доволен от срещата! За мен беше прекрасна. Не мога обаче да те разбера. Ненко ми каза, че цял час сте разговаряли. Не исках да ти казвам защо ви сложих заедно. Исках изненадата да е пълна. Той останал с впечатление, че си приел. Даже сте си стиснали ръцете. Не знам, бях сигурна, че работата щеше да те изкефи. Какъв проблем е за теб да следиш развитието на млади историци и етнолози, да отсяваш най-доброто и Ненко да им издава книги? Гледай го, какъв е пич! Продава гъши дроб. Натрупал е цяло състояние. Изнася за целия Европейски съюз. Цял куп хора работят за него  у нас, в Македония, в Сърбия и Хърватия. Крал на гъшия дроб бил станал!  Решил да направи фондация за таланти, които ще съхраняват българския дух. Виждаш ли какво благородство, какъв патриотизъм? Ненко те е следил. Много е бил впечатлен от твоята книга „Есета за средновековния българин“.  Колебаел се между  теб и един преподавател от Търново, с десетина години по-млад от нас. Говорихме с Ненко, няколко пъти  обсъждахме, знаеш че се имаме, а и не сме прекъсвали връзките си. Реши най-напред на теб да предложи. Трябвало е на следващия ден да потвърдиш по телефона. Все пак, на трезва глава. Ти не си се обадил. Да откажеш такова нещо, не ми го побира главата! Пари ли имаш много, надул ли си се, не те интересуват младите ли, не знам! Не го разбирам. Вчера Ненко ми се обади и ми каза, че е много разочарован. Предложил на оня преподавател и той веднага приел. Преди седмици е водил разговори с него, но опипом, по принцип, без конкретна оферта. Ненко не е злопаметен. Малко е странен обаче. Импулсивен, обича да импровизира, екстравагантен. Но е много докачлив! „Поне си поприказвахме мъжката!“ -  ми каза. Бил си много приятен събеседник. Ами, това е. Жалко. Мен лично ме е яд. За теб – не знам. Какво ти е в главата – също не знам. Ще ти се обадя някой път като идвам в София да ми обясниш. Бъди здрав!

П.П. Не ми обяснявай в писмо. Искам да ти гледам физиономията, когато ми разказваш как си отказал 1500 евро месечно възнаграждение за работа, която според мен щеше да ти е на сърце!  Даже имам конкретна идея. На 12-ти другият месец идвам в София. През деня имам срещи. Вечерта обаче съм свободна. Искаш ли да отидем във „Феята“, любимата ми дискотека,  там да си побъбрим? Само не ми казвай, че сме стари за дискотека!“

Дъжд

Дъжд, порои, градушки. И пак дъжд. Цял месец. Ягодите изгниха, лукът и чесънът - съсипани. Черешите – обрулени. Прасковите, сливите, ябълките, пшеницата…

В много къщи, в много села – яд и ярост…

Елхата на балкона, четиригодишната, в саксия, обречената, белязаната за изтръгване, пусна толкова много нови иглички! Заредуваха се тъмнозелено със светлозелено – красива, божествена черга… Роди се отново! А преди месец за малко да не я съсека и погреба в камината. След този дъжд и порои – надигна глава, пое въздух, усмихна се, грейна…

Радост, радост…

Страхът

Боже, дари ме с животински страх и отмий от мен човешкия… 

Дай ми страха на заека, който се изстрелва на зигзаг и за секунди изчезва. Дай ми страха на таралежа, който се свива на кълбо и става недосегаем. Дай ми страха на костенурката, която се сгушва в бронята си и става на камък. Дай ми страха на гълъба, който разперва криле и отлита!

Отмий от мен, Господи, човешкия страх! Страха от несъществуващото. Страха от бъдещето. Бъдеще, което създавам в ума си от парчетата на своята фантазия. Страх от въображаемото, което ме наблъсква с гръмотевици и светкавици. Което ми внушава, че ще бъда разкъсан или натрошен на милиони парчета.

Какъв е този страх, Господи, с който ме прокле след греха в Райската градина? Страх, който и малко оръжия да имам, ги изтръгва от корен? И малко защити да са ми останали, ги изпепелява? За да остана като таралеж без бодли, като заек с пречупени крака, като птица с вързани криле…

С този страх ли ме прокле, Господи, защото се нарекох „цар на животните“? Заради моето непослушание ли ме наказа? Заради моята надменност ли?

Страх… Какво ми дава той? Словото секва или става объркано… И  най-силното човешко оръжие се стопява. Добивам нерешителен вид и с това давам сили на врага си. За да му стана лесна плячка. Губя способността си за хладнокръвна преценка и с това всякаква адекватност отлита.

Защо си ми дал страх, който не спасява, Господи, а погубва?

И ако не мога да получа животинския страх в цялата му мощ, разнообразие и благословеност, дай ми, Боже, само страха на патицата с малки патенца! Когато ги доближа, цялата настръхва, изпъва шия и започва така да съска, че аз, венецът на творението, се обръщам и през глава побягвам! Само този страх ми дай, Господи! А целия друг – отмий! Изтръгни от корен!